Рейн-сан: Гробище за спомени

13.

Тя беше там, разбира се. Даже да се изненада, че ме вижда, това не се изписа на лицето й. Всъщност изражението й не разкриваше абсолютно нищо.

Приближих се до гишето и демонстрирах находчивостта си:

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна тя. Произнесена от нея, тази дума някак си звучеше по-приятно.

— Е, пак съм тук.

— Виждам.

Изглеждаше добре — по обичайния си начин. Опашка, суитшърт, никакъв грим.

— Искам да кажа, това е третата ни среща.

Тя свъси чело.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Питайте.

— Защо все идвате тук?

Не можех да призная, че е понеже искам да я видя, а не се сещах за нищо друго, затова не отговорих.

— Тъй де, първия път нямах представа. Помислих си, че по някаква причина просто се нуждаете от стая за пренощуване. Вие сте малко по-млад и нямате делови вид като повечето ни клиенти, обаче си казах… не знам, че може да ви е изхвърлило гаджето ви.

Премълчах и тя продължи:

— Втория път пак си помислих същото. Но сега си мисля, че или нещо сте загазили и се криете, или е заради мен. Или и двете.

Божичко! Толкова се бях съсредоточил върху собствените си потребности, върху собствените си впечатления, че не ми и хрумваше как трябва да стоят нещата от нейна гледна точка. Глупаво е да не се замисляш за чуждата перспектива. В този случай наказанието беше само едно посрамване. При други обстоятелства можеше да е много по-сериозно.

— По малко и от двете — отвърнах, тъй като не знаех какво друго логично обяснение да дам.

— Какво сте загазили?

Донякъде се разочаровах, че повече я интересува тази страна на историята.

— Нищо, с което да не съм в състояние да се справя.

Тя се засмя.

— Колко души според вас са произнасяли същите тези думи точно преди да се удавят?

Нямаше какво да отговоря, така че попитах:

— Ще ми кажете ли името си?

— Защо толкова държите да го научите?

— Не знам. Все си мисля за вас като за „момичето от хотела“. Просто ми се струва обидно.

Това беше опит за шега, обаче тя не се засмя. Устните й се разтвориха и очите й се присвиха и се втренчиха в моите, сякаш се мъчеше да проникне в мен и да разбере нещо.

После това изражение изчезна и тя се намръщи.

— За кого от двамата?

— Ами, струваше ми се, че е обидно за вас. Но сигурно е и за двамата.

Още една дълга пауза. Реших, че няма да ми каже името си и че навярно би трябвало да се предам. Накрая обаче тя въздъхна.

— Саяка.

Хареса ми. Подхождаше й.

— Здравей, Саяка — казах, без да се замисля.

И моментално съжалих, защото си помислих, че ще ме вземе на подбив, задето съм казал нещо толкова тъпо. Тя обаче отговори:

— Добре дошъл отново, Юн. Само да не очакваш шоколадче върху възглавницата, нали?

Не знаех дали се шегува, или ми дава да разбера, че на другата сутрин няма да се събудя до нея. Или и двете.

— Всяка нощ ли работиш тук? — полюбопитствах аз.

— От време на време имам почивни дни. Ти всяка нощ ли ще спиш тук?

Свих рамене.

— Както ти казах, в момента имам известни проблеми и ми трябва квартира, докато ги реша. Обаче не става дума за гадже.

Осъзнах, че последната забележка вече наистина е тъпа. Щеше да е добре, ако тя си мислеше, че моето отсядане в хотели за любов е свързано с домашен проблем. Не исках да ме разпитва повече.

— Е, надявам се, че не е нищо сериозно — отвърна Саяка.

— Случвали са ми се и по-лоши неща. — Не я лъжех. В Камбоджа ме беше преследвал северновиетнамски батальон. А и поне засега успявах да избягам на якудза.

— Значи… нощувка, така ли?

— Да, както обикновено. — Проврях банкнотите под стъклото и тя ми подаде ключа.

— Знаеш ли, предполагам, че цялата тази история ще приключи съвсем скоро — казах аз. — И тогава вече няма да спя тук. Но си мисля… Днес открих едно страхотно кафене в Шибуя. Какво ще кажеш да излезем на кафе?

Тя се изчерви и на лицето й за миг се изписа смайване. После отвърна:

— Много мило от твоя страна, Юн, но… не.

По дяволите. Искрено се надявах, че ще се съгласи.

— Сигурна ли си?

Саяка кимна.

— Напълно.

Трябваше да схвана намека. Обаче ми се струваше, че проявява някакъв интерес към мен. Нищо не разбирах.

— Защо? — попитах я, без да се замисля. — Става дума само за едно кафе. Знам, че съм малко по-млад, но…

Последва неловко мълчание.

— Доста ми е… трудно да се придвижвам. Шибуя ми е далече.

Почувствах се като пълен идиот.

— Мамка му, извинявай. Изобщо не помислих за това.

Тя се усмихна.

— Знам.

— Ъъъ… А ако намеря нещо по-близко?

Тя се засмя.

— Може би.

— Ще потърся. Иска ми се да те видя извън този хотел.

Тя ме погледна.

— Наистина не знам как да те разбирам, Юн.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Още не съм решила.

Почувствах се малко по-уверен и се ухилих.

— Е, добре поне, че си мислиш за това.

— Да. Ще ти съобщя решението си.