Рама II

22. Зора

Ричард Уейкфилд работеше бързо в почти пълния мрак, който го обграждаше отвсякъде. Беше изминал близо половината от стълбище Алфа и гравитацията, породена от центробежната сила, която се получаваше следствие въртеливото движение на Рама, вече бе нараснала до над една четвърт. Англичанинът привършваше инсталирането на поредния подпорен стълб, като осветяваше околното пространство с помощта на лампичката, закрепена на космическия му шлем. Провери запаса си от кислород и установи, че бе намалял наполовина. Според предварителния план, с Янош вече трябваше да са навлезли по-навътре в Рама, там където можеше да се диша свободно, макар въздухът да бе доста разреден. Явно не бяха преценили точното време, необходимо за инсталирането на лекия мини лифт. Задачата всъщност не бе никак сложна и целият процес бе изпълняван няколко пъти по време на тренировъчните упражнения преди началото на експедицията. Първата част от монтировъчната работа, която трябваше да бъде извършена в района на стълбите, наистина се оказа съвсем проста и лесна, още повече че там космонавтите се намираха в безтегловност. На този етап обаче инсталирането на всеки отделен подпорен стълб определено изискваше много по-големи усилия, поради непрекъснато увеличаващата се сила на притегляне.

Точно хиляда стъпала по-нагоре от Уейкфилд, неговият приятел Табори довършваше закрепването на закотвящите въжета, с помощта на стоманени скоби, към пръчките на металния парапет, който се спускаше успоредно на стълбище Алфа. След повече от четири часа досадна и еднообразна работа Той започваше да се чувства изморен и нервен. Спомни си доводите, с които техническият директор на експедицията се бе противопоставил, когато двамата с Ричард предложиха за инсталирането на лифта да се използва специална машина. „Не си струва да харчим толкова много пари за някакъв си робот, който ще бъде използван еднократно. Употребата на автоматични устройства е целесъобразна, само ако през цялото време има необходимост от тях.“

Космонавт Табори хвърли поглед в бездната под себе си, но светлината достигаше едва до следващия подпорен стълб, който се издигаше двеста и петдесет стъпала по-надолу, така че Янош не можа да види нищо по-нататък.

— Не е ли вече време за обяд? — обади се той на Уейкфилд по радиопредавателя.

— Вероятно да, но, както виждаш, сме прекалено назад с работата. Изпратихме Яманака и Тургенева на стълбище Гама едва в десет и половина. Ако продължаваме да напредваме със същото темпо, ще бъде истински късмет, ако въобще днес успеем да завършим монтирането на лифта и построяването на временната база. Очевидно ще трябва да отложим за утре инсталирането на тежкотоварния асансьор и сглобяването на всъдеходите.

— С Хиро вече започнахме да обядваме — чу се гласът на Ирина откъм срещуположния край на Северната чаша. — Страшно бяхме огладнели. За половин час успяхме да приключим с поставянето на ротора за седалките и задвижващия мотор в горната част на стълбището. В момента сме спрели при стълб 12.

— Добра работа сте свършили — отговори Ричард. — Въпреки това трябва да ви предупредя, че все още се намирате в района на стълбите и началото на Гама, където сте в безтегловност и работата върви лесно. Не искам да ви казвам обаче какво ви чака, когато започнете да усещате гравитационната сила, която е различна в отделните участъци на стълбището.

— Според лазерния далекомер, космонавт Уейкфилд в момента се намира точно на 8.13 км от мен — намеси се доктор Такагиши.

— Това не ми говори нищо, професоре, освен ако не ми кажеш къде, по дяволите, си ти.

— Застанал съм върху площадката точно пред препредавателната радиостанция, съвсем близо до края на стълбище Алфа.

— За бога, Шиг, защо вие, ориенталците, никога не вървите в крак с останалия цивилизован свят? Знаеш много добре, че „Нютон“ кацна върху горната страна на Рама и ти в момента си в началото на Алфа. Ако не постигнем съгласие по отношение на посоките „горе“ и „долу“, не виждам как въобще ще можем да общуваме помежду си, а още по-малко да играем шах заедно.

— Благодаря за пояснението, Янош. И така, намирам се в горната част на стълбището. Би ли ми казал обаче какво правиш сега и защо разстоянието, на което се намираш, се увеличава толкова бързо?

— Ами спускам се надолу по парапета към мястото, където е Ричард. Смятам да се присъединя към него за обяд. Искам да имам компания, докато ям рибата и пържените картофи.

— И аз идвам — обади се Франческа. — Току-що заснех един прекрасен пример за действието на силата на Кориоли с помощта на Хиро и Ирина. Ще бъде чудесна демонстрация за часовете по елементарна физика. Чакайте ме — след пет минути съм при вас.

— Сеньора, имам един въпрос, — чу се отново гласът на Уейкфилд. — Мислиш ли, че ще успея да те убедя да свършиш някое и друго полезно нещо тук? Готови сме да прекъсваме от време на време, за да можеш да снимаш какво правим. Ще успеем да се спогодим, нали?

— Нямам нищо против. Като свършим с обяда, ще остана с вас, за да ви помогна с работата. Само че сега ще ми трябва малко светлина. Възможно ли е да пуснете някоя от осветителните си ракети, така че да успея да ви заснема как двамата с Янош си устройвате пикник върху Стълбището на боговете?

Уейкфилд програмира една сигнална ракета така, че да не се възпламени веднага след изстрелването й, а малко по-късно, след което се изкачи до най-близката площадка осемдесет стъпала по-нагоре. Табори се присъедини към него половин минута преди да ги залее потокът ослепителна светлина. Два километра над тях Франческа снимаше с камерата си — първо направи една панорамна снимка на трите огромни стълбища, а после насочи обектива си към двете фигури, седнали с кръстосани крака върху една от площадките на Алфа. От височината, на която се намираше италианката, Ричард и неговият приятел й заприличаха на два самотни орела, разположили се в своето високопланинско гнездо.

Късно следобед седалковият лифт бе окончателно завършен. Предстоеше само да бъде изпробван дали функционира нормално.

— Ще имаш честта да бъдеш първия ни клиент, тъй като наистина ни оказа голяма помощ — усмихна се Уейкфилд на Франческа. Двамата стояха в подножието на стълбище Алфа, където гравитацията действаше с пълна сила. От изкуственото небе над тях ги деляха тридесет хиляди стъпки непрогледна тъмнина. Съвсем наблизо, в Централната равнина, бе инсталиран свръхлекият задвижващ мотор, както и самозахранващата се преносима електростанция на лифта, която вече работеше. Космонавтите бяха пренесли с раниците си отделните части на всички електрически и механични подсистеми, а сглобяването им бе отнело по-малко от един час.

— Седалките не са неподвижно закрепени към кабелите — обясняваше Ричард на италианската журналистка. — Както в горния, така и в долния край на лифта има специални механизми, чрез които столчетата се закачват или откачват, така че не се налага да се използва огромен брой от тях.

Франческа се настани предпазливо в странната, прилична на кош, пластмасова конструкция, която английският й колега издърпа от редичката подобни съоръжения, които висяха на един страничен кабел.

— Напълно ли си убеден, че не съществува никакъв риск? — попита тя, вперила поглед в безкрайния мрак над себе си.

— Разбира се! — разсмя се Ричард. — Лифтът беше изпробван, и то няколко пъти, при съвсем същите условия по време на тренировъчните упражнения преди полета. Освен това аз ще се возя в следващата седалка, така че ще се намирам само на една минута или четиристотин метра разстояние под теб. Цялото пътуване продължава четиридесет минути, при средна скорост от двадесет и четири километра в час.

— Значи трябва просто да си седя мирно и кротко, да се държа здраво, да не се накланям и да включа кислородния си апарат двадесет минути преди да достигна върха на стълбището.

— И не забравяй да стегнеш предпазния си колан — напомни й англичанинът, като се усмихваше. — Ако поради някаква причина лифтът забави скорост или пък спре близо до горната стълбищна площадка, където ще си в пълна безтегловност поради инерцията, придадена на тялото ти, което до този момент се е движело нагоре, ти можеш съвсем лесно да отплуваш нанякъде и да се загубиш в безкрайността на Рама. — Ричард се ухили и добави: — Тъй като обаче линията на лифта минава успоредно на Алфа, в случай на някаква авария, няма да представлява никаква трудност да слезеш от седалката и да продължиш да се изкачваш пеша по стълбите, докато стигнеш до горната станция.

След като приключи с обясненията, Уейкфилд кимна на Табори и той включи задвижващия лифта мотор. Франческа се издигна във въздуха и скоро изчезна от погледа на двамата космонавти.

— Тръгвам към стълбище Гама веднага щом разбера, че и ти си потеглил нагоре — обърна се Ричард към своя приятел. — Втората система сигурно ще бъде по-лесна за инсталиране, а освен това ще работим всички заедно. Предполагам, че ще приключим най-късно до седем часа.

— Аз пък ще довърша изграждането на временния лагер, докато ти се изкачваш — каза Янош. — Не мислиш ли обаче, че въпреки всичко, ще ни се наложи да останем тук тази нощ?

— Няма смисъл — обади се Дейвид Браун отгоре. През целия ден двамата с Такагиши бяха следили и координирали на смени разговорите по радиопредавателната система. — Всъдеходите още не са готови, а за утре бяхме планирали да извършим малко проучвателска работа из Рама.

— Ако при обратното слизане двамата с Янош пренесем някои от основните части и подсистеми на всъдеходите — предложи Ричард, — мисля, че ще успеем да сглобим единия от тях, преди да си легнем, а втория вероятно ще бъде готов най-късно до утре преди обяд, освен ако не възникнат някакви непредвидени трудности.

— Това наистина би било едно добро решение, но нека първо да видим каква работа ще сме свършили след три часа и дали няма да сте прекалено уморени, за да продължите с останалите задачи още същата вечер.

Уейкфилд се настани в малкото, прилично на кош, пластмасово столче и зачака да се задейства алгоритъмът, посредством който то автоматично се прикачваше към носещия кабел.

— Между другото, искам да ти благодаря за страхотното ти настроение днес! — извика той на Табори, който стоеше под него и го изпращаше с поглед. — Едва ли щях да се справя с цялата тази досадна работа, ако не бяха шегите ти.

Янош се усмихна и махна с ръка на своя приятел.

След малко Ричард вдигна поглед нагоре, но успя да различи единствено, и то съвсем слабо, светлината от лампичката върху космическия шлем на Франческа. „В момента трябва да е поне на сто етажа над мен — помисли си той. — Това обаче съставлява едва два процента и половина от цялото разстояние до горната станция. По дяволите, колко огромен е наистина този кораб!“

Уейкфилд бръкна в един от джобовете си и извади портативния уред за измерване на метеорологическите условия, който беше взел със себе си по молба на доктор Такагиши. Японецът имаше за задача да следи циркулацията на въздуха в Рама и затова бе помолил Ричард по време на изкачването си с лифта да събере подробна информация за това как се изменят отделните атмосферни параметри в Северната чаша на гигантския цилиндър в зависимост от разстоянието до въздушния шлюз. Най-важното беше да се отчетат промените в гъстотата и температурата на въздуха.

Английският космонавт видя как атмосферното налягане, което при долната станция на лифта бе едва 1.05 бара — много по-ниско от минималните стойности, регистрирани на Земята, продължи бавно и равномерно да се понижава все повече и повече. Температурата обаче остана постоянна — минус осем градуса по Целзий. Ричард се облегна назад и затвори очи. Докато се издигаше нагоре в подобното на кош столче на лифта, той изпита едно особено чувство на самота и душевно спокойствие, както и необяснимото усещане, че това пътуване ще продължи безкрайно. Намали звука на радиоприемника — единственият разговор, който се чуваше в момента, бе между Яманака и Ирина Тургенева, а и те всъщност само от време на време си разменяха по някоя дума. След малко Уейкфилд превключи на друг канал, по който изпълняваха Шестата симфония на Бетовен и се заслуша, спокойно отпуснат в седалката. В съзнанието си видя обширни зелени поляни, изпъстрени с цветя и прорязани от бистри ручейчета, и изненадано установи, че тези въображаеми картини от Земята го изпълват с носталгия и тъга по дома. Трудно му беше да си обясни по какви неведоми пътища обстоятелствата се бяха стекли така благоприятно в живота му, отвеждайки го от Страдфорд — града на неговото мъчително юношество — в Кеймбридж, а оттам в Колорадо, където бе приет като студент в Космическата академия. И ето, като по чудо, сега той се намираше в Рама и се изкачваше нагоре с лифта покрай Стълбището на боговете, сам в обгръщащия го непрогледен мрак.

„Не, Просперо — каза си Ричард. — Едва ли и най-добрият магьосник би могъл да създаде един толкова огромен и великолепен палат като този“. Той си спомни как като малко момче бе гледал „Бурята“ за първи път и как тогава бе останал поразен и изплашен от мисълта, че е възможно да има светове, чиито тайни и загадки вероятно са извън човешките способности за познание. „Не вярвам в магията!“ — беше казал малкият Ричард тогава. „Е, да, съществуват единствено естествени явления и понятия, които просто не можем да си обясним по рационален начин — помисли си сега английският космонавт. — И Просперо не беше вълшебник, а само един объркан и злощастен учен.“

В следващия миг, докато лифтът продължаваше да го издига бавно и безшумно нагоре, Уейкфилд бе зашеметен от най-поразителната гледка, която някога бе виждал през живота си. Без никакво предварително предупреждение зората изгря в Рама и новият ден настъпи, окъпвайки в ярко сияние всичко наоколо. Три километра под мястото, където се намираше в момента Ричард, шестте тесни и продълговати изкопа, преминаващи по цялото протежение на Централната равнина — от краищата на двете Чаши, та чак до бреговете на Цилиндричното море, внезапно лумнаха в заслепяващи очите потоци светлина. Тези изкуствени слънца бяха разположени на равни разстояния едно от друго, по три във всяко от полукълбата на Рама, така че да осигуряват равномерното й осветяване. В първия момент Ричард усети как му се завива свят, след което започна да му се гади. Беше увиснал на хиляди метри височина над земята, закрепен единствено към един тънък кабел. Затвори очи, опитвайки се да възвърне хладнокръвието си. „Знаеш, че не можеш да паднеш“ — каза си той.

— Уааа!… — чу се викът на Хиро Яманака.

От последвалите обяснения по радиоприемника стана ясно, че, стреснат от внезапното включване на рамианските лампи, японецът бе изгубил равновесие някъде по средата на стълбище Гама. Кракът му се бе подхлъзнал и Яманака бе паднал на около двадесет или тридесет метра по-надолу, когато, за щастие, бе успял да се хване ловко за една от пръчките на парапета.

— Добре ли си? — попита го Дейвид Браун.

— Така ми се струва — отговори Хиро, опитвайки се да си поеме дъх.

След като се изясни, че краткият инцидент е приключил благополучно, всички космонавти започнаха да говорят едновременно.

— Това е просто невероятно! — удивляваше се доктор Такагиши. — Силата на светлината е направо феноменална, а отгоре на всичко лампите се включиха преди разтопяването на морето! Нещата в този кораб протичат съвсем различно. Наистина съвсем различно!

— Пригответе ми нова видеокасета, която да сложа в камерата веднага, щом пристигна горе — обади се и Франческа. — Тази скоро ще се свърши.

— Толкова е красиво! Не мога да повярвам на очите си! — чу се гласът на О’Туул, който заедно с Никол наблюдаваше всичко от командната зала на „Нютон“. Там кадрите, които заснемаше италианската журналистка, се получаваха директно с помощта на препредавателната станция, инсталирана в горния край на стълбище Алфа.

Ричард Уейкфилд не каза нищо. Просто седеше в столчето си и разглеждаше като омагьосан невероятната панорама, която се разстилаше пред него. Ниско долу той едва успяваше да различи фигурата на Янош Табори, станцията на лифта и недовършения лагер, разположен близо до края на стълбище Алфа. Все пак разстоянието, което го делеше от тях, даваше някаква представа за истинските размери на извънземния кораб-гигант. Накъдето и да погледнеше из простиращата се на стотици квадратни километра Централна равнина, Уейкфилд забелязваше чудати конструкции и обекти, които завладяваха въображението му. Две неща обаче го впечатлиха най-много: необикновеното Цилиндрично море и огромните, масивни пилони, стърчащи от Южната чаша, отдалечена на петдесет километра от Северния полюс на Рама.

Очите му постепенно свикнаха с ярката светлина и на Ричард започна да му се струва, че централното гигантско острие в края на Южното полукълбо става все по-голямо и по-голямо. Бе наречено Големия рог от първите изследователи, посетили преди седемдесет години Рама I. „Възможно ли е наистина да е дълъг цели осем километра?“ — запита се англичанинът. Даже шестте по-малки пилона, разположени в кръг около централния и свързани както с него, така и със стените на цилиндъра посредством масивни подпорни греди, бяха по-големи от което и да било съоръжение, строено някога от човек. Въпреки това, те изглеждаха като джуджета в сравнение с гигантския Голям рог, който се издаваше точно в средата на Южния полюс, следвайки оста на въртене на Рама.

На равни разстояния от двете Чаши един гигантски синьо-бял пръстен обточваше от край до край цилиндричната стена на кораба-пришълец. Скованото в лед море изглеждаше някак странно и не на място тук, в този кръгъл изкуствен свят. Не е възможно да се стопи някога, казваше си човек, защото в такъв случай водата ще залее всичко. Всъщност такова нещо не можеше да се случи поради центробежната сила на Рама, която задържаше Цилиндричното море към стените на кораба. И членовете на експедиция „Нютон“ знаеха добре, че близо до водната повърхност притеглянето е точно толкова, колкото и на брега на някой земен океан.

В средата на морето имаше остров, върху който бе разположен градът, наречен рамианския Ню Йорк. Под светлината на сигналните ракети неговите небостъргачи и странни сферични постройки не се бяха сторили на Уейкфилд толкова внушителни, колкото сега, огряни целите от яркото сияние на шестте рамиански светилника. В този момент ставаше ясно, че островният град наистина заемаше централно място в чуждоземния пейзаж. Където и да застанеше човек, очите му неизменно се отправяха към кулите на Ню Йорк, издигнат върху единствения къс овална земя, която нарушаваше безбрежието на изкуственото море.

— Погледнете Ню Йорк! — говореше развълнувано Такагиши по радиопредавателя. — В него има най-малкото хиляда сгради, високи над двеста метра! — Той се спря само, за да си поеме дъх, след което възбудено продължи:

— Ето къде живеят те, убеден съм в това! Вече знаем със сигурност, че именно Ню Йорк трябва да бъде основният обект на нашите проучвания тук.

След първоначалните възторжени изблици от страна на почти всички космонавти, в ефира настъпи продължителна тишина, докато всеки един от членовете на експедицията се опитваше да вмести по някакъв начин в съзнанието си загадъчните и непознати неща, върху които се спираше погледът му, целия този невероятен, гигантски космически кораб. Скоро столчето на Ричард отмина площадката, разделяща трите огромни стълбища от по-малките и по-къси стълби и започна да се приближава към горната станция на лифта. Сега вече англичанинът можеше ясно да види Франческа, увиснала на четиристотин метра над него.

— Току-що с адмирал Хайлман проведохме кратък разговор, като се консултирахме и с доктор Такагиши — гласът на Дейвид Браун пръв наруши тишината. — Тъй като не смятаме, че има някаква основателна причина да прекъсваме първото си посещение в Рама, ще продължим по-нататъшната си работа съобразно предложението на Ричард, освен ако не се случи нещо непредвидено. Първо ще приключим с инсталирането на втория лифт, после пренасяме частите на единия всъдеход, за да бъде сглобен още тази вечер, и всички оставаме да преспим във временния лагер в подножието на стълбище Алфа.

— Хей, да не ме забравите тук долу! — извика Табори. — Само аз нямам възможност да се насладя пълноценно на рамианската панорама.

Уейкфилд разкопча предпазния колан и стъпи на платформата. След това погледна надолу към стълбище Алфа, което постепенно се губеше от поглед, и се обади по радиоприемника:

— Дадено, космонавт Табори. С Франческа вече пристигнахме в горната станция на лифта. Щом дадеш сигнал, ще го включим отново, за да се присъединиш към нас.