9.

Оставих Миямото в „Хамарикию“ и се върнах пеш в Шинбаши, за да взема Танатос. Чудех се дали не е било лудост да му предложа да го запозная с човек, който може да му помогне да излезе от неговата „неудобна ситуация“, но усещах, че съм постъпил правилно. Поне като цяло — подробностите все още ми убягваха. Налагаше се да ги изясня. Знаех и че трябва да се справя от първия път. Едва ли щях да получа втори шанс.

Спрях при един уличен телефон и се обадих в телефонната служба. Имах съобщение от Макгроу: искаше да се срещнем следобед на гробището „Зошигая“. Това ме изпълни едновременно с облекчение и страх. Надявах се, че в избора на мястото не е скрито тайно послание. Може пък просто да проявяваше чувство за хумор.

Обядвах с рамен12 край станцията на метрото, после потеглих с Танатос на северозапад към „Зошигая“. Добре познавах гробището — тихо зелено кътче в района Тошима, любимо на майка ми, особено когато цъфтяха вишните. Макар и прекрасен, паркът не беше толкова популярен, колкото някои други обекти на ханами13 в града, и съответно не се посещаваше от много хора. Като малък тя често ме водеше там, обикновено с Аракавасен, днес единствената оцеляла обществена трамвайна линия в Токио. Трамваите изчезваха още навремето, измествани от метрото също толкова бързо, колкото железобетонните сгради изтласкваха дървените къщи.

Още беше рано за срещата. Оставих Танатос до станция „Васеда“ и влязох във входа на линията „Аракава“, която щеше да ме отведе до „Зошигая“. Един пастелно жълт трамвай вече чакаше на терминала — доста претенциозна характеристика за открития перон до уличния тротоар — и аз се качих, платих и подминах десетината пътници към дъното на единствения вагон, дълъг колкото автобус. До един от прозорците стоеше млада майка, хванала малкия си син за ръка. Детето питаше защо още не тръгваме и жената усмихнато му обясняваше, че трябва да изчакаме и другите пътници. Извърнах се, изненадан от обзелата ме непреодолима тъга. Един от най-ранните ми спомени е как моята майка ме води на разходка с чин-чин денша, трамвая, гальовно наричан „бим-бам“ заради характерния двоен камбанен звън, с който ватманът сигнализира за потегляне от спирката. И когато трамваят наистина потегли, очите ми се напълниха със сълзи. Майка ми беше умряла от рак преди малко повече от година, докато аз бях на война. Нейното отсъствие продължаваше да пронизва живота ми с остра болка и пътуването с този трамвай я усили. Не само звънът на камбанката — всичко наоколо изведнъж ми припомни какво съм изгубил. Ведрите и спокойни квартали, които бавно се плъзгаха покрай мен, обраслите с трева релси, лекото поклащане, тракането на колелата. Чин-чин деншата още си беше тук, сигурна и стабилна, и това ме изпълваше с радост. Обаче сега се возех на нея сам като ронин, като човек, завърнал се от много далече — моето минало и всички, които бяха част от него, вече безвъзвратно ги нямаше, и единствената ми връзка с тях бяха мъчителните натрапчиви спомени, някои все още остри, други все по-смътни.

Трамваят се полюшваше, трака-трак, трака-трак, спираше на спирките, изчакваше пътниците да се качат и да слязат и отново потегляше с мелодичния си камбанен звън. Аз бях единственият, който слезе на „Зошигая“. Пресякох релсите. Гробището се простираше отсреща, зад една сънлива тясна уличка. Ако ги нямаше надгробните камъни, стърчащи над покритата с мъх земя, спокойно можеше да мине за горичка, изникнала насред големия град.

Влязох по северозападната алея и спрях. Жужаха насекоми, листата тихо шумоляха. Иначе цареше пълна тишина. И все пак нещо не ми се струваше наред. Макгроу ми беше определил среща в „Зошигая“, но осъзнах, че няма причина да мина оттам, откъдето очаква той. Спокойно можех да пресека от отсрещната страна или пък от която и да е друга посока.

Отърсих се от това чувство, като си мислех, че внезапно изпълнилите сетивата ми зеленина и жужене на невидими насекоми задействат формираните ми в джунглата бойни рефлекси. Макгроу нямаше основание да ми устройва капан. Просто ме хващаше параноя. И все пак нямаше да ми навреди да мина по не толкова очевиден маршрут. Понечих да се върна, обаче в този момент видях Макгроу да крачи по една от ориентираните в посока изток-запад алеи надясно от мен с карта в едната ръка и фотоапарат в другата. Приличаше на обикновен чуждестранен турист. Каквато, предполагах, беше и целта му. Той ми кимна и тръгна към мен. Да, тресеше ме параноята. Ясно.

Трябваше да призная, че изборът на място за срещата ме впечатли. Съмнявах се, че много чужденци, които живеят в Токио, изобщо са чували за „Зошигая“. Гробището бе една от най-отдалечените от утъпкания маршрут точки от вътрешната страна на околовръстната линия „Яманоте“.

— Доста добре познавате Токио — отбелязах, когато се приближи.

Макгроу избърса червендалестото си лице с носна кърпичка.

— Щях да съм кофти резидент, момче, ако не познавах местния терен достатъчно добре, за да го използвам.

За бога, ама наистина беше сприхав!

— Просто исках да кажа, че не сте тукашен. Едва ли много чужденци знаят за „Зошигая“.

Той погледна сака ми.

— А ти знаеше ли?

Помислих си за майка си.

— Аз съм израснал тук, забравихте ли? — Не виждах причина да споделям повече подробности.

— Да де, май така беше.

Погледнах фотоапарата.

— Та, ако някой ви спре, вие какво, правите снимки, така ли?

— Сега да не вземеш да ме учиш на легендиране, момче? Да не мислиш, че картата и апаратът са единственият ми реквизит? Аз снимам, не е само за фасон. Да, ако някой ме попита, дошъл съм на поклонение на гробовете на някои известни личности. Например Лафкадио Хърн14. Мога да го потвърдя със снимки. От тук и от други гробища в Токио — „Аояма“, „Янака“, от което се сетиш. Токийските гробища всъщност са ми хоби, чат ли си? Ако искаш легенда за дейността си, трябва да е съвсем истинска.

Не отговорих. Не можех да отрека, че го бива в работата му.

— Доволен ли си? — попита Макгроу. — Искаш ли да те подложа на същия тест? Чакай да се сетя, просто си излязъл тука на чист въздух, нали така? Само се моли това да ти е достатъчно в деня, когато някой наистина провери легендата ти. Господи, ще ми се да се учеше по-бързо! Съмнявам се, че изобщо си наясно в какво се състои нашият занаят.

Ядосах се.

— Ами тогава защо не ме научите?

— А ти как му викаш на това, дето го направих току-що?

Стоях като попарен. Имаше право. Бих могъл да го приема като обида, обаче това безспорно беше и урок. От мен зависеше върху кой аспект ще се фокусирам.

Овладях се.

— Къде са сведенията?

— Не са тука. Няма да ти ги дам лично.

— Защо?

— Защото нямам намерение да ме заловят, докато предавам американска секретна информация, която може да се използва като доказателство, че съм съучастник в организиране на убийство. Не ща да си прекарам пенсията в затвора.

— Основателна причина.

— Така си е. Радвам се, че поне един от нас е наясно със занаята.

Овладях се и този път.

— Откъде да ги взема?

— Знаеш ли къде е „Лъвът на Шибуя“?

— Знам къде е Шибуя, но не и лъвът.

— Това е кафене надясно от „Догензака“, ако идваш откъм станцията на метрото. Съществува от двайсетина години. Даже от по-отдавна, ако броиш и предишната сграда, която беше разрушена през войната, но я възстановиха по същия проект. Ще го намериш в указателя. Качи се на втория етаж и седни в четвъртото сепаре до прозорците.

— А ако е заето?

— Тогава седни другаде и изчакай да се освободи. Ама сигурно ще е свободно.

— Добре.

— Ще намериш плик, залепен под седалката. Трябва ли да ти казвам да прочетеш какво пише вътре, да го запомниш наизуст и да го изгориш?

— Току-що го направихте.

— Казвам го заради тебе, момче. Може да не се учиш бързо, ама не си и непоправим.

— Радвам се да чуя, че има надежда.

Той се засмя.

— Не бих стигнал чак дотам. Чакай да видим как ще се развият нещата с Озава.

Загрузка...