Рама II

35. Пропадане

Вървяха из объркващия лабиринт от улици едва от двадесет минути, но ако не бяха индивидуалните им навигаторни устройства, вече щяха безнадеждно да са се загубили. Нямаха точен план как да проведат търсенето, просто тръгваха по една или друга улица почти наслуки, без да следват определена схема. Адмирал Хайлман установяваше връзка с доктор Браун по радиоприемника на всеки три или четири минути и тогава спасителната група трябваше да търси подходящо място, откъдето сигналът се чуваше достатъчно ясно.

— При това темпо на придвижване търсенето ни ще продължи цяла вечност — отбеляза Никол, когато за пореден път чуха по радиоприемника едва доловимия глас на Ото Хайлман. — Доктор Браун, защо не се спрете някъде, а пък ние с Франческа…

— Внимание, внимание — Браун се бе придвижил до едно по-широко пространство между две сгради и гласът на Ото Хайлман вече се долавяше по-ясно. — Чухте ли последното съобщение?

— Страхувам се, че не, Ото — отговори му Дейвид. — Би ли го повторил?

— Яманака, Уейкфилд и Тургенева са огледали внимателно долния край на Северната полусфера на Рама. Не са открили никакви следи от Такагиши. Малко вероятно е да се е придвижил още по на север, освен ако не е отишъл в някой от градовете, защото щяхме да открием отпечатъци от стъпките му. Така че вие сигурно търсите във вярната посока.

Междувременно тук, в лагера, стават големи неща. Преди около две минути нашият биот-пленник се размърда. Опитва се да избяга, но досега е успял единствено да изподраска стените на клетката с клещите и другите си приспособления. Табори се е захванал трескаво за работа — иска да направи по-голяма и по-здрава клетка, която да обгражда рака отвсякъде. Съобщих на другата група да се върнат с хеликоптера обратно в Бета, за да може Яманака да помогне на Табори. Сигурно ще са тук след минута… Чакайте, чакайте… Спешно повикване от Уейкфилд… Сега ще го включа…

Макар в Ню Йорк да го чуваха съвсем слабо, и тримата безпогрешно разпознаха английския акцент на Ричард Уейкфилд:

— Паяци! — изкрещя той, явно в отговор на нещо, което Адмирал Хайлман го бе запитал. — Нали си спомняте биота-паяк, на когото Лаура Ърнст бе направила дисекция? Е, точно шест такива се намират в момента от другата страна на петстотин метровото възвишение, опасващо морето откъм юг. Виждат се ясно — покачили са се по цялата палатка, която построихме за временен подслон. А и нещо очевидно е поправило двата мъртви рака, защото приятелчетата на нашия пленник бавно и спокойно се придвижват към Южния полюс…

— Снимате ли? — Франческа Сабатини закрещя веднага в радиоприемника. — Снимате ли биотите?

— Какво, какво? Съжалявам, но не чух нищо.

— Франческа иска да знае дали сте включили камерите, за да заснемете паяците — поясни адмирал Хайлман.

— Разбира се, скъпа — отговори Ричард. — Както автоматичната система на хеликоптера за обработка на образи, така и ръчната камера, която ми даде тази сутрин, работят без прекъсване от самото начало. Тези биоти-паяци са наистина изумителни. Никога не съм виждал нещо да се движи толкова бързо… А между другото, открихте ли някакви следи от професора?

— Още не! — извика доктор Браун от Ню Йорк. — Придвижването из тази плетеница от улици и сгради става ужасно бавно. Имам чувството, че търся игла в купа сено.

Адмирал Хайлман предаде на Уейкфилд и Тургенева какви са резултатите от търсенето на Такагиши. От своя страна Ричард го осведоми, че обръщат към лагера, за да заредят хеликоптера с гориво.

— А вие какво ще правите, Дейвид? — обади се отново адмиралът. — Като се има предвид ситуацията в момента, включително и необходимостта да уведомяваме онези глупаци от Земята за всичко ново, което се е случило, не мислиш ли, че е по-добре, ако ти също се върнеш в Бета? Сабатини и Дьо Жарден могат да продължат сами търсенето на професора. Ако трябва, ще изпратим някой друг, когато хеликоптерът дойде да те вземе, за да остане с тях и да им помогне.

— Не зная, Ото. Не съм… — Франческа бързо изключи приемника, без да позволи на доктор Браун да се доизкаже. Той я стрелна ядосано с очи, но бързо сведе поглед.

— Първо трябва да поговорим! — рязко заяви италианката. — Кажи на адмирала, че ще му се обадиш след няколко минути.

Разговорът, който последва между двамата, смая и озадачи Никол. Очевидно както Франческа, така и Браун не бяха ни най-малкото обезпокоени за съдбата на доктор Такагиши. Италианската журналистка настояваше да се върне в лагера незабавно, за да предаде на Земята последните новини. Дейвид Браун се тревожеше, че не присъства на мястото на главното действие.

Те спореха гневно, като всеки настояваше, че има по-важна причина да се върне в Бета, отколкото другия. Ами ако и двамата напуснат Ню Йорк? Не, космонавт Дьо Жарден не можеше да остане сама. Явно най-добре би било и тя да тръгне с тях. Нищо не пречи да подновят търсенето на професора след няколко часа, когато другите неща се уредят.

Тук вече Никол не издържа и избухна:

— Никога, никога досега, през целия ми живот — тя внезапно закрещя — не бях виждала толкова егоистично… — тя се спря, защото не можа да намери подходящата дума, но след миг продължи: — Един от колегите ни е изчезнал и почти със сигурност се нуждае от помощта ни. Нищо чудно да е смъртно ранен, но всичко, което ви вълнува вас двамата в момента, са някакви дребнави и жалки амбиции. Направо ми се повдига! — Никол направи пауза, за да си поеме дъх, и продължи също толкова разгневено: — Едно нещо ще ви кажа — нямам никакво намерение да се връщам в лагера точно сега. Не ми пука дали ще ми наредите. Оставам тук, за да продължа търсенето. На мен поне ми е съвсем ясно кое е най-важното нещо в момента. Уверена съм, че човешкият живот има по-голямо значение, отколкото общественото положение, социалния престиж или някакъв глупав договор с медиите.

Дейвид Браун премигна два пъти, сякаш го бяха ударили с мокър парцал. Франческа само се усмихна и каза:

— Виж ти, виж ти. Нашата потайна и сдържана корабна лекарка знаела доста повече, отколкото сме смеели да предполагаме. — Тя отклони за момент погледа си към Браун и после отново погледна Никол. — Ще ни извиниш ли за момент, скъпа? С Дейвид трябва да обсъдим насаме някои неща.

Те се отдръпнаха на около двадесет метра, в подножието на един небостъргач, и започнаха оживено да обсъждат нещо. Французойката се обърна с гръб към тях. Ядосваше се, че бе позволила на гнева си да я завладее дотолкова, че бе взел връх над предпазливостта й и тя така неблагоразумно се бе издала. Франческа и Браун вече бяха наясно, че знае за проекта Шмид-Хагенест. „Сигурно ще решат, че Янош ми е казал — помисли си Никол. — В края на краищата напоследък доста се сприятелихме с него.“

Докато доктор Браун се свързваше по радиоприемника с адмирал Хайлман, Франческа се приближи отново към Никол:

— Дейвид ще им каже да го чакат с хеликоптера на мястото, където е ледохода. Увери ме, че и сам може да намери обратния път през Ню Йорк. Аз оставам тук с теб, за да продължим търсенето на Такагиши. Поне ще мога да направя снимки на Ню Йорк.

Думите на Франческа прозвучаха съвсем безстрастно и Никол не можа да разгадае какви чувства я вълнуваха.

— И още нещо — добави журналистката след малко. — Обещах на Дейвид, че след най-много четири часа ще сме приключили търсенето и ще сме готови да се върнем в лагера.

В продължение на цял час Никол и Франческа претърсваха Ню Йорк, без да промълвят нито дума помежду си. Италианката нямаше нищо против спътничката й да определя откъде да минат. На всеки петнадесет минути се обаждаха в лагера, за да получат данни за точното си местонахождение.

— В момента се намирате на около два километра южно и четири километра източно от ледохода — съобщи им Ричард, когато се спряха, за да обядват. На него му бе възложена задачата да следи придвижването им. — Спрели сте се малко по на изток от централния площад.

По настояване на Никол двете с Франческа бяха отишли да проверят първо там, защото лекарката смяташе за най-вероятно Такагиши да се е отправил именно към този площад. Пред тях се бе открило обширно кръгло пространство, из което бяха безразборно разположени някакви ниски конструкции, но сред тях не намериха никакви следи от доктора. След това огледаха внимателно другите два площада и претърсиха от край до край две от подобните на парчета торта части на централния кръг. Напразно. Накрая Никол трябваше да признае, че идеите й се изчерпваха.

— Това място е наистина удивително — отвърна й Франческа. Обядваха, седнали върху някакъв квадратен метален блок, висок около метър. — Камерата ми още не може да улови цялата тази смайваща картина. Всичко наоколо е толкова тихо и спокойно, а постройките са изумително високи и необичайни за човешките представи.

— Повечето от тези сгради не биха могли да бъдат описани без помощта на твоите снимки. Например многостенниците — има по един във всяка от трите части на всеки кръг, като най-големият е винаги най-близо до площада. Чудя се дали имат някакво специално предназначение? И защо са разположени точно по такъв начин?

Напрежението между двете жени бе понамаляло и външно нито Франческа, нито Никол даваха израз на някакви емоции. Известно време те разговаряха спокойно за това, което бяха видели при преминаването си през Ню Йорк. Франческа се бе впечатлила особено много, когато внезапно се бяха озовали пред една огромна, подобна на гъста решетка конструкция, свързваща два от небостъргачите в близост до централния площад.

— Как мислиш, за какво ли може да служи тази мрежа или решетка? — запита небрежно Франческа. — Имаше поне двадесет хиляди отвора и беше висока най-малко петдесет метра.

— Струва ми се абсурдно да се опитваме да разгадаем предназначението на каквото и да било тук — отвърна й Никол, като посочи с ръка наоколо. Беше се наобядвала и погледна към спътничката си: — Готова ли си да продължим?

— Не съвсем — отвърна й Франческа. Личеше, че си бе наумила нещо. Внимателно прибра остатъците от обяда си в специалния джоб на летателния си костюм. — Има още нещо, което двете с теб трябва да доизясним.

Никол я погледна въпросително. Италианката продължи, като се опитваше да звучи приятелски:

— Мисля, че е време да си разкрием картите и да поговорим открито. Ако подозираш, че аз съм дала някакви лекарства на Борзов в деня, в който умря, защо не ме попиташ направо?

Никол гледа втренчено противничката си в продължение на няколко секунди, след което попита:

— Даде ли му?

— Ти смяташ ли, че съм го направила? — избегна отговора Франческа — И ако е така, защо смяташ, че бих го сторила?

— В момента играеш същата игра, само дето сменяш тактиката — отвърна й Никол след кратко мълчание. — Нямаш никакво намерение да признаеш каквото и да е. Просто искаш да установиш колко ми е известно от цялата история. Така или иначе, аз нямам нужда от самопризнанието ти. Научната апаратура ми е напълно достатъчна. Съвсем скоро истината ще излезе наяве.

— Съмнявам се — подхвърли Франческа, скачайки от кутията долу. — Истината винаги се изплъзва на тези, които я търсят прекалено усърдно. — Усмихна се. — А сега нека да потърсим професора.

В западния край на централния площад двете жени попаднаха на още една необикновена постройка. Отдалече приличаше на огромен хамбар. Върхът на черния му остър покрив се извисяваше най-малкото на четиридесет метра над земята, а дължината му бе поне сто метра. Две неща ги впечатлиха и очароваха особено много — хамбарът беше отворен откъм двата края, а стените и покрива му бяха прозрачни само отвътре — нещо, което Франческа и Никол не можеха да забележат, докато стояха отвън. Двете няколко пъти се редуваха да влизат и излизат от постройката, за да установят със сигурност, че това не беше оптическа измама. Който застанеше вътре, можеше да вижда във всички посоки. Установиха още, че околните небостъргачи, които също имаха огледални повърхности, бяха нарочно разположени така, че отраженията върху тях на всички околни улици се виждаха идеално от вътрешността на сградата.

— Фантастично! — възкликна Франческа, която снимаше застаналата от външната страна на хамбара Никол. Тя зави покрай ъгъла и каза, докато влизаше:

— Доктор Такагиши смяташе, че е невъзможно Ню Йорк да е бил построен без определена цел. Останалата част от Рама може би, но никой не би пилял толкова време и енергия, за да създаде напразно подобна схема от геометрически зависимости, каквато представлява този град.

— Звучиш почти религиозно — подхвърли Франческа.

Никол я погледна мълчаливо. „Нарочно се заяжда с мен — каза си. — Всъщност въобще не я интересува какво мисля. Нито пък какво мисли, който и да било друг.“

— Хей, я погледни тук! — повика я Франческа, след като помълчаха известно време. Беше влязла няколко стъпки по-навътре в хамбара и в момента сочеше пода пред себе си. Никол се приближи и видя продълговата правоъгълна дупка, дълго около пет метра и широка близо метър и половина. Бе доста дълбока — повече от осем метра, и почти цялото дъно се губеше в сенки. Стените на дупката се спускаха вертикално надолу, абсолютно гладки и без никакви издатини.

— Ей там има още една… И още една… — Правоъгълните дупки бяха общо девет, абсолютно еднакви и прокопани в южната част на пода съвсем безразборно. В северната част на хамбара откриха също толкова на брой кръгли сфери, но този път разположени в строго определен ред. На Никол внезапно страшно й се прииска някой да й разкрие тайнствената легенда, която се криеше зад всички тези причудливи форми. Мечтаеше за нещо, което да й подскаже и обясни тяхното предназначение. Озадачението и объркването й нарастваха.

Бяха прекосили хамбара почти по цялата му дължина, когато дочуха едва доловимия сигнал за спешно повикване от радиоприемниците си.

— Сигурно са открили Такагиши! — извика Никол и се втурна навън. Веднага щом излезе от хамбара, звукът стана оглушително силен.

— Добре, добре — обади се. — Вече ви чуваме. Какво става?

— Повече от две минути се опитвам да се свържа с вас — чу се гласът на Ричард Уейкфилд. — Къде, по дяволите, се загубихте? Нарочно използвах сигнала за спешно повикване, поради по-голямата му мощност.

— Бяхме влезли в този необикновен хамбар — обади се отзад Франческа. — Като някакъв сюрреалистичен град е, огледален само от едната страна и изпълнен с чудновати отражения…

— Страхотно наистина, но нямаме време за много приказки — прекъсна я Ричард. Скъпи дами, трябва незабавно да се отправите към най-близкото място на Цилиндричното море. След десет минути ще дойде да ви вземе хеликоптер. Щяхме да дойдем направо в Ню Йорк, ако имаше къде да кацнем.

— Но защо? — попита Никол. — Каква е причината за цялата тази бързина?

— Можете ли да видите Южния полюс от там, където сте застанали?

— Не, пречат ни високите сгради.

— Около Малките рогове се случва нещо странно. Огромни дъги от електричество отскачат от един рог към друг. Гледката е наистина изумителна. На всички ни се струва, че предстои някакво необикновено явление. — Ричард се поколеба за секунда. — Трябва да напуснете Ню Йорк незабавно.

— Добре — отговори Никол. — Тръгваме веднага. — Тя изключи приемника и се обърна към Франческа. — Забеляза ли колко силен стана радиосигналът, когато излязохме от хамбара? — Помълча, замислена, няколко секунди, след което продължи: — Очевидно материалът, от който са изградени стените и покрива на тази конструкция, не пропуска радиовълните. — Внезапно лицето й се оживи. — Това обяснява и какво се е случило с Такагиши. Сигурно е вътре в този хамбар или в подобна постройка.

— Е, и? — Франческа не внимаваше особено какво й казва Никол. В момента снимаше с видеокамерата си един общ изглед на хамбара. — Всъщност това вече няма значение. Трябва да побързаме за срещата с хеликоптера.

— Може би е именно в някоя от тези дупки — Никол продължаваше развълнувано: — Да, определено. Точно това може да се е случило. Проучвал е вътрешността на хамбара сред заобикалящия го мрак и внезапно е паднал в… Чакай ме тук — обърна се тя към Франческа. — Ей сега ще се върна.

Никол се втурна обратно в постройката и се наведе над една от дупките. Като се държеше с лявата ръка за ръба на ямата, тя насочи лъча на фенера си надолу. Нещо имаше на дъното! Изчака няколко секунди, за да фокусира погледа си по-добре, и успя да различи някакви струпани в купчина части. Никол бързо се приближи до съседната дупка.

— Доктор Такагиши! — извика тя. — Там ли си, Шиг? — повтори на японски.

— Хей, побързай! — чу Франческа да се провиква от края на хамбара. — Трябва да тръгваме. Ричард звучеше съвсем сериозно.

Дъното на четвъртата яма бе потънало в сенки и Никол не можеше да види почти нищо дори с помощта на фенера си. Успя смътно да различи някакви предмети, но не и да разбере какво точно представляваха. Тя легна по корем и леко плъзгайки се напред, успя да се наведе над дупката под ъгъл, от който можеше по-ясно да определи дали безформената купчина отдолу не беше тялото на нейния японски приятел.

Внезапно гигантските лампи на Рама започнаха да светват и да угасват в бърза последователност. Оптическият ефект във вътрешността на хамбара бе неочакван и напълно зашеметяващ. Изчезна всякаква представа за посока. Никол вдигни поглед, за да разбере какво става наоколо, но загуби равновесие и почти цялото й тяло се плъзна надолу в ямата.

— Франческа! — изкрещя, като се опитваше да се задържи, опряла ръце в отсрещната стена на дупката. — Франческа! Нужна ми е помощ!

Тя почака около минута и накрая реши, че сигурно италианката вече бе напуснала района на хамбара. Чувстваше как силата на ръцете й бързо се изчерпва. От глезените надолу краката й все още лежаха на пода извън ямата, но останалата част от тялото й се спускаше диагонално надолу, като главата й се намираше съвсем близо до отсрещната стена, на около осемдесет сантиметра под ръба на дупката. Висеше почти цялата във въздуха и единствено силата, с която притискаше ръце към стената, я задържаше да не се сгромоляса в изкопа отдолу.

Светлината продължаваше да изгасва и да се появява отново през кратки интервали. Никол внимателно повдигна главата си, за да види дали не ще успее да достигне ръба на ямата с едната си ръка, като продължава да използва другата за опора. Нямаше никакъв шанс. Главата й беше прекалено надолу в дупката. Почака още няколко секунди. Ръцете й се изтощаваха все повече и повече и отчаянието й нарастваше. Най-накрая Никол се опита да изхвърли тялото си нагоре и едновременно с това да се захване за ръба на ямата. Почти успя, но ръцете й не можаха да спрат устрема на тялото й надолу. Краката й също бяха повлечени към дъното. Никол усети как главата й се блъсва в стената и в следващия миг се претърколи по пода на ямата в безсъзнание.