Рейн-сан: Гробище за спомени

20.

Обадих се на Макгроу от уличен телефон и казах:

— Готово. Какво става с материалите за другия?

— Готово… ама съвсем ли, искаш да кажеш?

— А вие какво си мислите, че искам да кажа, по дяволите?

— Много си бърз, това искам да кажа. Просто съм изненадан. И впечатлен.

— Какво става с материалите за другия?

— Съжалявам, още не са готови. Изобщо не предполагах, че ще успееш да използваш предишните материали по-бързо, отколкото съм в състояние да подготвя следващите.

— Кога мога да ги получа?

— Утре, струва ми се. Хайде да се срещнем по обед пред храма на Бензаитен. Знаеш ли го?

— Те са няколко. В Шиба Коен, Юено Коен, Инокашира Коен. Пред кой точно?

Последва кратко мълчание.

— Нямах представа, че са толкова много.

— Е, тази богиня е доста популярна.

— Имах предвид онзи в Инокашира. Ще се видим там. — И затвори.

Бавно издишах, затворих очи и мислено превключих предавките. Осъзнах, че още не съм потърсил прилично заведение, където да заведа Саяка на вечеря. Изобщо не познавах Угуисудани, освен квартала на хотела за любов. Всъщност не знаех много за почти нищо. За мен храната общо взето се свеждаше до необходимост и обикновено се задоволявах с рамен и ориз. Какво щеше да й хареса? Какво щеше да има специално значение за нея?

„Ами тя постоянно слуша джаз. Може би нещо, свързано с джаз?“

Сетих се за рекламните листовки, които бях видял в „Лъвът на Шибуя“. Мамка му, защо веднага не си бях спомнил за тях?!

Как ли се казваше изпълнителят… някакъв тромпетист… Името на клуба беше „Таро“. В Шинджуку.

Шинджуку. Адски далече от Угуисудани. Тя не можеше да се придвижва на големи разстояния. Не ставаше.

Ами ако имаше начин? Джаз концерт на живо… това наистина щеше да е нещо специално. Дали изобщо беше ходила на концерт? Аз не бях ходил.

Открих клуба в телефонния указател. Намираше се в Кабукичо, една от по-разкрепостените части на Шинджуку. Денем не толкова, обаче вечер ставаше доста пищно, когато слънчевите лъчи отстъпваха мястото си на неона и започнеше да приижда нощната клиентела, освободена от пастта на корпоративната машина, възбудена от саке и окуражена от нощта. И все пак чарът на Токио отчасти се състои в пълното отсъствие на разделение, официално или не, и човек може да открие както леярна до изакая21, кокошарник и частен дом, така и почтени граждани и грешници, крачещи рамо до рамо даже в най-тъмните кътчета в неоновото сърце на мрака, наречено Кабукичо.

Имаше само един проблем: в Кабукичо гъмжеше от хора на якудза. Навярно не биваше да се мотая там, както не биваше да ходя и на места като „Кодокан“, където можеха да ме причакват. Добре, обаче едва ли повече от неколцина гангстери знаеха как изглеждам и нямаше голяма вероятност тъкмо те да ме търсят в Кабукичо. Нито пък имах намерение да влизам в техните клубове. Реших, че прекалявам с параноята. През следващите години винаги щом си помислях, че изпадам в параноя, одобрително се потупвах по гърба. Ала по онова време по-скоро го приемах за досада, отколкото за полезна черта.

Отидох до клуба, за да разузная обстановката. Намираше се на подземния етаж на сграда с офиси и заведения в края на Кабукичо. Погледнах надолу — стръмно тясно стълбище. Мамка му, не ставаше.

Е, щом бях дошъл… Заслизах. На входа имаше рекламни листовки. Терумаса Хино, да бе, така се казваше онзи тромпетист. От девет същата вечер. Сгънах една от листовките и я прибрах в джоба си.

Вратата беше отворена и влязох. Озовах се в малко помещение, може би за двайсетина души, при това ако са натъпкани като сардели. Всичко в черно: стените, таванът, подът. Над главата ми висеше лабиринт от тръби и отдушници, наоколо бяха пръснати несъответстващи си маси и столове. От едната страна — огледален бар и шест столчета. Дребна японка подготвяше сцената. Не забеляза появата ми и аз почти благоговейно се зазяпах в бързите й енергични движения — свързваше кабели, наместваше прожектори, местеше оборудване. След малко се прокашлях.

— Извинявайте, че ви прекъсвам…

Жената ме погледна.

— Да?

— Ъъъ… имам една приятелка, която си пада по джаз. Всъщност е голяма почитателка на Терумаса Хино. — Последното можеше да не е вярно, обаче спокойно можеше и да е.

— Да?

— И страшно ми се иска довечера да я доведа на концерта. Мисля, че това ще означава много за нея.

— Непременно я доведете. Само гледайте да дойдете рано. Хино-сан е популярен музикант.

— Точно това е въпросът. Тя е на инвалидна количка.

Жената не отговори.

— Не знам как може да се осъществи, но ако ни помогнете, това ще я направи невероятно щастлива. Мога да ви платя, това не е проблем.

— За какво да ми платите?

— Не знам. Да се погрижите да има място за количката й, нещо такова.

— Няма нужда да ми плащате за това. Само че как ще я свалите по стълбището?

— Нямам представа. Просто се опитвам да уредя нещата едно по едно.

— Можете ли да я носите?

— Сигурно, ако ми позволи. Разбира се.

— Тогава я свалете по стълбището и аз ще ви последвам с количката. Те се сгъват, нали? Нейната сгъва ли се?

— Не знам. Мога да проверя.

Тя си погледна часовника.

— Ще се погрижа да има достатъчно място. Как се казвате?

— Юн.

— Аз съм Киоко Сейки.

— Сейки-сан… Не знам какво да кажа. Благодаря ви.

Жената кимна.

— Трябва да продължа работата си. Обаче елате преди осем и половина.

— Непременно. Аз… Благодаря ви.

Заизкачвах се по стълбището. Още не знаех десетки неща, десетки неща, които можеха да провалят всичко, и все пак… струваше ми се, че може и да успея.

Ала как щях да я доведа? Не можеше да става и дума за Танатос. А нямах кола. Можех да взема под наем, но ми трябваше нещо по-специално. Ван, нещо от този род.

Отбих се в първата телефонна кабина и открих в указателя фирма, която даваше под наем ван хонда. Трябваше да го взема чак от летище „Ханеда“, обаче нямах нищо против. Оказа се тромава наглед малка кола — ван, да, само че висок и тесен, сякаш някой го е сплескал странично. Малко приличаше на дакел със смехотворно миниатюрните си колела. Но задната врата се отваряше отгоре и отдолу и подът стигаше почти до земята. Имаше и климатик… дори само това си струваше цената. Ако Саяка се съгласеше, ванът щеше да свърши работа. Качих Танатос отзад, отидох в Юено и намерих строителен обект, откъдето отмъкнах две дъски. Може би нямаше да се затрудня да я вдигна с количката и да я кача във вана, но с рампа щеше да е по-лесно. След това открих един бизнес хотел, свалих Танатос и го оставих на паркинга. Настаних се, взех душ, преоблякох се и потеглих към Угуисудани. По пътя бях дори по-нервен, отколкото пред къщата на Фукумото. Което вече ми изглеждаше много отдавна.