Рама II

6. Синьора Сабатини

— Значи вие сте работили над докторска дисертация по физика в Далаския университет, когато съпругът ви направи знаменитото си предричане за появяването на свръхнова звезда през 2196?

Елън Браун седеше в едно голямо кресло в гостната на собствената си къща. Бе облечена в строг кафяв костюм, който успешно можеше да се нарече „безполов“ и блуза с висока яка. Изглеждаше доста скована и притеснена, сякаш искаше интервюто да приключи колкото се може по-скоро.

— Да, тогава бях втора година в университета, а Дейвид ми бе научен ръководител — каза тя, като подбираше думите си. Погледът й незабележимо се плъзна по лицето на съпруга й. Той стоеше в другия край на стаята, зад камерата, и наблюдаваше заснемането на интервюто. — Дейвид работеше много усърдно с дисертантите си. Всички го знаеха; това бе и една от причините, поради които избрах да разработя темата си в Далас.

Франческа Сабатини изглеждаше истинска красавица. Дългата й руса коса се спускаше върху раменете. Върху скъпата бяла копринена блуза бе наметнала тъмносин шал, небрежно преметнат около врата й. Беше се настанила в креслото до Елън. Между жените имаше малка масичка, върху която бяха сервирани две чаши кафе.

— Доктор Браун бе женен по това време, нали? Искам да кажа, когато ви бе научен ръководител?

Още когато задаваше въпроса си, Франческа видя как събеседницата й се изчерви. Италианската журналистка продължи да се усмихва: обезоръжителна изкусна усмивка, като че ли въпросът бе съвсем прост и в него нямаше никакъв подтекст. Мисис Браун се поколеба, пое дълбоко въздух и леко заекна:

— В началото, да… мисля, че все още… — отвърна тя. — Но разводът му бе решен окончателно, още преди да завърша дисертацията си. — Направи нова пауза и след това лицето й се проясни: — Като подарък за успешната защита той ми даде годежен пръстен — срамежливо наведе очи младата жена.

Франческа Сабатини внимателно я изгледа. „Ох, миличка, мога съвсем да те разнищя за този отговор — мина бързо през ума й. — Само още няколко такива въпросчета и си готова. Ама засега това не ми влиза в работата.“

— Чудесно, стоп камера! — неочаквано прекъсна тя оператора. — Стига толкова. Хайде да погледаме малко материал и след това прибирате техниката в камиона.

Отговорният оператор се приближи към роботизираната първа камера, която бе програмирана да държи близък план на Франческа, и набра няколко команди на клавиатурата, разположена отстрани. Междувременно, тъй като Елън бе станала от мястото си, втората автоматична камера се плъзгаше назад върху колелцата на статива си, за да я държи на фокус, и пренастройваше обектива. Един друг оператор махна с ръка на жената да стои за момент неподвижна, докато той изключи втората камера.

Няколко секунди по-късно режисьорът бе заредил за повторение последните пет минути от интервюто. Записът на всичките три камери се подаваше едновременно; общият план на двете жени стоеше в центъра на монитора, а крупните — от двата края. Франческа бе съвършен професионалист; моментално успя да прецени, че е заснела необходимия й материал за тази част от предаването. Съпругата на доктор Дейвид Браун, Елън, бе млада, интелигентна, открита и се чувстваше притеснена от толкова много внимание, съсредоточено върху нея. И всичко това ясно си личеше на екрана.

Докато Франческа помагаше на екипа си да приберат техниката и се разпореди да й донесат един кратък запис на интервюто, за да го има на разположение в хотела на транспортния център в Далас, преди да отлети на следващата сутрин, Елън се върна отново в гостната заедно с един стандартен робот-сервитьор, два вида сирене, няколко бутилки вино и чаши. Франческа зърна как доктор Браун се намръщи, когато домакинята обяви „малкото парти“, с което да отпразнуват интервюто. Екипът се събра около Елън и робота с виното. Дейвид Браун се извини на присъствуващите и се отправи навън по дългия коридор, към задната част на къщата, където се намираха спалните помещения. Франческа го последва.

— Извинявай, Дейвид — спря го русокосата журналистка. Той се обърна, а в очите му се четеше явно нетърпение. — Не си забравил, че имаме още малко работа, нали? Обещах да се обадя на „Шмид и Хагенест“ за пътуването ми до Европа. Те са много загрижени за проекта.

— Не, не съм забравил — отвърна той. — Само исках да видя дали приятелят ти Реджи е приключил с интервюто на децата ми. — Той сподави въздишката си. — Има моменти, когато бих желал да съм съвсем неизвестен.

Франческа се приближи плътно до него:

— Не ти вярвам дори за секунда — очите й бяха втренчени в неговите. — Просто днес си изнервен, защото не можеш да контролираш това, което жена ти и децата говорят пред мен и Реджи. А за теб нищо не е по-важно, отколкото контролът.

Доктор Браун отвори уста да отговори, но бе прекъснат от детски писък: „Мамоооо!“, който долетя от дъното на коридора и най-вероятно от някоя от спалните, намиращи се там. Само след миг покрай Дейвид и Франческа профуча едно момченце, пет или шестгодишно и се хвърли към майка си, излязла в антрето пред вратата на дневната. Малко вино се изплиска от чашата й, когато детето се блъсна в нея и тя несъзнателно го близна от ръката си, докато галеше сина си по главата, за да го успокои.

— Какво става, Жустин? — наведе се мисис Браун към него.

— Тоя черният… той ми счупи кучето — отвърна Жустин, хлипайки. — Той… той го ритна по дупето и сега не мога да го пусна, вече…

Момченцето се обърна и посочи с ръка към дъното на коридора. Оттам се задаваха Реджи Уилсън и едно по-голямо момиче, стройно, високо и с твърде сериозно за годините си лице.

— Татко — обърна се момичето към Дейвид Браун, а очите му сякаш търсеха помощ, — ние си говорехме с мистър Уилсън за моята колекция от пеперуди и тогава дойде онова отвратително куче-робот и го ухапа по крака. А преди това дори се изпишка върху него. Жустин го е програмирал да прави само бели…

— Лъжла! — прекъсна я момчето с крясък. — Тя не обича Уоли. Тя го мрази!

Елън Браун бе положила едната си ръка върху раменете на почти изпадналия си в истерия син, а с другата стискаше здраво столчето на чашата. Случката щеше да я разстрои, дори да не бе забелязала неодобрителния поглед на съпруга си, отправен към нея. Глътна наведнъж остатъка от виното и остави чашата на близката лавица:

— Чакай, чакай, Жустин — озърна се объркано тя към другите. — Първо се успокой и кажи на мама какво се е случило.

— Аз не го харесвам тоя черния човек… Той ме мрази. Уоли разбра и затова го ухапа. Уоли ме пази.

Анжела, момичето, се развълнува:

— Бях сигурна, че ще стане така. Докато си говорехме с мистър Уилсън, Жустин непрекъснато влизаше в стаята ми и ни прекъсваше, показваше на мистър Уилсън игрите си, куклите, трофеите и даже дрехите си. Наложи се мистър Уилсън да го смъмри. И веднага след това Уоли нахълта вътре и мистър Уилсън трябваше да се защитава.

— Тя е лъжкиня, мамо. Страшна лъжкиня, кажи й да спре…

— Елън! — сърдитият глас на доктор Браун се извиси над врявата и я пресече като с нож: — Изведи го… изведи го оттук! — посочи той момчето. След това се обърна към дъщеря си, докато жена му мъкнеше хлипащото дете към дневната. — Анжела! — извърна се към момичето, яростта му бе истинска и неприкрита: — Мисля, че те предупредих днес да не се биеш с Жустин. При никакви обстоятелства. Така ли беше?

Думите на баща й я шибнаха като камшик. Момичето се разтрепера и очите му се напълниха със сълзи. То се опита да каже нещо, но Реджи Уилсън застана между двамата:

— Извинете, доктор Браун — опита се той да се застъпи за малката, — Анжела наистина не е направила нищо. Това, което казва, е истина. Тя…

— Виж какво, Уилсън — остро го сряза Дейвид Браун. — Ако нямаш нищо против, нека аз да се оправям с моето семейство. — Млъкна за момент, за да мине гневът му. — Много съжалявам за този неприятен случай — гласът вече бе по-мек, — но мисля, че всичко ще се оправи само за няколко минути. — Погледът, който отправи към дъщеря си, бе хладен и дори груб. — Анжела, отивай си в стаята. С теб ще поговорим после. Кажи на майка си, че искам да те доведе при мен преди вечеря. Хайде.

Франческа Сабатини проследи с неприкрит интерес развоя на събитията. Забеляза яростта на Дейвид Браун и смачканото самочувствие на Елън. „Нещата са много по-добре, отколкото се надявах. Той ще бъде много лесен.“

Лъскавият сребрист влак прекосяваше северен Тексас с двеста и петдесет километра в час. Само след няколко минути светлините на Далаския транспортен комплекс се показаха на хоризонта. ДТК се разпростираше на огромна площ — почти двайсет и пет квадратни километра. Част от него бе летище, друга — гара, а имаше и малко градче. Конструиран в началото на 2185 година с двойната цел да служи като транспортен възел за далечни полети и да осъществява лесното прехвърляне на пътниците към високоскоростната влакова мрежа, той се беше разраснал, както и всички останали световни транспортни центрове, в едно миниатюрно общество. Около хиляда души, повече от които работеха в ДТК и смятаха, че животът е по-приятен, ако не се налага всеки ден да пътуваш с карта, обитаваха сградата с апартаменти, образуваща полукръг около търговския център, на юг от Главния терминал. В самия терминал се намираха четирите основни хотела, седемнайсет ресторанта и около стотина различни магазина, включително и бутик от голямата модна верига „Донатели“.

— По това време бях на деветнайсет — продължи младият мъж, седнал срещу Франческа, — но трябва да кажа, че възпитанието ми беше много пуританско. За десетте седмици, докато гледах вашите серии по телевизията, научих повече за любовта и секса, отколкото през целия си предишен живот. Просто исках да ви благодаря за тая програма.

Франческа прие комплимента с финес — бе свикнала да я познават на обществени места. Когато влакът спря и слезе на перона, тя отново се усмихна на младия мъж и неговата приятелка. Реджи Уилсън предложи да носи камерата и другите неща, докато вървяха покрай подвижната пътека, която щеше да ги отведе до хотела.

— Това не те ли притеснява понякога? — обърна се към нея Реджи.

— Кое точно? — изненадано премигна Франческа.

— Ами цялото това внимание, когато си навън? — добави той.

— Не — усмихна се момичето. — Разбира се, не.

„Какъв мъж! Дори и след шест месеца, прекарани с мен, не успява да ме разбере — помисли си Франческа. — Може би е толкова зает със собствената си личност, та не успява дори да си помисли за момент, че някои жени са амбициозни колкото мъжете.“

— Спомням си, че телевизионните ти серии бяха популярни — продължи Реджи — още преди да се срещнем. Но никога не съм си представял, че човек няма да може да отиде с теб на ресторант или където и да е, без да се натъкне на някой твой почитател.

Реджи не спря да бъбри, докато пътеката заобиколи гарата и плавно зави към търговския център. Близо до нея, от единия край на големия магазин, се беше струпала някаква тълпа. Минаха покрай входа на театър. Отгоре пишеше, че вътре дават „При всякакво време“ от американския драматург Линзи Олсен.

— Гледала ли си тая пиеса? — небрежно се обърна Реджи към спътничката си. — Гледах филма преди пет години, още когато излезе за пръв път — продължи той, без дори да изчака отговора й. — Хелън Коудил и Джеръми Темпъл. Беше страхотна като по-млада. Това е някаква странна история за двама души, на които им се налага да живеят в хотелска стая в Чикаго по време на снежна буря. И двамата са женени. Влюбват се един в друг, докато си говорят за това, как са пропаднали надеждите им. Както ти казах, особена история.

Франческа изобщо не го слушаше. Един младеж, който й напомни за братовчед й Роберто, се бе качил в купето пред тях, на първата спирка при търговския център. Беше мургав, с черна коса и фини черти на лицето. „Колко ли отдавна не съм виждала Роберто — почуди се тя. — Може би вече има три години. Последният път се срещнахме в Позитано заедно с жена му Мария.“ Франческа въздъхна и си припомни за минало, отдавна минало време. Видя се като малко момиче, което тича по улиците на Орвието. Беше на десет години — все още невинна и чиста. Роберто наближаваше четиринайсет. Играеха с футболна топка на площада пред катедралата. Той беше толкова прям, толкова нежен. Роберто беше единственият приятен спомен от детството й.

Спряха пред хотела. Реджи я погледна съсредоточено. Франческа интуитивно отгатна, че той току-що й бе задал някакъв въпрос.

— Е? Какво ще кажеш? — Реджи й помогна да се качи по стълбите.

— Съжалявам, скъпи — усмихна се тя. — Отново се бях отнесла. Та какво каза?

— Не бях разбрал, че съм ти скучен — отвърна Реджи без никакво чувство за хумор. След това съвсем сериозно се обърна към нея, за да се увери, че този път го слуша: — Къде предпочиташ да вечеряме? Стесних възможностите до две: китайска или френска кухня?

Мисълта, точно в този момент да отиде на вечеря с Реджи, съвсем не я очарова.

— Много съм изморена — сви устни тя. — Предпочитам да хапна в стаята и после малко да поработя. — Можеше да се обзаложи за обидената физиономия, която се появи на лицето му, още преди да беше отговорила. Надигна се и леко го целунало устните. — Можеш да наминеш при мен за едно питие преди лягане, някъде към десет.

Първата й работа, след като влезе в стаята си, беше да включи компютърния си терминал и да провери кой се е обаждал. Имаше четири позвънявания. На екрана се изписаха имената на хората, които я бяха търсили, времето на повикването, продължителността и нивото на спешност. Системата за ниво на спешност (СНС) бе новост на Международната комуникационна корпорация (МКК), една от трите оцелели съобщителни компании, които в крайна сметка процъфтяваха отново след общата стабилизация през средата на века. Потребителят на СНС вкарваше дневното си разписание рано сутрин в компютъра и определяше кои са приоритетните съобщения, които могат да прекъсват другите. Франческа бе избрала да приема като Приоритет 1 (най-високо ниво спешност) бележките от терминала на Дейвид Браун; заснемането на Дейвид и семейството му трябваше да бъде привършено за един ден — така тя искаше да сведе до минимум възможността за забавяне или прекъсване.

Имаше и едно съобщение с Приоритет 2, три минути дълго, от Карло Бианки. Франческа сви устни, набра кода върху клавиатурата на терминала и включи видеомонитора. На екрана се появи учтив италианец на средна възраст, облечен в скиорски костюм, седнал на канапе — зад него гореше камина. След като изчака камерата да направи панорама из гостната на новата му вила в Кортина д’Ампецо, синьор Бианки постави направо въпроса си. Защо Франческа отказва да се появи в реклама за лятната му колекция от спортни облекла? Неговата фирма й бе предложила баснословна сума и дори прекрои плана на рекламната си кампания, за да може да акцентира върху космическата тема. Моделите нямаше да се показват, докато не приключеше мисията на „Нютон“, така че тя да не наруши договорите си с МКА. Карло намекна, че са имали някакви противоречия преди време, но всичко е било толкова отдавна, че не си струва да му се обръща внимание. Той очакваше отговор до една седмица.

„Майната ти, Карло! — почти изрече на глас Франческа, сама изненадана от реакцията си.“ Имаше само няколко души на тоя свят, които можеха да я извадят от равновесие, и Карло Бианки за нещастие бе един от тях. Тя набра нов код на терминала, за да изпрати в Лондон съобщение на своя агент, Даръл Бауман:

— Здравей, Даръл. Тук е Франческа от Далас. Кажи на оная невестулка Бианки, че няма да му направя рекламата дори да ми предложи и десет милиона марки. А, между другото, тъй като научих, че напоследък основният им конкурент е Донатели, защо не откриеш техния рекламен директор, Габриела каква беше, срещнах я веднъж в Милано? Можеш да й кажеш, че ще съм щастлива да свърша нещо за тях, след като приключи проектът „Нютон“. През април или май. — Тя направи пауза. — Това май е всичко. Ще се върна в Рим утре вечерта. Поздрави Хийдър.

Най-дългото съобщение до Франческа бе от съпруга й Алберто — висок, посивял мъж и изтъкнат бизнесмен. Алберто управляваше италианския клон на „Шмид и Хагенест“, Немската информационна компания, която притежаваше между другото и една трета от необвързаните вестници и списания в Европа, както и водещите развлекателни телевизионни канали в Германия и Италия. Алберто седеше в кабинета в дома им, облечен в разкошен чер костюм и отпиваше от чашата си с бренди. Гласът му бе топъл и ласкав, но звучеше повече като баща, отколкото като съпруг. Той съобщи на Франческа, че интервюто й с адмирал Ото Хайлман е било излъчено по телевизията в цяла Европа, че както винаги се е забавлявал на коментарите и изводите й, но в крайна сметка Ото е излязъл като някакъв абсолютен егоцентрик. „Нищо чудно — замисли се Франческа, след като чу коментара на съпруга си. — Просто той наистина си е такъв. Но често ми е много полезен.“

Алберто й разказа нещо смешно за единия си син (Франческа имаше три заварени деца от него — и трите по-големи от самата нея), преди да й каже, че му липсва и чака с нетърпение да я види следващата вечер. „И на мен ми липсваш — мина й през ума, преди да отговори на съобщението му. — Толкова е удобно да се живее с теб! Едновременно ми даваш свобода и сигурност.“

Четири часа по-късно Франческа стоеше загърната на балкона на хотелската си стая, изложена на студения декемврийски въздух на Тексас, и пушеше цигара. На раменете й бе наметнат дебелият халат, който управата благосклонно предоставяше на всеки от своите клиенти. „Добре че поне тук не е като в Калифорния — рече си тя и дълбоко дръпна от цигарата, докато димът изпълни дробовете й. — Поне в Тексас някои от хотелите имат балкони за пушене. Ако им се удаде случай, тези фанатици от Западното крайбрежие със сигурност ще обявят пушенето за углавно престъпление.“

Доближи парапета, за да може по-добре да наблюдава един свръхзвуков самолет, който приближаваше пистата за кацане откъм запад. Тя си представи, че е вътре в салона, така както утре щеше да лети към Рим, а полетът на нейния самолет е започнал в Токио, всепризнатата икономическа столица на света преди Големия хаос. След като цялото стопанство на Япония бе разрушено от липсата на суровини през годините на мизерия в средата на века, сега страната процъфтяваше, тъй като човечеството отново се бе върнало към свободната търговия.

Франческа видя как самолетът се приземи и после вдигна поглед към небето, изпълнено със звезди. Смукна още веднъж от цигарата и проследи дима, който се разнесе в нощния въздух.

„Е, Франческа — помисли си тя, — вече настъпва времето на най-сериозното ти изпитание. Шансът да станеш безсмъртна? Най-малкото ще бъда запомнена задълго поне като една от екипажа на «Нютон»“. После си представи самата мисия и в ума й изникнаха някакви фантастични същества, които вероятно бяха построили двойката грамадни космически кораби и ги бяха изпратили да посетят Слънчевата система. Но мислите й отново скочиха обратно към настоящето и договорите, които днес следобеда бе сключила с Дейвид Браун, точно преди да напусне дома му.

„Това ни прави партньори, уважаеми мистър Браун. И слага край на първата част от плана ми. И ако не съм в ужасна грешка, днес видях как очичките ти блеснаха.“ Франческа небрежно бе целунала Дейвид, когато приключиха с обсъждането и подписването на договорите. За миг само усети как той се колебае дали да не отвърне на целувката й и то по доста по-многозначителен начин.

Италианката допуши цигарата си, смачка я в пепелника и влезе обратно в стаята си. В момента, в който отвори вратата, отвътре се чу нечие тежко дишане. Голямото легло бе разхвърляно, голият Реджи Уилсън се бе изтегнал напреки на него, а равномерното му похъркване нарушаваше тишината на апартамента. „Природата е била щедра към теб и добре те е надарила — хвърли му тя един критичен поглед — и за живот, и за любов. Но нито едното от тях не е спортно състезание, миличък. Щеше да си далеч по-интересен, ако притежаваше поне малко деликатност, а може би дори и финес.“