Рейн-сан: Гробище за спомени

28.

Пренощувах в хотела и после, както ни беше станало навик, прекарахме сънливите утринни часове у Саяка. Обикновено се озовавахме в кревата броени минути след пристигането ни и се любехме час-два. Понякога ставахме да хапнем нещо за закуска, но често бяхме прекалено изтощени, за да направим такова усилие.

Този път тя ме бутна да легна по гръб и ме възседна, поза, която напоследък й харесваше. Имаше удивително силни ръце и сега се опря с едната си длан върху гърдите ми, а с другата ме насочи в себе си. И продължи да ме държи, усещайки с пръстите си онова, което недъгът не й позволяваше да усети по друг начин. Милвах лицето, гърдите и хълбоците й, обожавах вида й, движенията, поклащането, отчасти скритото й от косата лице. Саяка час по час поглеждаше надолу, за да види онова, което усещаше с дланта си. Харесваше ми, когато го правеше, харесваше ми нейната липса на свян в това отношение, обзелите я благоговение и почуда. Тя отново вдигна очи към мен и започна да ме язди по-бързо, по-настойчиво, с отворена уста, задъхана. На лицето й се редуваха смут и чувство на безсилие.

— Юн — прошепна Саяка и още повече ускори темпа, почти гневно. Натискаше гърдите ми толкова силно, че дишах трудно, и се блъскаше в мен толкова яростно, че тазът ме заболя, само че от наслада. — Юн — повтори тя, като се взираше в очите ми, и после за трети път произнесе името ми, по-високо. След това устата й очерта съвършено О, клепачите й запърхаха и от гърлото й се изтръгна продължителен сепнат вик.

Движех се в такт с нея, объркан и изненадан. Не смеех да се надявам. Наистина ли свършваше? Господи, беше невероятно красиво, тя беше невероятно красива.

Това продължи доста време, после Саяка изведнъж задъхано се отпусна отгоре ми. Прегърнах я, като я галех по косата и безкрайно повтарях името й. Тя се притискаше към мен с лице върху рамото ми. Усещах сълзите, които се стичаха по кожата ми.

— Добре ли си? — прошепнах, без да преставам да милвам косата й, и се опитах да видя лицето й.

Саяка се приповдигна и ме погледна. Очите и бузите й бяха мокри. Тя поклати глава.

— Беше невероятно. Никога не съм изпитвала такова нещо.

— Саяка… мислиш ли, че наистина свърши?

Тя се усмихна и по бузите й пак потекоха сълзи.

— Не знам. Просто беше… невероятно. Като взрив. Но дали съм свършила? Не знаех, че мога. — Заплака още по-силно. — Не знаех.

Усетих, че и моите очи се навлажняват, и я притеглих към себе си, засрамен, че може да ме види. Късно. Тя пак се надигна и се засмя.

— Юн — каза Саяка. — Моят корав мъжага.

И аз се засмях, ала сълзите ми продължаваха да извират.

Тя ме погали по бузата.

— Защо плачеш?

Прокашлях се и се опитах с мигане да прогоня сълзите.

Саяка отново се засмя.

— Лъжец.

Ужасно ми се искаше да й кажа, че я обичам. Просто да го произнеса. Обаче се страхувах. Страхувах се да не си помисли, че това е просто увлечение, че съм прекалено млад за нея, че още съм глупав.

Но я обичах. Господи, как я обичах!

— Просто съм щастлив — отвърнах. — Ти ме правиш щастлив.

Днес понякога се чудя дали щеше да е различно, ако тогава й бях признал истината. Сигурно не. И се опитвам да се убедя, че тя така или иначе я е знаела. Ала никога няма да разбера. Иска ми се да й бях признал. Нищо на този свят не ми се иска повече. Но не го направих.

Не след дълго излязох. Изпитвах угризения, че не мога да й кажа къде отивам, освен че имам работа. Тя не настоя, което ме накара да се почувствам още по-зле. Исках да приключа с всичко това. Само че не можех просто да избягам, иначе щях да прекарам остатъка от живота си в евтини хотели за любов и постоянно да се озъртам през рамо. Ако исках да победя, първо трябваше да удвоя залога. После можех да се отърва от всичко, в което се бях забъркал. Да го погреба и да свърша с него. С времето може би даже щях да го забравя.

Отбих се в един магазин за преоценени стоки и си купих зелен панталон, зелена фланела и зелена бейзболна шапка. Не особено сериозен камуфлаж, но достатъчен, за да ми даде предимство. Взех и боя за лице, с каквато децата се правят на котки, костенурки и бог знае още какво. Оставих сака си в едно платено шкафче на метростанция „Юено“, като взех само броунинга, паркирах Танатос и тръгнах пеш за „Янака“. По пътя минах през една обществена тоалетна. Сутринта нарочно не бях пил нищо и всъщност не ми се ходеше, обаче знаех, че известно време сигурно няма да имам такава възможност.

Бях подранил с няколко часа, но трябваше да внимавам, в случай че са го предвидили. Въпреки че се съмнявах — никога не бях ходил по-рано на срещите си с Макгроу и той трябваше да е забелязал тази моя небрежност. Най-вероятно смяташе, че може да разчита на нея, и беше осведомил хората на Бясното куче за това. И все пак нямаше смисъл да рискувам.

Вместо да вляза през някой от входовете, прескочих североизточната стена. Едва ли имаха достатъчно хора, за да оставят пост на всеки портал, но пък не знаех с какво влияние разполага Бясното куче след смъртта на баща си. В момента можеше десетки бойци да се опитват да спечелят неговото благоволение. Всичко беше възможно.

Стигнах до парцела върху възвишението, като минах между гробовете и избягвах алеите. И от това сигурно нямаше нужда, ала нищо нямаше и да изгубя с предпазливостта си. Видях само неколцина души, главно пенсионери, които разхождаха кучетата си, приятели или роднини на покойници, носещи цветя или палещи благовония, майки с малки деца в съседния парк. Нищо не събуди подозренията ми.

Приближих се откъм север и вместо да се кача по каменното стълбище, се изкатерих по склона и се вмъкнах в храсталака. Зачаках, като наблюдавах и се вслушвах. Грачеха гарги, жужаха насекоми, в далечината изсвири мотриса по линията „Яманоте“. Иначе беше тихо като… е, знаете като какво.

Отворих бурканчето с боята и си намазах лицето с диагонални ивици. Пръстите ми сами прокарваха линиите, сякаш притежаваха собствена бойна памет. После прибрах боята в джоба си, завъртях бейзболната шапка с козирката назад, залегнах и зачаках. Беше горещо и влажно, комарите налитаха стръвно и осъзнах, че сигурно съм прекалил, чудейки се дали Бясното куче и неговите хора ще се подложат на такъв дискомфорт. Човек трябваше да е луд. Или поне да е свикнал на много по-лошо, след като е мъкнал близо трийсеткилограмова раница в азиатските пущинаци. Шантава работа, но наистина се чувствах добре. Да, стисках пистолет вместо автомат и в „Янака“ миришеше на град, а не на джунгла, обаче изпитвах усещане за нещо познато, естествено, все едно съм се озовал в обстановка, за която съм подготвен или даже предопределен. Чувствах се уверен, зъл и смъртоносен. И горко им на онези, които щяха да дойдат, за да ме очистят.

След два часа чух стъпки по каменното стълбище вдясно от мен. Останах абсолютно неподвижен и погледнах натам, без да завъртя глава. Приближаваше се як трийсетинагодишен японец със ситно накъдрена коса и двуреден костюм с ревери, широки колкото криле на Боинг 747. Усетих слаб приятен прилив на адреналин. Добре, явно този път бяха пратили А отбора на якудза, а не трима некадърни чинпира. Крачеше наперено, отбелязах аз, и това ми хареса, хареса ми прекалената самоувереност, каквато предполагаше походката му. Даже не се оглеждаше. Просто отиде при южната страна, откри пролука в храстите и разтвори клоните, извади радиостанция, включи я и съобщи:

— Да, виждам ви и двамата.

Значи бяха трима. Добре. Дали единият беше Бясното куче? Съмнително. Трима души едва щяха да покрият входните точки. Това беше ударният отряд. Ако присъстваше и Фукумото-младши, той щеше да е само наблюдател, може би от разстояние. Нямаше как да разбера, освен да се справя с тези тримата и после да видя дали наоколо няма още някой.

Мъжът приклекна; в едната си ръка стискаше радиостанцията, а с другата държеше клоните разтворени. Не изглеждаше да му е удобно, но предполагах, че не очаква да остане дълго в тази поза. Е, щеше да е невъзпитано от моя страна да го карам да чака.

Надигнах се на лакти, приготвил броунинга. Ако се обърнеше, щях да го сваля, обаче ако се стигнеше дотам, трябваше да приема, че приятелите му ще чуят изстрела и ще се лиша от елемента на изненада. Беше по-добре да се приближа и да го направя безшумно. За десетина минути изпълзях от гъсталака и излязох на тревата. Щом потенциално шумните клони останаха зад мен, можех да продължа по-бързо. Ниско приклекнал, изминах десетината метра от моята линия храсти до неговата за по-малко от трийсет секунди. Той така и не ме чу и не подозираше нищо даже когато стигнах точно зад него.

Вдигнах броунинга и го треснах с дръжката в основата на черепа. Разнесе се задоволително изпращяване. Онзи потрепери и беззвучно политна напред. Хванах го за яката и го ударих по същия начин в лицето. Той се отпусна по гръб и тревата заглуши падането му. Очите му бяха изгубили фокус, но устните му помръдваха — още беше жив. Сграбчих го за косата и дръпнах главата му назад. Нещо се откъсна в ръката ми — Господи, перука! Захвърлих я, забих пръсти в очните му орбити, извих главата му назад и забих дръжката на пистолета в оголеното му гърло. Усетих изхрущяване и разбрах, че е свършил.

Радиостанцията изпращя. Мамка му!

— Всичко наред ли е? — попита нечий глас.

Вдигнах я и натиснах бутона на микрофона.

— Да, просто пускам една вода. — Сигналът беше достатъчно лош и едва ли щяха да разберат, че това не е гласът на мъртвия гангстер.

— Побързай. Нали трябва да наблюдаваш.

— Добре.

Пуснах радиостанцията и го претърсих. Не носеше оръжие — добре, това беше съгледвачът. Повдигнах го, седнах зад него, опрях ходилата си в кръста му и го натиках в гъсталака. Крачолите му се плъзнаха нагоре по прасците му. Когато навлезе достатъчно навътре, за да могат пак да го виждат, преместих няколко клона зад гърба му, за да го държат изправен. Не изглеждаше съвсем като жив, обаче другите двама бяха далече и растителността го скриваше — бях сигурен, че няма да забележат нищо нередно.

Залегнах и насочих вниманието си към парцела на Фукумото, като внимавах намазаното ми с камуфлажна боя лице да не се подава от храстите. Видях двете приятелчета на мъртвия, единия при югозападния, а другия при югоизточния ъгъл на стената, точно както бях предположил. Стояха под дърветата, отчасти за прикритие, отчасти за да не ги пече слънцето. Тези позиции даваха известно предимство, обаче имаха и един съществен недостатък: макар да им осигуряваха видимост към вече мъртвия съгледвач, двамата не можеха да се виждат един друг.

Вдигнах радиостанцията и разгледах бутоните. Изкушавах се да я взема, но не забелязах друг начин да я заглуша, освен да я изключа. Даже да намалях звука, при силен сигнал тя можеше да запращи и ако някой от другите двама гангстери решеше да използва своята, докато се приближавам зад него, щях да се издам. Затова я изключих, избърсах я и я оставих в тревата до покойния й собственик. После се спуснах от възвишението по същия път, по който се бях изкатерил, и описах широк кръг по посока на часовниковата стрелка, като се криех зад дънери и потъмнели надгробни камъни. Сега не се налагаше да се придвижвам тихо и стигнах зад позицията на онзи при югоизточния ъгъл за броени минути. Безшумно се промъкнах между дърветата. Държах броунинга в готовност, сърцето ми препускаше. Ето го и него — пушеше, облегнат на едно дърво. Тези типове май не си правеха труда да прикриват присъствието си, обаче, от друга страна, кой щеше да направи забележка на очевиден гангстер от якудза, задето се шляе без работа на гробище?

Когато стигнах на пет метра от него, минах малко настрани, за да го виждам в профил. Както се опираше на дънера, нямаше да мога да се добера до него съвсем незабелязано. Тъкмо бях стигнал до заключението, че е най-добре да го ударя с дулото на пистолета в тила, когато, дали случайно, дали по някакъв животински инстинкт, или без абсолютно никаква причина, той се обърна право към мен.

Зяпна и ръката му се стрелна под сакото. Аз обаче вече бях готов и преди да успее да извади онова, за което се пресягаше, вече бях насочил оръжието си към лицето му. Погледнах го в очите, два пъти поклатих глава и той ме разбра: „Недей, няма да успееш“. Здравенякът бавно измъкна дланта си и понечи да вдигне ръце.

— Извади го с лявата си ръка — прошепнах аз. — Бавно и внимателно. Остави го на земята. Вече съм обрал мекия спусък. Едно трепване и си мъртъв. Нали не искаш пръстът ми да трепне?

Той се подчини, но каза:

— И представа си нямаш с кого се ебаваш.

— Защо не ми кажеш?

Той се изсмя.

Е, корав пич беше, нямаше как да го отрека.

— По очи — наредих аз. — На земята.

Той пак се ухили.

— Искаш ли да останеш жив? Плюй си на петите. И гледай да бягаш бързо. И надалече.

— Може и да те послушам. Обаче ще имам по-голяма преднина, ако лежиш по очи. Или ако си мъртъв. Какво избираш?

Той се подчини и този път.

— Ръцете напред — наредих му. — Изпънати. С разперени пръсти. И се разкрачи.

По онова време не го знаех, но психологията на подчинението е интересна. Най-трудното е да получиш първото „да“. Щом обектът започне да се подчинява, всяка следваща стъпка е просто дребно допълнение към онова, което вече е направил, и така можеш да си осигуриш сериозно съдействие от негова страна. В този момент моят човек беше послушен като малко дете.

Естествено, нямаше да е зле, ако в своята мафиотска арогантност гангстерът решеше, че просто се каня да офейкам. Ако знаеше какво е сполетяло приятеля му преди пет минути, едва ли щеше да е толкова оптимистично настроен.

Щом изпъна ръце и се разкрачи, нямаше как да реагира адекватно, каквото и да направех. И затова нямаше никакъв шанс, когато се изправих до него, вдигнах крак и го стоварих върху тила му. Той размаха ръце и тялото му се разтърси. Бях прекъснал гръбначния му мозък и сигурно вече беше мъртъв, обаче за всеки случай повторих същата операция още два пъти. Претърколих го и взех оръжието му — пак броунинг „Хай Пауър“. Явно стандартно въоръжение в Гокумацу-гуми. Затъкнах го в колана си, поех си дъх и пак поех в кръг по посока на часовниковата стрелка.

Стигнах при третия за по-малко от минута. Промъкнах се зад него и видях, че съм успял тъкмо навреме — вдигаше радиостанцията към устата си.

— Ей, не ме ли чувате? — попита той. — Защо не отговаряте?

Излязох от прикритието си така, че да съм под прав ъгъл спрямо него, и насочих броунинга към главата му.

— Няма как да ти отговорят — осведомих го. — Мъртви са.

Гангстерът се сепна и се завъртя към мен, като инстинктивно посегна с дясната си ръка под сакото си, но спря, когато видя дулото на пистолета.

Мамка му! Беше Свинските очички! Онзи, който се опита да ме удуши в „Кодокан“ и в резултат за малко не изгуби единия си тестис.

— Искаш ли да останеш жив? — попитах спокойно. — Или искаш да умреш?

Той се изплю на земята.

— Свали пистолета. Тогава ще видим кое как.

— Разбира се, че ще го сваля, само че след като те гръмна между очите. И както сам казваш, тогава ще видим кое как.

Ноздрите му се раздуха от яд, обаче вдигна ръце.

— Сега бавно извади оръжието си с лявата си ръка. И също толкова бавно го пусни на земята.

Той се подчини.

— Сега се обърни и опри длани на онова дърво, разкрачи се и се наведи напред, така че да отпуснеш цялата си тежест върху дънера.

Свинските очички изпълни инструкциите ми, ала не останах доволен.

— Не, разкрачи се още. И ходилата по-назад от дървото.

Той отново се подчини.

След като се уверих, че не е в състояние да направи никакъв агресивен ход, без да изгуби поне секунда, за да се изправи и да свали ръце от дървото, се приближих и вдигнах пистолета му. Броунинг, естествено. Затъкнах го в пояса си и панталонът увисна на колана ми под тежестта на двата пистолета.

— Кой те праща?

Той извърна глава, за да ме погледне.

— Какво искаш да кажеш?

— Не се обръщай. Гледай дървото. Питам за кого работиш.

Той не отговори.

— Приятелите ти са мъртви. Това може да е както лошо, така и добре за теб. Лошо, понеже спокойно мога да пратя и теб при тях. Добре, понеже ако те оставя жив, няма кой да оспори твоята версия за случилото се тук. Може да излъжеш, че съм изненадал онзи в другия край на стената, ти си ме подгонил, аз съм се метнал на мотор и съм избягал. Да, сигурно ще се наложи да си отрежеш кутрето до първата става, за да покажеш колко се разкайваш, но може да кажеш, че за да защитиш честта си, няма да се успокоиш, докато не ме откриеш и не ме убиеш. Тогава ще те оставят жив. Аз обаче няма. Казвай сега: кой иска да ме убие?

Последва мълчание, докато си правеше сметката наум.

— Бясното куче — отвърна накрая.

— Защо?

— Защото ти уби братовчед му.

— А баща му? Кой е убил баща му?

— Не знаем. Но ще разберем.

Интересно. Бясното куче или не подозираше, че съм бил аз, или не искаше никой да узнае, че му е известно.

— Къде е той?

— Нямам представа.

— Не ти вярвам. Ти го познаваш добре. Той беше с теб в „Кодокан“. За да гледа. Тук ли е?

— Нямам представа.

— Глупости!

— Казвам ти истината.

— Как трябваше да се свържете с него, след като ме убиете?

— Щяхме да му се обадим.

— На кой номер?

— Не го знам наизуст. Записан е.

Знаех, че лъже, ала нямаше как да го принудя да ми каже истината. Можех да се опитам да го уплаша, да го спукам от бой. Накрая щеше да ми даде номер или адрес, аз щях да позвъня или да отида на място и да установя, че това е любимата му фирма за доставка на бенто, химическото му чистене, масажистката му или нещо от този род.

Не. Бях в задънена улица. Приближих се и вдигнах броунинга, за да го забия в черепа му, както бях постъпил с първия от тримата.

Обаче не си бях направил добре сметката. Свинските очички разбираше, че няма причина да го оставя жив. Щом бях убил другите двама, защо да пощадя тъкмо него? Той знаеше как ще постъпя, знаеше и че ще действам отблизо, за да не привлека излишно внимание с изстрела. Обикновеният човек ще измисли десетки аргументи, за да отхвърли истината за предстоящата си смърт. Само че Свинските очички не беше обикновен човек, а корав професионален престъпник, достатъчно интелигентен, за да заема някакъв ръководен пост. Отличен джудист. И със своя безуспешен разпит аз му бях дал достатъчно време да вземе решение и да се подготви.

Затова в мига, в който понечих да го довърша, той направи единственото, което можеше. Рязко разпери ръце и се остави на земното притегляне. Ако разсъждавах разумно, щях да отскоча назад и да го застрелям, майната му на гърмежа. Обаче аз вече бях превключил в режим на атака и последвах траекторията му надолу. Успях да го ударя с броунинга, но ударът беше слаб, защото тялото му се движеше в същата посока. Свинските очички удари слепоочието си в дървото, извъртя се, изпъна крак покрай коленете ми и ми направи ножица. Проснах се по гръб. Въздухът напусна белите ми дробове, двата пистолета болезнено се забиха в гърба ми. Той ме възседна с изумителна бързина, сграбчи цевта на броунинга с две ръце и го извъртя настрани. Добре че не бях поставил показалец на спусъка, иначе както извиваше оръжието, пръстът ми щеше да се счупи в скобата. От друга страна, това означаваше, че не мога да го застрелям. Дланите и китките ми обаче бяха заякнали от стотиците часове вкопчване в тежкото памучно джудоги. Колкото и отчаяно да теглеше и дърпаше, той не успя да изтръгне броунинга от ръката ми. Ала и аз не успях да го освободя от пръстите му. Тогава Свинските очички смени тактиката и заблъска ръката ми в земята — веднъж, втори път, трети път. Разбрах, че ще изпусна оръжието. Протегнах лявата си ръка зад гърба си, напипах единия от другите пистолети и го измъкнах с вик. Противникът ми освободи едната си ръка и хвана втория броунинг в мига, в който вдигах предпазителя. Сега и двамата държахме двете оръжия — аз ги стисках за дръжките, той — за цевите. Може и да владееше джудо по-добре от мен, обаче моите ръце бяха по-яки. Проврях показалеца си в спусковата скоба на пистолета в дясната ми ръка и като вперих поглед в очите му, неумолимо започнах да извъртам дулото към главата му. Свинските му очички бяха почти изскочили от орбитите, зъбите му бяха стиснати, ала треперещите му ръце не бяха в състояние да ме спрат. В последния момент се опита да отскочи назад, но закъсня и куршумът се заби в слепоочието му. Разхвърчаха се парченца череп и мозък и туловището му се строполи до мен.

Измъкнах се изпод него, уплашен от гърмежа. Ръката ми беше изтръпнала от ударите в земята. Дали бях изцапан с кръв? Нямаше как да съм го избегнал напълно, ала доколкото виждах, повечето пръски не ме бяха улучили. Заоглеждах се. Не забелязах никого: евентуалните посетители на гробището сигурно бяха прекъснали молитвите си за миг, бяха се заслушали и после си бяха казали, че трябва да е било нещо друго. Нямаше значение. Трябваше да си плюя на петите. Свалих предпазителя на първия пистолет и го затъкнах в пояса си, скрих втория под фланелата си и бързо започнах да се отдалечавам. Краката ми трепереха.

Бях изминал пет-шест метра, когато вляво чух ръмжене на кола. Обърнах се тъкмо навреме — един черен седан рязко спря на алеята, която пресичах. Шофьорът нямаше как да не е от якудза — покрито с белези лице, ситно накъдрена коса, тъмни очила. А на задната седалка…

Бясното куче.

Измъкнах броунинга и го насочих напред с две ръце. Шофьорът настъпи газта. Разнесе се мирис на горяща гума, колелата изстрелваха чакъл във всички посоки. Колата полетя право към мен. Натиснах спусъка. Целех се в шофьора, но куршумът проби стъклото точно в средата — изтръпналата ми ръка разваляше мерника ми. Опитах се да преценя отклонението и в това време колата стигна до мен. Отскочих, претърколих се и неволно извиках от болка, когато двата пистолета се впиха в гърба ми. Не ми пукаше — просто се радвах, че тъпите машинки не са намерили за уместно да стрелят и да ми пръснат задника.

Скочих на крака и имах време за още един изстрел. Улучих багажника, после колата се скри зад завоя. Ако имах късмет, куршумът бе пробил задната седалка и бе пронизал Бясното куче. Обаче се съмнявах. Първият куршум също едва ли го беше засегнал.

Нахлупих бейзболната шапка и бързо закрачих в посоката, от която бях дошъл, като по пътя изтрих боята от лицето си с плюнка и носната си кърпичка. Вървях с наведена глава по тесните пътеки между парцелите, като избягвах главните алеи. Разминах се с неколцина души, обаче не се боях, че ще опишат лицето ми в полицията, не и с тази шапка, пък и гледах да извръщам глава.

Значи Бясното куче все пак се беше появил — като наблюдател, естествено, не като участник, също като в „Кодокан“. Бяха чули изстрела и си бяха помислили, че някой от техните главорези ме е очистил. Може да се бяха опитали да се свържат по радиостанцията, безуспешно, разбира се, но въпреки това бяха побързали да дойдат, та Фукумото-младши да се полюбува на своя току-що препариран трофей.

„Е, малко си се объркал, тъпанар такъв!“

Гробището „Янака“ беше достатъчно голямо, за да има собствен „кобан“, тоест полицейски участък. Предполагах, че полицаите повече са свикнали да упътват опечалените към парцелите на близките им и да инструктират дошлите на пикник любители на ханами после да си почистват боклука, обаче не исках да се срещам с тях. Не исках абсолютно никакви пречки пред намерението ми да очистя Бясното куче. И онова лъжливо лайно Макгроу. Отново си спомних думите му: „Отношенията ни са чисто делови. Ти ми носиш известна изгода и ми струваш конкретен разход“.

„Тук си прав — помислих си аз. — Наистина струвам конкретен разход. На теб например ще ти струвам всичко“.