Рама II

47. Матрици

— Никога досега през целия си живот не бях виждала нещо, което да ме изплаши до такава степен! — каза Никол. Двамата с Ричард седяха, облегнали гръб върху стената на един от небостъргачите в края на Западния площад. Все още бяха задъхани и изтощени от безумното си бягство. Французойката дълго пи вода, след което продължи: — Тъкмо бях започнала да се поуспокоявам — чувах те да тичаш някъде зад мен, но не долавях други звуци. Реших да стигна до музея и там да изчакам да ме настигнеш. Все още не се бях досетила, че се намирахме в друг тунел, макар че, разбира се, това бе съвсем очевидно, след като входът на коридора, по който бяхме дошли, бе точно от срещуположната страна. Но в този момент въобще не можех да разсъждавам логично… И така, аз влязох в помещението, до което отвеждаше този тунел и светлините се включиха автоматично. Тогава го видях — на не повече от три метра пред мен. Стори ми се, че сърцето ми спря да бие…

Ричард си спомни как Никол се втурна към него и се хвърли, разплакана в прегръдките му, без да може да каже нито дума дълго време.

— Такагиши… там… препариран като някаква сърна или тигър… в онази стая вдясно… — най-накрая успя да промълви тя на пресекулки. После, когато малко се бе поуспокоила, Никол заведе Ричард до помещението в дъното на леко извития коридор. В следващия миг той преживя истински шок, защото точно срещу входа, през който влязоха, стоеше съвсем изправен техният колега-космонавт Шигеру Такагиши. Беше облечен в познатия летателен костюм и изглеждаше съвсем както когато Ричард го бе видял за последен път в лагер Бета. Върху лицето му бе застинала любезна усмивка, а ръцете му стояха отпуснати покрай тялото.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна, стреснат, Уейкфилд и премигна няколко пъти. Любопитството му едва успя да надделее над ужаса, който изпитваше. Никол не издържа и отклони поглед. Макар че тя го виждаше за втори път, препарираното тяло на Такагиши беше съвсем като живо и това бе гледка, която трудно можеше да се понесе.

Останаха в стаята не повече от минута. Чуждоземният специалист по препариране бе извършил чудеса и с една от кадифените птицеподобни, чието крило бе счупено и сега тя висеше от тавана близо до японския учен. До него видяха сглобяемата си палатка, която бе изчезнала предишния ден, а точно пред краката му бе поставена шестоъгълната електронна платка от преносимата изследователска лаборатория на „Нютон“. Наблизо стоеше модел на биот-булдозер в естествени размери. Из помещението забелязаха и други макети на биоти.

Ричард тъкмо бе започнал да разглежда по-подробно тази разнообразна колекция, когато двамата с Никол чуха отново някъде в тунела зад тях познатия шум, наподобяващ стържене с твърда четка по метална повърхност. Без да губят нито миг, те побягнаха напред по коридора, изкачиха се светкавично по рампата, като спряха само за няколко секунди при резервоара, за да напълнят термосите си с прясна вода, и най-после излязоха на повърхността.

— Доктор Такагиши бе изключително внимателен, мил и чувствителен човек, страстно отдаден на работата си — каза Никол. — Малко преди отлитането на „Нютон“, аз се срещнах с него в Япония и той сподели, че мечтата на неговия живот винаги е била да посети и изследва някой втори космически кораб Рама.

— Колко жалко, че е трябвало да загине по толкова ужасен и нелеп начин — мрачно отвърна Ричард. — Предполагам, че е бил завлечен или от осмокракия паяк, или от някое негово приятелче моментално там, долу, като подарък за специалиста по препариране. Поставили са нашия японец в изложбената зала, без да губят много-много време, струва ми се.

— Знаеш ли, не мисля, че са го убили — обади се Никол. — Може би съм просто безнадеждно наивна, но след като не видях никакви следи от насилие по неговото… неговата… мумия…

— Да не би да смяташ, че се е изплашил и това е причинило смъртта му? — попита Ричард саркастично.

— Точно така — отговори французойката без колебание.

— Или поне мисля, че е напълно възможно — добави тя и се зае да разказва на своя колега за проблемите със сърцето на Такагиши.

— Никол, ти наистина ме учудваш! — каза Ричард, след като бе изслушал внимателно обясненията й. — Очевидно съм имал напълно погрешна представа за теб. Мислех те за госпожица Морал и Нравственост, която винаги съблюдава строго правилата на играта. Никога не съм вярвал, че си способна да действаш според собствената си преценка за нещата. Нито пък съм предполагал, че можеш толкова дълбоко да съпреживяваш или да съчувстваш на някого другиго.

— Никак не съм уверена, че в дадения случай това са положителни качества. Ако се бях придържала към официалните разпоредби, сега Такагиши можеше да бъде жив и здрав и да живее щастливо със семейството си в Киото.

— Да, но щеше да пропусне най-забележителния момент в своя живот… което ме кара да се замисля за нещо много интересно. Ти също съзнаваш, убеден съм в това, че сега, както сме си седнали тук с теб, шансовете ни да се измъкнем са минимални. Най-вероятно ни предстои да умрем самотни, без никога отново да видим друг представител на човешката раса. Е, а ти как гледаш на цялата тази история? Как виждаш своята смърт или изобщо смъртта в общата схема на нещата?

Никол изгледа Ричард, изненадана от въпроса, който й бе задал. Опита се да прочете изражението на лицето му, но без успех.

— Не изпитвам страх, ако това имаш предвид — бавно отговори тя. — Като лекар, често ми се е случвало да мисля за смъртта. Искам да ти кажа и нещо друго — бях съвсем малка, когато умря майка ми. Ето защо още в детството ми се наложи да си изградя някаква представа за това какво представлява смъртта — Никол спря за момент, след което продължи: — Що се отнася до мен самата, мисля, че бих искала да доживея до времето, когато Женевиев ще бъде вече достатъчно голяма и ще си има деца, на които аз ще съм баба. Но просто да съществуваш не е най-важното нещо. Човек трябва да живее стойностно и по някакъв начин забележително, за да има животът му смисъл. В такъв случай обаче често се налага да се поемат рискове. Май не се изразих много ясно, нали?

Ричард се усмихна:

— Да, но ми допада общият смисъл на това, което каза. Ти спомена най-важната дума — стойност… Мислила ли си някога за самоубийство? — внезапно попита той.

— Никога — поклати глава Никол. — Винаги е имало достатъчно много неща, за които си е заслужавало да живея. „Сигурно има специална причина, за да ми зададе подобен въпрос“ — помисли си тя и след малко продължи: — Ами ти? Имало ли е мигове, когато баща ти те е бил и ти да си изпитвал желание да сложиш край на живота си?

— По онова време — не, колкото и да е странно. Побоищата в детството ми никога не успяха да убият в мен любопитството и страстта към живота. Съществуваха безброй много неща, които исках да узная и науча. — Ричард замълча. Мина доста дълго време, преди той да се обади отново: — Имаше обаче един друг период, когато мисълта за самоубийство ме бе обсебила изцяло. Тогава гневът и мъката ми бяха толкова големи, че просто не си представях как бих могъл да ги преживея.

Той внезапно млъкна и не се обади повече, очевидно потънал в мислите си. Никол търпеливо го изчака да продължи. Накрая промуши ръка под неговата и нежно каза:

— Е, приятелю, може би някой ден ще ми разкажеш и за това. И двамата не сме свикнали да споделяме най-съкровените си тайни. Но сигурно скоро ще се научим. Аз лично смятам да започна, като ти разкрия защо вярвам, че не ни е писано да умрем сега и защо смятам, че незабавно трябва да отидем и да претърсим района около източния площад.

Досега Никол не бе споделяла с абсолютно никого, дори с баща си, за своето „пътуване“ по време на ритуала Поро. Сега обаче тя разказа на своя спътник не само за всичко, което бе преживяла тогава, като седемгодишно момиченце, но също така го осведоми подробно за посещението на Омех в Рим, за пророчествата на племето сенуфо как „една жена без другар“ ще разпространи потомството си „сред звездите“ и за всички подробности от виденията, които бе имала, след като изпи течността от зеленото шишенце.

Ричард бе направо онемял от смайване. Подобни истории бяха толкова чужди на математическата му мисъл, че той просто не знаеше как да реагира, а само гледаше Никол със страхопочитание и почуда. Най-накрая, объркан от собственото си мълчание, той промълви:

— Наистина не знам какво да кажа…

Никол постави пръсти на устата му.

— Не е нужно да казваш нещо. Мога да прочета по лицето ти какво чувстваш. По-добре да поговорим за това утре — така ще имаш достатъчно време да си помислиш за всичко, което ти разказах.

Тя се прозя и погледна часовника си, след което извади от раницата спалната си постелка и я разви върху земята.

— Чувствам се направо скапана. Нищо не уморява толкова много и толкова бързо, колкото някоя солидна порция страх. Е, ще се видим след четири часа.

— Търсим вече от цял час и половина — измърмори нетърпеливо Ричард. — Виж картата. Няма място в радиус до петстотин метра от центъра на площада, което да не сме проверили поне два пъти.

— Значи просто не сме на прав път — отвърна Никол. — В моето видение имаше три подземни източника на топлина. — Ричард се намръщи. — Е, добре, ако предпочиташ езика на логиката: защо, след като площадите в Ню Йорк са три, скривалищата под земята да не бъдат също три? Сам твърдиш, че рамианите винаги следват рационалния принцип.

Двамата космонавти бяха застанали пред една дванадесетостенна сграда, която се намираше в единия край на източния площад. Изминаха няколко минути, преди Уейкфилд да се обади отново с мрачен глас:

— А и друго нещо — за какво, по дяволите, служат тези идиотски многостенници? Във всеки сектор от града има по един, като най-големите винаги са при площадите… Я, чакай — внезапно сам се прекъсна той и премести поглед от дванадесетоъгълната постройка, до която стояха, върху един от намиращите се на отсрещната страна на площада небостъргачи. После бързо огледа всички околни сгради.

— Възможно ли е наистина? — възкликна Ричард. — Не, не, не мога да повярвам. — Той забеляза, че Никол го гледа озадачено. — Хрумна ми една идея — започна да обяснява развълнувано. — Може би предположението ми е малко абсурдно, но… Спомняш ли си матриците на доктор Бардолини? Онези таблици от елементи, изменящи се в прогресия от левия горен към десния долен ъгъл, с помощта на които той направи своята демонстрация с делфините?… Защо да не е възможно тогава при изграждането на този град рамианите също да са следвали подобен структурен мотив — незначителни разлики, които се изменят от сектор до сектор и от площад до площад?… Признай, че идеята ми не е по-безумна от твоите фантазии.

Ричард вече бе на колене върху земята и сверяваше нещо по картите на Ню Йорк.

— Мога ли да използвам и твоя компютър? Това ще ускори работата.

Ричард Уейкфилд стоя с часове пред двете устройства, като си мърмореше тихичко от време на време, погълнат от решението си да разгадае тайната на този чуждоземен град. Почина си единствено, когато, по настояване на Никол, седна да обядва с нея. Тогава й обясни, че може да установи със сигурност къде се намира третата подземна дупка, само ако успее напълно да разбере какви са геометрическите отношения между многостенниците, трите площада и небостъргачите във всеки един от деветте сектора на Ню Йорк, намиращи се от другата страна на площада, точно срещу главната стена на съответния многоъгълник.

Оставаха само два часа преди нощта да се спусне за пореден път, когато Ричард се втурна към един от съседните „парцели“ на града, за да се снабди с някакви допълнителни данни, които все още не бяха въведени в компютърните карти. Но дори и след като се стъмни, той продължи да работи упорито. Никол спа през първата половина на нощта и когато се събуди пет часа по-късно, тя видя, че Ричард все още трескаво изчисляваше нещо, като дори не чу нейното изкашляне. Французойката стана и безшумно се приближи до своя колега, като леко постави ръце на раменете му.

— Трябва да поспиш малко, Ричард — каза тихо.

— Почти приключвам — обърна се той с лице към нея и Никол видя огромните торбички под очите му. — Трябва ми само още един час.

Французойката отново се отпусна на постелката си и когато я събуди малко по-късно, Уейкфилд бе изпълнен с възторжен ентусиазъм.

— Сигурно няма да се учудиш, ако ти кажа, че възможните решения са три — ухили й се Ричард. — И всяко едно от тях се получава по пътя на аналогични изчисления.

Англичанинът закрачи напред-назад, но внезапно се обърна към Никол и умолително каза:

— Хайде да отидем да проверим още сега! Няма да мога да заспя, ако не проверя веднага кое от трите е правилното решение.

Нито едно от предполагаемите местонахождения на третата подземна дупка не се намираше близо до източния площад. Първото бе отдалечено на около километър в източна посока и космонавтите трябваше да вървят почти до самия край на Ню Йорк. Там обаче не откриха нищо. След това продължиха да се движат в тъмнината още петнайсет минути, за да достигнат до второто място, което, според изчисленията на Ричард, бе в югоизточната част на града. Двамата тръгнаха по една улица и намериха капака точно където англичанинът предвиждаше.

— Слава на Бога! — извика радостно той и извади спалната си постелка. Сложи я до самия ръб на металния капак. — Ура за математиката!

„Ура за Омех“ — помисли си Никол. Вече не й се спеше, но и не гореше от желание да проучва сама околността в тъмнината. „Кое стои на първо място — интуицията или математиката? — запита се тя. — Използваме ли някакви примерни модели, чрез които да достигнем до истината, или познаваме фактите априорно и подсъзнателно, а математиката използваме само, за да можем да ги обясним?“

И двамата се събудиха в мига, в който светлините в Рама се появиха отново.

— Денят става все по-къс и по-къс, макар че денонощието продължава да бъде точно четиридесет и шест часа, четири минути и четиринадесет секунди — подхвърли Ричард.

— Колко време остава до срещата на Рама със Земята? — попита Никол, която в този момент напъхваше постелката си в специалната защитна торба.

— Точно двайсет дни и три часа — отговори й нейният колега, след като направи справка в компютъра. — Готова ли си за следващото приключение?

Дьо Жарден кимна:

— Предполагам, че си изчислил също и къде се намира тънката плочка, отваряща капака?

— Не, но се хващам на бас, че е фасулска работа да я намерим и то за нула време — отвърна Ричард. — А след като открием тази, вече ще ни е известна връзката между трите и няма да има проблем да пресметнем къде е скрита и плочката при подземието на птиците.

На Уейкфилд му бяха необходими само десет минути и след малко той вече натискаше металната отваряща пластина. Капакът се плъзна встрани и откри един отвесен проход, спускането по който ставаше по широки стъпала, прекъсвани от време на време от малки площадки. Хванати за ръце, Ричард и Никол заслизаха предпазливо надолу, като осветяваха пътя си с фенерчетата, тъй като в това подземие не се включиха никакви лампички.

Помещението с резервоара обаче се намираше на съвсем същото място, както и в другите дупки. И тук имаше по два тунела на всяко от двете нива, които бяха разположени от едната и от другата страна на стълбището. Не се долавяше никакъв шум.

— Струва ми се, че тук не живее никой — каза Ричард.

— Или поне не още — отвърна му Никол.