Рейн-сан: Гробище за спомени

1.

Още в началото на десетилетията, откакто съм в този занаят, научих един урок: сред най-важните качества, отличаващи трудната мишена от всички други, е самообладанието. Да, трябва да можеш да разсъждаваш като противника, което ти позволява да предусещаш засадите. Да, трябва да можеш да предприемаш незабавни решителни действия, в случай че — опа! — способността да предусещаш засадите ти изневери. Да, емоциите са слабост. Но в основата на всичко това е самообладанието. Защото ако не ти, някой друг се владее, най-вероятно враг, а в моя занаят врагът не се стреми към повишението, за което се бориш ти, не ти завижда за ъгловия кабинет, не иска да те победи на тенис или голф, нито да се изфука с по-готина кола. В моя занаят врагът е решен да ти отнеме живота и сигурно разполага със средствата да го постигне.

Само че има и друг урок, който научих по-бавно и който в крайна сметка е още по-важен. Трябва да живееш с онова, което си направил. Не със самите убийства. Ако не си способен да ги извършваш, изобщо няма да се захванеш с този занаят. Просто няма да можеш. Не, говоря за последиците от убийствата — за твоята съвест, за отношенията ти с хората, за бъдещето ти, за самия ги живот. Ако отначало знаеш онова, което разбираш накрая, ще взимаш ли същите решения, ще поемаш ли същите рискове, ще правиш ли същите жертви? Не. Никой няма да го направи. Не можеш да оцениш тежестта на това бреме, преди да го поемеш. Не можеш да проумееш истинския му смисъл.

Ала през 1972-ра в Токио аз си нямах и представа за всичко това. Действах инстинктивно, използвах младежките си рефлекси. Истинските умения на трудната мишена дойдоха по-късно. И тяхното придобиване едва не ми струва живота.

По онова време бях „инкасатор“ в ЦРУ и участвах в програма за даване на подкупи, разкрита през 1975-а. Напишете в Гугъл „скандал с подкупи в Локхийд“ и ще научите всичко за случая. Е, не чак всичко. Щеше да се разчуе много повече, ако сред „чистачите“ не бях аз. Не забравяйте, че властите винаги ви представят историята без онези неща, които са успели да скрият. Или без онези хора.

Ръководеше ме агент Шон Макгроу, опак ветеран от Корейската война и стар специалист по Източна Азия. „Християни в действие“ подкупвали японски политици, каза ми един познат от армията, когато ми даде номера на Макгроу, и им трябвал човек с азиатски черти и владеене на местните езици, който да пренася парите. Тъкмо се бях прибрал в Щатите от Виетнам — бях се уволнил, след като изпаднах в немилост, причините, за която проумях чак след години. Майка ми, американската половинка от родителското ми тяло, току-що беше починала. Нямах братя и сестри и чувствах Америка като своя родина още по-малко, отколкото когато майка ми ме заведе там на осем годинки, след като убиха баща ми по време на уличните бунтове, разтърсили Токио през лятото на 1960-а. Не чувствах като родина и Япония, но нима имах други перспективи? Не знам дали е съдба, случайност или просто лош късмет, обаче пътят ми към секретния свят следваше посоката на най-малко съпротивление.

Технологията на работата ми беше съвсем проста. Средно веднъж седмично взимах от Макгроу евтина чанта за носене през рамо. Понякога това ставаше в метрото, друг път докато се хранехме прави на някоя тачигуи, улична лавка, или пък в обществена тоалетна — символиката на последното място не убягваше даже на младеж като мен. След това разменях пълната чанта, която носех, с празна, носена от човека на другата страна, Миямото, дебел и нелепо приказлив японец на средна възраст, който обичаше вратовръзки на цветя, невероятно широки и крещящо пъстри дори по трагичната мода на онова време. Две междинни звена, които осигуряваха добра защита за работодателите. Отначало изобщо не бях сигурен кои са тези работодатели. Изпитвах известно любопитство — в края на краищата едва бях навършил двайсет и още не разбирах, че изразът „знанието е сила“ означава „знанието може да е опасно“, — но нямаше как да науча. Бях надзъртал в чантата достатъчно често, за да знам, че в нея всеки път има петдесет хиляди долара в брой. Изборът на валута обаче не ми подсказваше нищо за източника на парите, нито за тяхното местоназначение. Йената беше смехотворно слаба, еврото едва беше заченато в Брюксел и до раждането му оставаше още много време. И въпреки че Никсън наскоро беше премахнал златния стандарт, зелените банкноти продължаваха да са световната резервна валута, приемана без въпроси от Ню Йорк до Рияд и Тимбукту.

Бях наивник, но не и глупак. Знаех, че всеки със здрави ръце и крака може да стане „инкасатор“, затова разбирах, че не ми плащат само да разнасям чанти. Плащаха ми да стана изкупителна жертва. Ако се стигне дотам. Номерът беше да направя така, че да не се стигне. И аз се издъних.

Тъкмо бях осъществил размяната с Миямото в парка „Юено“ в Шитамачи, старо Токио, яките останки от града, оцелели и от Голямото земетресение в Канто през 1923-та и от американските запалителни бомби двайсетина години по-късно. Градът още по онова време беше огромен — население, надхвърлящо единайсет милиона нощем, плюс още два милиона, изпълващи улиците, метрото и офис сградите денем; гори от мигащ неон в развлекателните райони Икебукуро, Шибуя и Шинджуку; саждиви шосета на много нива, пресичащи квартали и помръкващи тротоари; навсякъде какофония от рев на камиони, търговия и строежи. Бушувалата само преди едно поколение война продължаваше да пропива съзнанието на страната като кошмар, от който народът току-що се е събудил, и градът все още не насочваше енергията си толкова към постигане на благоденствие, колкото към дистанциране на надеждата и прогреса на днешния ден от ужасите и жертвите на близкото минало.

Обикалях сергиите по Амейоко, съкращение от Амея-Йокочо, Улицата на сладките, наречена така, защото първите магазини в района били „амея“ — магазини за сладкиши. Фактът, че това име продължило да служи като съкращение за улица „Америка“ след войната, когато тя се превърнала в главен черен пазар за американски стоки, беше чиста случайност. Така или иначе сергиите, повечето натикани между тесните сгради и чудовищната грамада на въздушната железница, предлагаха всичко — от подправки, сушена храна и прясна риба до дрехи, железария, спортни стоки и всевъзможна електроника, почти всичко евтино и привличащо тълпи от сутрин до вечер.

Беше типичен токийски летен следобед, с други думи — душен и горещ, влажен и мръсен, и във въздуха тегнеше миризма на якитори, такояки2 и останалите деликатеси на Амейоко. Свили шепи около устите си, уличните търговци надвикваха камионите и преминаващите мотриси и крещяха: „Хай, дозо! Хай, ирасшаи!“ — „Моля, елате, заповядайте!“, — жестикулираха на влачените от бавната пешеходна река купувачи, опитваха се да ги примамят, предлагаха им да опитат стоката. Купих си чаша заледен сок от пъпеш от един ояджи3 със сълзящи очи, който сякаш въртеше търговията си с плодове още от времето, когато градът се е наричал Едо4. Той взе моите десет йени с безмълвна беззъба усмивка и аз продължих пътя си, като отпивах от ледената течност. По гърба ми се стичаше пот под лекия натиск на празната чанта, която бях взел от Миямото. Хаотично опънатите от двете страни на улицата навеси като че ли още повече усилваха, вместо да облекчават привечерния зной.

Нямах конкретна причина да съм там — просто се мотаех след размяната и убивах времето до тренировката по джудо в „Кодокан“. Отскоро се занимавах с този спорт, но ми харесваше. Той развиваше уменията по борба, които бях придобил в гимназията, като прибавяше хвърляне към премятането и ключове и пристягане към приклещването. Тренирах по няколко часа всеки ден, понеже работата ми не ме ограничаваше сериозно, и само за три месеца бях станал не по-слаб от всеки с първи дан в залата. Само че щяха да ме допуснат до официален изпит за черен пояс чак след година и това ограничение, което намирах за глупаво и несправедливо, само ме мотивираше да тренирам по-упорито, за да мога да победя всеки от „по-старшите“ и да им докажа, че грешат.

Смешно е, че навремето съм смятал такива неща за важни. Да докажеш на някого, че греши. Да се бориш с глупостта. Да се стремиш към официално признание. Отне ми много време да науча, че е безсмислено да доказваш на някого, че греши, че е безполезно да се бориш с глупостта и че официалното признание не позволява на хората да те подценяват — и съответно те лишава от елемента на изненада и други тактически предимства.

Завих наляво под релсите на надземната железница точно когато по тях минаваше мотриса: ревът й разтърси витрините и заглуши глъчката на тълпата, но след секунди от него нямаше и помен. Навалицата оредя — тук имаше повече зали за игра на пачинко5, ресторантчета за супа и други заведения, отколкото сергии. Минах покрай един магазин за домакински прибори и забавих ход, за да разгледам витрината.

Някой ме блъсна по рамото толкова силно, че разлях сока. Обърнах се. Един „чинпира“, нископоставен гангстер от якудза, ме зяпаше свирепо. Навитите ръкави на черната му риза разкриваха мускули на тежкоатлет.

— Ои, коряа, доко мите аруитонен, коно бокега! — изсумтя той. „Ей, тъпанар, внимавай къде вървиш!“

Ако същото се случеше днес, щях да се извиня, независимо чия е вината, и в същото време да отстъпя назад, леко да извъртя тяло настрани, за да представлявам мишена с по-малка площ, и да вдигна ръце с длани напред в привидно умиротворителен, но всъщност тактически сигурен жест. Гласът, позата и поведението ми щяха да дадат на агресора да разбере, че всъщност има късмет, че съм разумен човек, без да изразяват предизвикателство, обида и враждебност — нищо друго, освен очевидно уважение и възможност за него да продължи пътя си с ненакърнено достойнство. Щях да направя всичко това, като внимателно следя какво се случва наоколо и нито за миг не допускам, че агресорът е сам. Ако се окажеше прекалено тъп, за да схване намека, щях да действам внезапно и решително — без предупреждение, позиране и постепенно ескалиране на напрежението. И щях да напусна мястото в момента, в който неутрализирам заплахата, с наведена глава и като избягвам очите на потенциалните свидетели.

Само че това щеше да е днес. По онова време идвах направо от бойното поле, бях отровен от тестостерон и изпълнен със зачатъчно негодувание към света. След нещата, които бях видял, направил и преживял, нямах намерение да преглъщам обиди от никого, най-малко от някакъв уличен гангстер, който си мисли, че може да ме уплаши с грубиянското си ръмжене.

Затова, вместо да постъпя разумно, пристъпих към него и му отговорих:

— Урусеи на, омае косо киоцукеро йо! — В свободен превод: „Върви на майната си, скапаняк такъв!“.

Якият чинпира присви очи, разду ноздри и изрева:

— Ои!

Помислих, че крещи на мен, но в следващия миг зърнах движение на входа на залата за пачинко зад него — две негови приятелчета, подобно изтупани и също такива здравеняци, се приближиха и злобно се вторачиха в мен.

Трима срещу един, при това всичките по-едри и яки. Първият вдигна дясната си ръка и понечи да забие показалец в гърдите ми. Явно си мислеше, че ще си плюя на петите, понеже иначе ще ми видят сметката за нула време. Аз обаче вече бях превключил на боен режим.

Навремето мускулната ми памет се основаваше на борбата, не на джудото. Парирах дясната му ръка с моята лява, хванах го под трицепса с дясната, преметнах ръката му през себе си и в същото време се прикрих зад него — кръгово притегляне, любимата ми техника на тепиха в гимназията. Той се опита да се отскубне, но аз приклещих дясната му ръка отстрани на тялото му, дланите ми обхванаха кръста му, извъртяхме се и се озовахме с лице срещу другарчетата му, които вече настъпваха към нас.

Следващите ми действия се дължаха единствено на глупав рефлекс. Приклекнах, вмъкнах тежестта си под него, рязко се надигнах и извих гръб назад в суплекс, друга хватка от борбата, която ми беше служила успешно в тийнейджърските състезания. Тялото на гангстера се преметна над мен като последния вагон от излязло от релсите увеселително влакче. Едната му ръка продължаваше да е прикована отстрани, другата отчаяно се размахваше във въздуха. С периферното си зрение видях света да прелита покрай мен, земята светкавично се приближи и по ръцете ми премина нещо като ударна вълна от сблъсъка на тила на противника ми с паважа. Чух черепа му да се разцепва и след миг се разнесе друго изхрущяване — коленете му се фраснаха в земята, тъй като краката му бяха продължили по инерция полета си над и зад разбитата му глава.

Претърколих се настрани и скочих на крака в момента, в който другите двама стигнаха до мен. Може би щях да успея да избягам, обаче комплектът ми за близък бой още не включваше техниката „зашемети и дим да те няма“. Автоматичният ми режим се свеждаше до постоянна атака. Затова се насочих към онзи вдясно, здравеняк, грозен като готически водоливник, и пътьом понесох удар по скулата, докато се опитвах да се докопам до очите му. Вторият посегна към мен, хвана чантата и ме затегли към себе си. Завъртях се към него, проврях ръка между ремъка и тялото си и се наведох напред. Чантата се изхлузи и той политна назад. Водоливника се хвърли върху гърба ми. Опитах се да го отхвърля, ала изгубих равновесие. Двамата се строполихме, но аз се бях извъртял и успях да забия лакът в ребрата му, тъй че той пое удара почти изцяло. Изпълзях отгоре му, понеже още не бях достатъчно опитен да разбирам колко е важно да се измъкнеш на безопасно разстояние, когато нападателите са или може да са повече от един, сграбчих главата му и забих палци в очите му. Грозникът изкрещя и размаха ръце. Аз също закрещях, превърнал се в машина за сеене на гибел, и натиснах още по-силно, като се мъчех да пробия очите му с пръсти и да стигна до мозъка му. В този момент отново се появи неговото приятелче и ме нападна с юмруци. Извадих късмет, че нямаше нож или метална тръба. Пуснах Водоливника и насочих вниманието си към по-непосредствения проблем. Каквото и да бе видял в изражението ми, онзи реши, че няма желание да участва, завъртя се кръгом и офейка. За малко да го подгоня — много по-лесно е да включиш, отколкото да изключиш бойния режим, — но някак си успях да се овладея и се огледах. Около нас се бяха събрали хора, злокобно тихи сред шумотевицата на Юено. Първият чинпира лежеше неподвижно, а вторият се гърчеше на земята и пищеше, стиснал лицето си с ръце. „Мамка му!“ Инстинктивно забих поглед в паважа и си проправих път между зяпачите.

Върнах се сред тълпите на Амейоко и повървях няколко минути, като дискретно се озъртах назад, после се качих на железницата от станция „Окачимачи“. Сърцето ми туптеше бясно, ръцете ми трепереха и ми се струваше, че изглеждам виновен. Ала като че ли не направих особено впечатление на никой от пътниците, главно униформени ученици и неколцина потни пенсионери по ризи.

Слязох на станция „Токио“. Изобщо не ми хрумна, че някой може да ме следи, и имах късмет, че наистина не ме следяха — просто исках да се отдалеча от мястото на инцидента. И чак тогава се замислих.

Сериозно ли се бях издънил? Не бях сигурен. Разбирах, че не съм се справил добре със ситуацията. Бях на работа и не можех да си позволя да поемам рискове с цивилни или да се поддавам на глупави импулси. Вече бях направил размяната, да, обаче все още участвах в нещо секретно и трябваше да спазвам дисциплината, която вървеше с това. Не можех да проявявам дискретност само когато „има смисъл“. Трябваше да помня, трябваше да знам, че винаги има смисъл.

Е, полезен урок. Но какво ми беше струвало да го науча? Може би… не чак толкова много. С малко късмет онзи, когото бях повалил със суплекса, щеше да се оправи. И даже да го бях убил — а от изпращяването при удара на черепа му в паважа знаех, че може и да съм го убил, — едва ли някой щеше да го свърже с мен. Всичко това беше просто случайна среща на случайно място. Дори полицията да разследваше смъртта на някакъв уличен гангстер, което не ми се струваше вероятно, свидетелите нямаше да са от голяма полза. Разполагаха само с една моя вещ, чантата, и тя трябваше да е анонимна, от най-често срещания модел, който бяха успели да намерят в Управлението. Върху нея можеше да са останали пръстовите ми отпечатъци. Обаче гангстерът, който бе избягал с нея, едва ли щеше да я предаде на ченгетата. Най-вероятно вече я беше изхвърлил. И даже да я предадеше и да успееха да свалят отпечатък, щяха ли да го свържат с мен? Не. Нямаше. Всичко щеше да е наред.

И все пак… чантата. Нещо ме глождеше. И тогава ми светна.

Имаше три чанти, всичките еднакви. Аз взимах пълна чанта от Макгроу и му давах празна. След това повтарях обратната процедура с Миямото. Някой винаги получаваше празна чанта в замяна на пълна. Ето защо при следващата си среща с агента трябваше да имам чанта.

Добре. Не беше чак толкова голяма работа. Можех просто да кажа на Макгроу, че съм изгубил празната чанта.

Не, нямаше да се получи. Щом бях проявил небрежността да изгубя празната чанта, можех да изгубя и пълна. Не исках да изглежда, че съм се издънил, въпреки че — или по-точно, защото — в онзи момент това ми се струваше точно така. Работата ми харесваше и парите ми трябваха. Какво друго можех да правя? По онова време нямаше пазар за ветерани от спецчастите. Съвсем наскоро се бях уволнил от армията и знаех, че над главата ми е надвиснал някакъв тъмен облак. Бях извадил късмет с тази сладка работа и не исках да рискувам да я изгубя.

Добре де, можех просто да купя нова чанта. Никой нямаше да забележи разликата.

Изведнъж осъзнах, че не си спомням точно как изглежда чантата. Беше черна, от естествена кожа… или пък от изкуствена? Не я бях разглеждал внимателно. Широка около пет сантиметра, с цип отгоре… месингов цип. Или поне имаше цвят на месинг.

Мамка му! Тръгнах обратно към станцията и проверих в няколко магазина. Имаше много модели като онзи, който използвахме за размяната, ала не видях чанта, за която да съм сигурен, че е същата.

Ядосах се на себе си. В джунглата се бях научил да обръщам маниакално внимание на всичко. На звуци и миризми. На проблясъци и сенки. На счупена вейка, на наклона на китайския камъш. На птичата песен или нейното отсъствие. Всички тези неща означаваха нещо и често тъкмо това значение определяше разликата между живота и смъртта. И трябваше да се научиш да виждаш несъответствията предварително, защото когато безшумният враг се опитва да те убие, обикновено нямаш втори шанс.

Изведнъж осъзнах, че това се отнася със същата сила за града и че допреди малко съм бил прекалено глупав, за да го разбирам. Градовете имат свой ритъм, свои особености, които си имат съответното значение. Трябваше да се науча да им обръщам внимание. Трябваше да се образовам.

Добре де, още един полезен урок. Само че как да се оправя с това положение?

Виждах само две възможности. Можех да купя нова чанта и ако Макгроу забележи някаква разлика, просто да му кажа, че ми я е дал Миямото — и да се надявам, че агентът няма как да установи истината. Даже можех да купя три чанти и да ги подменя една по една, така че всички пак да са еднакви.

Но ако Макгроу ме разкриеше, нещата нямаше да се свеждат само до издънка. Щях да се представя пред него като измамник. За издънката можеше да ме разкарат. Ала нямах представа какво ще се случи, ако ме хванат да лъжа, за да я прикрия. С едно бях наясно обаче: разкарването можеше да се окаже най-малкият ми проблем.

Всъщност ми оставаше само една възможност. Да се свържа с Макгроу и да му кажа всичко. В края на краищата не беше чак толкова сложно, нали? Не бях направил нищо лошо. Поне нищо, което да ми се налага да призная. Тъй де, какво щяха да направят, да ме убият ли?