Рама II

56. Чута молитва

До края на деня генералът не излезе от каютата си. Около час след отказа му да въведе кода, при него се отби Хайлман. Размениха няколко общи приказки (Ото никак не умееше да води подобни разговори) и накрая адмиралът зададе неизбежния въпрос.

— Готов ли си да продължиш с процедурата?

О’Туул поклати глава.

— Тази сутрин мислех, че най-после съм взел окончателно решение, но сега, Ото… — той разбра, че не е необходимо да се доизказва.

Хайлман се изправи и рече:

— Наредих на Яманака да инсталира първите две бомби в тунела, водещ към вътрешността на Рама. Това ще стане най-късно до вечеря — казвам ти го в случай, че промениш решението си. Другите три ще останат засега в склада. — Той се втренчи в колегата си и го гледа безмълвно в продължение на няколко секунди, след което продължи: — Надявам се, че ще се осъзнаеш, преди да е станало прекалено късно, Майкъл. Вече доста сме загазили с тия от Щаба.

Два часа след това се появи Франческа с камерата си. Начинът, по който разговаряше с генерала, ясно показа какво бе отношението към него поне от страна на останалите космонавти — очевидно всички считаха, че той страда от силно нервно напрежение и че отказът му не е продиктуван просто от желание да предизвика неприятности. Освен това О’Туул не беше заявил официално, че има намерение да не изпълни заповедта. Никой от екипажа не би търпял подобно нещо, защото беше ясно какви щяха да са последиците. Поради тези причини неговите колеги смятаха, че нервите му вероятно не са в ред.

— Казах на всички да не те безпокоят с излишни разговори — заяви Франческа съчувствено, докато обхождаше стаята с поглед, а журналистическият й ум вече си представяше кадрите от предстоящото интервю. — Телефоните се късат да звънят, особено откакто изпратих на Земята репортажа от тази сутрин. — Тя се приближи до бюрото на О’Туул и започна да разглежда поставените отгоре неща. — Това не е ли Сан Микеле от Сиена? — попита, като взе в ръце статуетката.

Генералът се усмихна едва-едва и отговори:

— Точно така. Мисля, че знаеш и кой е разпнатият на кръст мъж на онази картина.

— Да, и то много добре… Виж, Майкъл, знаеш защо съм дошла. Искам в това интервю, което ще направя с теб, да те представя във възможно най-благоприятна светлина. Естествено, нямам намерение да те галя с перце — това е ясно, сам разбираш, но съм решила да ти дам шанс, та онези хиени там долу, на Земята, да чуят и това, което ти имаш да кажеш…

— Значи вече си точат зъбите за кожата ми, а?

— Разбира се, ти какво си мислиш? А ще стане и по-лошо. Колкото повече забавяш активирането на бомбите, толкова по-силен ще става гневът и няма съмнение, че яростта на хората ще се насочи към теб.

— Но защо? — запротестира О’Туул. — Не съм извършил никакво престъпление. Просто отложих малко момента на задействане на едно оръжие, чиято унищожителна мощ надвишава…

— Това няма значение в дадения случай — прекъсна го Франческа. — В техните очи ти не си изпълнил задълженията си на военен. Пренебрегнал си своя най-висш дълг — защитата на човешката раса. Не могат да се ориентират в цялата тази космическа дивотия и не проумяват какво означава пристигането на Рама. Обещано им е, че извънземният гигант ще бъде унищожен, а сега ти отказваш да сложиш край на техните кошмари…

— Кошмари… — тихо повтори Майкъл. — Същото, което Ботуел…

— Какво щеше да кажеш за президента? — полюбопитства италианката.

— А, няма значение. — Генералът отмести очи от изпитателния поглед на журналистката. След малко нетърпеливо попита — Е, и какво още?

— Добре, както вече ти обясних, искам да бъдеш възможно най-представителен. Среши се и си сложи униформата, вместо този летателен костюм. Ще те разкрася с малко грим, та да не изглеждаш съвсем зле. — Франческа отново застана до бюрото. — Ето тук, до картината с разпнатия Христос и статуетката на Сан Микеле ще сложим на видно място и снимките на жена ти и децата. Добре си помисли какво възнамеряваш да кажеш. Имай предвид, че ще те попитам защо се отказа да активираш бомбите тази сутрин.

Италианката се приближи до О’Туул и постави ръка на рамото му.

— При представянето преди интервюто смятам да обясня, че си преживял силен нервен стрес. Не искам да те уча какво да говориш, но предполагам, че ще бъде от полза, ако покажеш малко слабост. Това несъмнено ще подейства на публиката — особено на твоите съотечественици.

Генералът следеше със свито сърце как журналистката умело подрежда предметите в каютата, подготвяйки я за предстоящото пряко телевизионно предаване и се чувстваше все по-притеснен.

— Налага ли се да правим всичко това? — попита той с измъчен глас.

— Да, разбира се. Освен ако не искаш да те помислят за Арнолд Брешански — отговори му рязко италианката.

Малко преди вечеря при него се отби Янош.

— Интервюто ти с Франческа премина изключително добре — излъга той. — Ако не друго, ти поне повдигна някои морални въпроси, на които би трябвало всички ние да обърнем внимание.

— Глупаво беше от моя страна да се впускам в тези философствания — каза ядосано О’Туул. — Трябваше да последвам съвета на Франческа и да съобщя, че за действията ми са виновни умората и нервното напрежение.

— Е, Майкъл, стореното сторено. Не дойдох при теб, за да предъвкваме отново събитията на деня. Сигурен съм, че сам си премислил всичко хиляди пъти досега. Всъщност се отбих, за да те попитам дали не мога да ти помогна по някакъв начин.

— Мисля, че не, Янош. Но ти благодаря за загрижеността.

Настъпи продължително мълчание. Накрая унгарецът се изправи и бавно се запъти към вратата. Там се обърна:

— Какво смяташ да правиш сега? — запита тихо.

— И аз бих искал да знам. Но май не ми хрумва нищо. Чувствам се съвсем празен.

Космическият пришълец Рама, с кацналия на него „Нютон“, продължаваше да се движи към Земята със страхотна скорост. С всеки изминал ден разстоянието между тях намаляваше, а заплахата ставаше все по-реална и неизбежна. Един огромен цилиндър се носеше неотклонно напред и очевидно предстоеше страхотен и гибелен удар, освен ако Рама не извършеше в скоро време нова серия от маневри. Изчислено бе, че мястото на сблъсъка ще бъде някъде в провинция Тамил Наду, южна Индия, недалеч от град Мадураи. Всяка вечер телевизионните канали излъчваха интервюта с физици, които обясняваха какви са очакваните последствия. Това се превърна и в главна тема на разговор по време на партита и семейни вечери, като „земетръсни вълни“ и „вулканични изригвания“ бяха най-често употребяваните изрази.

Майкъл О’Туул бе заклеймен от всички и охулен от световната преса. Франческа се оказа напълно права — американският генерал се превърна в основен прицел за гнева на световната общественост. Някои хора дори предлагаха той да бъде съден от военен съд още на борда на „Нютон“ и екзекутиран, заради отказа си да изпълни дадената му заповед. Никой вече не си спомняше неговите изключителни подвизи и безкористна самопожертвувателност, нито това, че бе отдал почти половината си живот в служба на хората. Жена му Катлийн бе принудена да напусне апартамента им в Бостън и да се скрие при своя приятелка в Мейн.

Генералът се измъчваше от неспособността си да вземе някакво решение. Ясно съзнаваше, че вреди непоправимо както на семейството, така и на кариерата си, като отказваше да активира бомбите. Но всеки път, когато успяваше да се убеди, че е готов да изпълни заповедта, Майкъл отново чуваше същото отчетливо и звънливо „Не“, което бе прозвучало за пръв път предишната сутрин.

В интервюто с Франческа, направено един ден преди изследователският кораб да отлети към Земята, генерал О’Туул бе дал доста объркани и несвързани отговори. Наистина, италианката му бе задала някои много провокационни и трудни въпроси. Попита го, например, защо Рама все още не бе извършила никакви маневри, отклоняващи я от директен удар със Земята, ако, както той твърди, намеренията й са да застане в орбита около планетата. Майкъл моментално се оживи и обясни, че AEROBREAKING — излъчването на енергия в атмосферата под формата на топлина — е най-ефикасният начин за преминаване в орбита около космическо тяло с атмосфера. Но когато Франческа му предостави възможност да допълни изказването си, като обясни по какъв начин Рама би могла да промени формата си в аеродинамична, генералът се обърка и не отговори нищо. Гледаше я втренчено, но сякаш не я виждаше.

О’Туул излезе от каютата си единствено за прощалната вечеря, организирана в чест на Сабатини, Браун, Табори и Тургенева, преди четиримата космонавти да се отправят с изследователския кораб към Земята. Присъствието му обаче развали празненството. Ирина се държа изключително враждебно с генерала, като му отправи злостни обвинения и отказа да седне на една маса с него. Дейвид Браун въобще не му обърна внимание и се захвана да описва до най-дребните детайли изграждащата се в момента в Тексас лаборатория, в която щеше да бъде настанен плененият биот. Само Франческа и Янош се държаха приятелски с него. Майкъл О’Туул се прибра в стаята си веднага след вечеря, без да се сбогува официално с никого.

На другата сутрин, едва час след отлитането на научноизследователския кораб, генералът позвъни на адмирал Хайлман и го помоли да се срещнат.

— Значи най-накрая взе решение? — запита Ото развълнувано, когато пет минути по-късно О’Туул влезе в кабинета му. — Чудесно. Все още не е много късно. До момента на сблъсъка остават 12 дни, така че ако побързаме, след четири дни ще сме готови да детонираме бомбите.

— Сигурно скоро ще реша как да действам, Ото, но още не съм готов. Мисля непрекъснато за това и то изключително напрегнато. Струва ми се, че има две неща, които първо бих желал да направя: да поговоря с папа Йоан Павел и да отида в Рама за последен път.

Отговорът на генерала бе толкова неочакван, че Хайлман направо онемя.

— Проклятие! — ядосано възкликна той след малко. — Пак се започва, по дяволите! Сигурно ще трябва да…

— Опитай се да разбереш, Ото — каза американецът и погледна колегата си в очите. — Това всъщност е добра новина. Веднага щом се върна, още същата минута ще съм готов да въведа кода си, освен ако не се случи нещо непредвидено при разговора ми с папата или докато съм в Рама.

— Сигурен ли си?

— Да. Обещавам — твърдо заяви О’Туул.

Генералът не скри и най-дребната подробност от мъчителните си терзания по време на доста продължителната си и емоционална изповед, която изпрати по видеоканала до папата в Рим. Знаеше, че записът ще бъде прегледан и от секретните служби на Щаба, но това вече нямаше значение. Едно-единствено нещо владееше мислите му: как да изпълни задълженията си с чиста съвест и без угризения да активира ядрените бомби.

Изпълнен с нетърпение, Майкъл седеше и очакваше отговора. Най-накрая образът на Йоан Павел V се появи на екрана. Седеше на едно кресло в същата стая, където О’Туул бе разговарял с него при посещението си във Ватикана точно след Коледа. В дясната си ръка папата държеше малък електронен бележник и от време на време поглеждаше надолу към него, докато говореше.

— Непрестанно и горещо се молих заедно с вас, сине мой — започна Негово Светейшество на съвършен английски език. — Особено през тези последни няколко дни на душевен смут и мъчителни съмнения, които преживявате като истински герой. Не мога обаче да ви дам съвет — аз също не знам отговорите на въпросите, които ви тревожат. Остава ни единствено да се надяваме, че Бог, в безкрайната си мъдрост, ще откликне на вашите молитви и недвусмислено ще ви посочи какво да сторите.

Що се отнася до религиозните запитвания, които отправяте в посланието си към мен, мисля, че мога да ви предложа малък коментар. Горещо желая да ви бъде от полза… Не знам дали гласът, който сте чул, е бил на Сан Микеле или сте преживял така нареченото религиозно просветление, но лично аз твърдя, че има сфера от човешкия духовен живот, определена като религиозна, поради липса на по-подходящ термин, която наистина съществува, макар и да не може да бъде обяснена чрез чисто рационални или научни подходи. Така например преди да стане апостол Павел, Саул от Тарсус наистина е бил заслепен от небесна светлина при покръстването му в християнска вяра. Ето защо гласът, достигнал до вас, може и да е бил на Сан Микеле, но това ще съумеете да определите единствено вие.

Както обсъдихме и по време на нашия разговор преди три месеца, няма никакво съмнение, че независимо какво представляват, рамианите също са Божи чада. Но Бог е създал и вирусите и бактериите, които причиняват страдания, болести и смърт. Не можем да продължим да славим Господа, нито поотделно, нито като раса, ако не оцелеем. Затова едва ли Той очаква, че няма да предприемем отбранителни действия, ако животът на хората е наистина застрашен.

Трудно е да се определи дали корабите Рама са наистина вестители на Второто пришествие. Има свещеници, които поддържат становището на Сан Микеле, но те определено са малцинство. Повечето от нас обаче смятат, че в двата гигантски космически пришълеца липсва истинско духовно присъствие, за да бъдат пратеници на Бога. Няма съмнение, че те представляват изключително чудо на техниката, но от тях не се излъчва топлина или състрадание, нито каквото и да било друго чувство, което обикновено се очаква от някой Месия и следователно е основната характеристика на Христос. Затова смятам, че е малко вероятно Рама да има някаква религиозна значимост.

Така че, в края на краищата това е решение, което трябва да вземете сам. Продължете молитвите си, което, сигурен съм, сам съзнавате, че е необходимо, но не очаквайте Бог да ви изпрати отговора си под звуците на фанфари. Той говори по различен начин на всекиго от нас и посланията Му никога не пристигат в един и същи вид. И не забравяйте: мнозина от нас тук, на Земята, ще ви придружават в молитвите си при вашето последно посещение на Рама и ще се молят горещо най-после да откриете каква е Божията воля. Не се съмнявайте нито миг, че Господ ще ви изпрати знак: трудността е в това да успеете да го забележите и разчетете.

Накрая Йоан Павел V благослови генерал О’Туул, след което каза „Отче наш“. Майкъл импулсивно падна на колене и зашепна молитвените слова заедно със своя духовен водач. Екранът угасна. Генералът повтори на ум всичко, което му бе казал папата, и отново почувства да го обземат увереност и готовност да следва решението си. „Несъмнено съм на прав път — каза си той. — Но не трябва да се надявам, че Бог ще ми поднесе посланието си на поднос.“

О’Туул не бе очаквал, че гледката, която се разкри пред очите му при това последно посещение в Рама, ще го развълнува толкова много, нито че ще предизвика такъв възторг в душата му. Вероятно причината за подобно усещане бяха гигантските размери на космическия пришълец, който надвишаваше хиляди пъти и най-огромните конструкции, създадени от човешка ръка. Но нищо чудно емоционалното въздействие да бе подсилено и от факта, че Майкъл бе стоял прекалено дълго в тесните помещения на „Нютон“, както и от възбуденото му душевно състояние напоследък. Във всеки случай, генералът направо онемя, поразен от неповторимата панорама, която се простираше километри напред.

Не можеше да прецени какво го впечатлява най-силно. Много пъти усети, че гърлото му пресъхва и сълзи бликват в очите му, но ако някой го попиташе, едва ли щеше да успее да определи кое е най-изумителното от всички чудеса наоколо — дали блесналата под бялата светлина на шестте изкуствени слънца Централна равнина, която се простираше пред погледа му, докато той се спускаше надолу със седалковия лифт; дали когато, застанал до всъдехода на брега на Цилиндричното море, оглеждаше с бинокъла си загадъчните небостъргачи на непознатия град отсреща; или слисващата гледка, която представляваха гигантските рогове в Южната чаша. О’Туул бе завладян от страхопочитание и благоговение, прехласнат от всичко, на което се спираше погледът му. Беше се почувствал по същия начин, когато преди години влезе в една древна европейска катедрала.

Прекара рамианската нощ в лагер Бета, като се подслони в забравена от космонавтите резервна палатка. Откри бележката на Уейкфилд, писана две седмици по-рано и първият му импулс бе да сглоби втората платноходка и да се отправи през морето към Ню Йорк. Надмогна обаче това свое желание и се съсредоточи върху главната цел на посещението си.

Безспорно този невероятен космически кораб бе наистина нещо изумително. Въпреки това генералът реши, че великолепието и грандиозността на Рама не трябва да бъдат фактор при взимането на окончателно решение. Всъщност беше ли видял до този момент нещо, което можеше да го накара да се отърси от колебанието си? Не, неохотно призна той сам на себе си. Когато лампите в гигантския цилиндър светнаха отново и настъпи поредният рамиански ден, О’Туул вече бе почти сигурен, че ще задейства атомните бомби още преди да падне мракът.

Въпреки това, той продължаваше да се бави и да чака някакъв знак, подсказващ, че извънземният кораб не бива да бъде унищожен. Обиколи няколко пъти с всъдехода покрай брега на морето, като оглеждаше през бинокъла Ню Йорк от различни ъгли, както и другите чудновати места из Рама, а също и високото петстотин метра възвишение, обграждащо морето от южната страна. Когато мина за последен път през Бета, Майкъл реши да вземе със себе си няколко дреболии, включително известен брой лични вещи, забравени от космонавтите при принудително бързото им оттегляне от лагера. Всъщност оцелелите след урагана предмети бяха много малко, но генералът успя да открие няколко сувенири от Рама, събирани от космонавтите и сега заклещени от бурния вятър между кутиите в складовото помещение.

Когато се събуди от доста продължителната си дрямка, генерал О’Туул седна във всъдехода и се отправи към въжения лифт. Точно преди да се качи обаче, в съзнанието му отново изникна картината на това, което му предстоеше да направи, още щом пристигне на борда на „Нютон“, и той коленичи, за да се помоли за последен път. В един момент, още в началото на изкачването с лифта, когато се намираше на не повече от петстотин метра над Централната равнина, Майкъл се обърна назад и хвърли последен прощален поглед на величествената рамианска панорама. „Скоро всичко това вече няма да го има — помисли си скръбно генералът, — унищожено, превърнато в слънчева клада, подпалена от човека.“ Отмести очи по посока на Ню Йорк и внезапно му се стори, че забелязва някакво черно петънце, което бавно се движеше в небето.

С треперещи ръце, О’Туул повдигна бинокъла и погледна през него. След няколко секунди успя да открие отново загадъчното петно, все още размазано, макар и вече уголемено от лещите на обектива. Генералът нагласи бинокъла и установи, че движещите се в небето неща бяха всъщност три — три птици, подредени в триъгълник, които се отдалечаваха на юг. Той примигна, но картината пред очите му не се промени. Нямаше никакво съмнение — високо над Цилиндричното море се носеха някакви странни хвъркати създания.

Сърцето му биеше лудо. На няколко пъти той извика от радост, проследявайки полета на птиците през бинокъла, докато накрая те не се изгубиха от поглед. Останалите тридесет минути от изкачването до върха на стълбище Алфа му се сториха цяла вечност. Когато най-накрая пристигна, без да губи време, О’Туул се качи на една от слизащите надолу седалки на лифта и отново се заспуска към равнината. Молеше се горещо да му се удаде възможност да види тези птици поне още веднъж. „Само ако можех да ги снимам! — помисли си той, решен да се отправи с всъдехода към Цилиндричното море, в случай, че се наложи. — Тогава щях да докажа, че в този чуден извънземен свят има живи същества.“

Намираше се вече на около два километра над равнината. Погледна за пореден път през бинокъла, но не успя да забележи нищо и това леко го разочарова. Каква бе изненадата му обаче, когато само няколко минути по-късно, той бе зашеметен от поредната неочаквана среща! Канеше се да слезе от седалката и тъкмо сваляше бинокъла от очите си, но видя нещо, което го накара да се дръпне стреснато назад. В основата на лифта, застанали един до друг, го чакаха Уейкфилд и Никол дьо Жарден.

Генералът радостно прегърна и двамата, след което, разплакан, коленичи на земята и промълви:

— Мили боже!

Майкъл безмълвно отправяше благодарствена молитва към Бога.