Рейн-сан: Гробище за спомени

23.

Спахме до късно, след като бяхме будували почти през цялата нощ, а се оказа и че Саяка обича да си поспива. Когато се събудихме, тя трябваше да тръгва на курса си по английски, а аз имах среща с Макгроу. Но й казах, че вечерта ще отида в хотела.

— Ако наистина имаш нужда от квартира, можеш да останеш тук — предложи ми тя.

Нямаше как да й призная, че в момента парите са последната ми грижа.

— Не знам, ще се чувствам като натрапник — отвърнах.

— Не си натрапник. Поне няма да си, ако се съгласиш да оставаш малко с мен, когато се прибирам от работа.

Засмях се.

— Какво ще кажеш довечера да пренощувам в хотела и после да се прибера с теб? А след това ще видим.

Тя се усмихна.

— Звучи добре.

Отбих се в един магазин и си купих нови обувки и чорапи. Собственикът, прошарен ояджи, който приличаше на човек, видял почти всичко през своя век, беше или прекалено учтив, или прекалено уморен от живота, или и двете, за да попита защо моите смърдят на писоар. Казах му, че веднага ще обуя новите. Той кимна и не ми предложи да изхвърли старите, а аз любезно не го помолих и се отървах от тях в една кофа за боклук.

След като върнах вана, потеглих за Инокашира, гъсто залесен парк в западната част на града, където имах среща с Макгроу. Инокашира представляваше изключителна атракция за любителите на цъфтящите вишни — хората излизаха с лодки в езерото в средата, за да се насладят на цъфтящите дървета, стигащи чак до самия бряг. Храмът се намираше на северозапад от езерото и беше посветен на Сарасвати, хиндуистката богиня на всичко течащо — вода, музика, думи, познание. Кой знае защо, в Япония, където я почитат като шинтоистко божество, тя се нарича Бензаитен.

Минах по моста до яркочервения храм, комбинация от китайски, индийски и японски архитектурни стилове. Наоколо се мотаеха неколцина туристи, две японски семейства си бяха направили утринен излет. Естествено, Макгроу вече ме чакаше и снимаше, облечен със спортен панталон и поло — приличаше на орнитолог или любител фотограф. Носеше на рамо обичайната чанта — явно идваше време за поредната доставка за Миямото. Видя ме и се приближи.

— Ти си бил истински касапин бе, момче, никой ли не ти го е казвал?

След като допреди малко бях със Саяка, имах чувството, че това не се случва в действителност. Все едно изведнъж се бяха сблъскали две успоредни измерения.

— Не точно с тези думи.

— Ас какви тогава?

— Нещо за невъздържания ми нрав.

Той се засмя.

— Така ли му викаш? Четирима гангстери, застреляни в дома на Фукумото. Сред тях и командирът на една от ударните му групи.

— Какво смята полицията?

— Доколкото чувам, работната версия била виетнамска банда и спор за разпределение на наркопазари. Виетнамските банди са известни с жестокостта си, а пък точно оня, дето го бил извършил, бил адски жесток.

Кой знае защо, имах чувството, че ме провокира. За моя изненада, не ми пукаше. Той разполагаше с нещо, което ми трябваше. Иначе в момента самият Макгроу нямаше значение.

— Исках да те питам нещо — продължи резидентът, като попиваше потното си чело. — Откъде знаеш за храма на Бензаитен? Аз специално издирвам такива места, понеже са отдалечени и подходящи за срещи, обаче това тука не ти е Каминаримон в Асакуса22.

— Майка ми беше американка.

— Тоест?

— Тоест чужденецът цени високо много неща, които местните жители приемат за даденост.

— Значи майка ти, която е била американка, ти е отворила очите за собственото ти културно наследство, така ли?

— И така може да се каже.

— Странно.

Свих рамене.

— Нима самият вие не казахте, че понякога най-добре ни характеризират парадоксите?

Макгроу кимна.

— Наистина го казах. Обаче не съзнавах колко е вярно.

Не ме интересуваше дали е вярно. Исках да преминем към деловата част и да свършвам с това.

— Е, къде са материалите?

Той остави чантата на земята. Щях да я вдигна, преди да си тръгнем.

— Ще стигнем и до тях — отвърна Макгроу. — Първо, Миямото ще те чака утре по обед във фоайето на хотел „Ню Отани“.

— Добре.

Той хвърли поглед към сака, който носех, и се намръщи.

— Две чанти… малко е странно.

— Временно.

— Какъвто е и животът.

Последва странна пауза. Учудих се, че не ме инструктира как да извърша размяната — да последвам Миямото в тоалетната и да си разменим чантите под вътрешната стена на кабинките, нещо такова. Или че не ми се подиграва с липсата на опит в занаята. Дотолкова бях свикнал с ебавките му, че отсъствието им малко ме смущаваше.

— Не разбираш ли, че прекалено те бива, за да останеш обикновен куриер? — наруши мълчанието Макгроу след малко.

Изненадах се.

— Това е честен труд — отвърнах. Нямах представа накъде клони.

Той се подсмихна.

— Виж, знам, че прекалявам с бъзиците…

— Прекалявате, да.

— А защо не? Кой си ти? Момче за всичко. Да не искаш да уважавам и онзи, дето ми лъска обувките?

Не отговорих.

— Уважение ли искаш? Тогава прави нещо достойно за уважение. Виж, признавам, не бях прав. Мислех, че от тебе няма да излезе нищо повече. Но, боже всемогъщи, колко съм сбъркал! Проявил съм се като лош ръководител и съм ти дал незначителна роля. Сега виждам къде ти е мястото, виждам за какво си създаден, и адски съм впечатлен. Когато изпълняваш правилната роля, ти си изключителен. Действаш светкавично, проявяваш вярна преценка и нанасяш смъртоносни удари. Мога да използвам човек като тебе. Сериозно. Рядко се среща дарба като твоята.

Не ми допадна думата „използвам“ — нито самият глагол, нито формата в първо лице единствено число.

— Може просто да съм имал късмет.

— Късметът е майсторство, момче. Ако някой твърди друго, не му вярвай.

— Не ми викайте „момче“.

— А ти стани нещо повече от куриер.

Не знам защо толкова се дърпах. Може би дълбоко в себе си усещах, че той ме манипулира. Или че ако направя още една стъпка, ще потъна съвсем. Или просто ми трябваше време, за да помисля.

Или пък беше заради бъдещето, което можехме да имаме със Саяка, стига да успеех да се измъкна от тези говна.

— Само едно ще ти кажа — продължи Макгроу. — За тази програма, в която участваш. Ти не знаеш почти нищо, това е само върхът на айсберга. Някой трябва да я ръководи — имам нужда от хора, които да го правят.

Пак това първо лице.

— Ще си помисля.

— Помисли си.

— А дотогава ми дължите онези материали.

— Виж сега, остави го Бясното куче. Ще измисля друг начин да се погрижа за него. Може да го подкупя, ще видя.

— Искате да кажете, че човек с прякор Бясното куче може да бъде подкупен, така ли? Нали било въпрос на чест?

— Да, и честта на някои хора е по-скъпа, отколкото на други. Не знам колко струва Бясното куче. Ти знаеш ли?

— Не.

— Пък и ако в Гокумацу-гуми смятат, че ги е нападнала някаква свръхагресивна виетнамска банда, младокът известно време ще гледа да кротува.

— Нали казахте, че бил издънка?

— Господи, ти си по-лош и от бившата ми жена. Имаш ли представа колко е досадно да оспорвам неща, които наистина съм казал?

— Е, издънка ли е?

— Издънка е, да. Което не значи, че ще го спипаш беззащитен на всички обичайни места в обичайното време.

Това ми прозвуча обещаващо.

— Има ли обичайни места и обичайно време?

Той въздъхна.

— Има.

— Къде са материалите?

Макгроу закима, сякаш потвърждаваше някакви свои мисли.

— Бива си те — каза накрая. — И дума да няма. Обаче имаш една очевидна слабост и ще ти кажа коя е тя.

Не отговорих.

— Ти си като чук. Или може би като флекс. Е, няма значение. Важното е какво правиш, какъв си. А ако не си нищо повече от чук, винаги ще се опитваш да превръщаш всичко в гвоздей.

— Къде са материалите?

— Уф! В „Кабая Кофи“ в Юено. Седни на бара…

— Сам ще ги намеря.

— Нима?

— Да. Освен ако този път не сте направили нещо коренно различно.

Той поклати глава.

— Казвам ти, не си непоправим. Толкова по-зле.

Оставих го и потеглих с Танатос за „Кабая“. Намираше се в Янака, близо до Юено, североизточно Токио, част от Шитамачи — квартал с тесни улички и малки дървени сгради. Кафенето се оказа в една от тях, двуетажна ъглова постройка, явно по-рано частен дом, с традиционен керемиден покрив. Дървените стени бяха толкова стари, че бяха почернели от десетилетията бури и слънце.

Самото помещение беше също толкова малко, колкото в „Кафе де Ламбър“, и също толкова скромно. Дъсчен под, дървени стени и таван, три маси и дванайсет стола, бар, на който можеха да се настанят осем клиенти. Достолепната жена на касата ме посрещна с поклон. Отговорих на поклона, после се огледах. Нямаше много посетители. Бяха главно хора от квартала — домакини, дошли да си побъбрят на чаша кафе, пенсионери, търсещи някакво занимание, за да запълнят дните си. Седнах на предпоследното столче. Барманът, най-вероятно съпруг на жената, ми подаде малко меню. Казах му, че ще опитам кафето, което е специалитет на заведението, с порция препечен хляб с масло. Докато той изпълняваше поръчката ми, се огледах пак и след като се уверих, че никой не ми обръща внимание, опипах под седалката. Пликът беше там, залепен точно в средата, където имаше най-малка вероятност да го открият случайно. Отлепих го и го прибрах в джоба си.

Някой беше оставил на бара брой на „Асахи Шимбун“23. Хвърлих му един поглед. На първа страница имаше репортажи за заболявания, които се дължали на замърсяването на околната среда и поразявали хиляди японци. Ужасна неврологична болест и генетични дефекти в Минамата и Ниигата, където „Чисо Кемикълс“ и „Шова Електрикъл“ изхвърляли живак в местните води. Астма в Йокаичи, причинена от огромните количества сернист нефт, изгаряни в „Даичи Петрокемикъл Комплекс“. Болестта „итаи-итаи-био“ — „ох, боли — боли“ — наречена така заради мъките на жертвите, била резултат от кадмия, изхвърлян от „Мицуи Майнинг“ в реките в префектура Тояма. Компаниите се съдели с жертвите. Техните гавази нападнали фотограф, който документирал ужасите в Минамата. Властите помагали за прикриването на истината. Същите хора, които бяха принудили родителите на Саяка да вземат парите, за да си държат устата затворена. Запитах се дали има причина да не убивам такива изроди. Не успях да се сетя за нито една.

Допих си кафето и отидох в парка „Сумида“, тясна ивица зеленина по бреговете на едноименната река край Асакуса. Прегледах материалите сред майки с колички и играещи си деца. Съдържанието на папката не ми се стори окуражаващо. Снимките бяха излишни, понеже вече знаех как изглежда — от Юено и после от „Кодокан“, където ме беше зяпал, докато Свинските очички се опитваше да ме удуши. Що се отнасяше до местонахождението му, Фукумото-младши държал два апартамента, единия в Ропонги, другия в Аояма. Смятало се, че управлява няколко нощни клуба, но можело само да се гадае дали е в някоя от квартирите си, или в трите, ако не и повече клуба. При отсъствието на конкретна информация, за която да се хвана, или на някакъв изключителен шанс, откриването на Фукумото-младши можеше да отнеме доста време. И дотогава щях да живея като беглец с надвисналата над главата ми смъртна присъда, издадена от якудза.

Замислих се за Саяка и се зачудих какво прави в момента. Дали учеше английски? Или четеше книга? Не знаех почти нищо за нея. Ала в същото време имах чувството, че я познавам. Тя ме беше приела в себе си, и в буквалния, и в преносния смисъл, и това продължаваше да ме удивлява. И изобщо всичко, което се бе случило. Трябваше да си наложа да се върна към материалите в плика.

Запаметих информацията и изгорих страниците в един уличен пепелник, преливащ от фасове, после се обадих на Макгроу от обществен телефон.

— Вижте, материалите, които ми дадохте, не ми вършат работа — казах. — Трябва ми нещо по-конкретно. — Аз изпълних моята част от уговорката, сега е ваш ред да изпълните своята.

Последва пауза. Помислих си, че ще ме отреже, затова приятно се изненадах от отговора му.

— Знам, че не са толкова пълни, колкото се надявах. Пак ти казвам, ти действаш много по-бързо, отколкото очаквах. Нужно е време, за да съберем сведенията, които ти трябват. Продължавам да работя по въпроса и ако изскочи нещо, ако извадим късмет, веднага ще ти съобщя.

Това не ми хареса, обаче не виждах какво повече мога да искам. Затворих.

Прекарах останалата част от деня в разузнаване около различните свърталища на Фукумото-младши. Ако знаех със сигурност точно къде и по кое време ще се намира, можех да избера конкретен подход. Само че възможностите бяха пет. Като че ли имах най-голям шанс при двете квартири. Но можех да дебна цяла нощ пред едната и така и да не разбера дали просто е окъснял навън, или рано се е прибрал в другата. Или пък е при някое момиче от неговите клубове.

Вечерта напредваше и реших, че си губя времето. Може би щях да имам повече късмет с Мори. Поръчката на Миямото не беше толкова важна за мен, защото обектът не представляваше опасност, а просто задача. А може и да изпитвах известни колебания относно етичната страна на въпроса. Напомних си, че този човек е политик. Сетих се за Камиока, онзи, който осакатил Саяка, също голяма клечка. И за корпоративните шефове и корумпираните политици, които бяха отровили хиляди хора и после се бяха наговорили да ги лишат от справедливо възмездие. Осъзнах, че не изпитвам никаква милост към тях. Дали пак не си търсех оправдание? Може би. Това обаче означаваше ли, че моят анализ е грешен? Мори беше направил избора си. И сега трябваше да си понесе последиците.