Рейн-сан: Гробище за спомени

34.

Прибрах сака си от шкафчето на метростанция „Токио“, хвърлих пистолета, с който бях убил шофьора, в река Сумида и пренощувах в един хотел за любов в Шинджуку, понеже исках да съм далече от последното местопрестъпление. Уверих се, че в квартала няма улични проститутки, и оставих Танатос достатъчно далече. Почти не спах. Не можех да престана да мисля за Саяка. Тя изобщо не можеше да се защитава, не и от такова нещо, и даже да можеше, какво щеше да направи? Да, предполагах, че няма да бързат, че ще изчакат да видят дали заплахата им е достатъчна да ме прати право в засадата, която ми готвеха. И все пак нямаше как да съм сигурен. Играех опасна игра, залагах на карта живота на Саяка. Обаче не знаех как иначе да постъпя. Повтарях си, че това е най-безболезненото решение. И се опитвах да не си представям други сценарии.

На другата сутрин излязох рано и се разходих около езерото Шинобазу в парка „Юено“. Водата беше покрита почти изцяло с гигантски лотоси. Между тях плуваха патици. Покрай брега мина грамаден шаран — ровичкаше с уста из тинята в търсене на там каквото ядат шараните. С радост установих, че в тези ранни утринни часове наоколо няма почти никой — през летните вечери понякога ставаше доста пренаселено. Внимателно огледах района, като се опитвах да предвидя всичко. Ако изобщо имаше някакъв шанс, щеше да е тук.

Приключих подготовката и отидох при един уличен телефон да се обадя на Макгроу, този път в качеството ми на Джон Рейн. Казах му, че съм получил съобщението му.

— Радвам се, че се обаждаш — каза той. — Виж, ти ме познаваш. Знаеш към какви правила се придържам. И то стриктно. И както съм ти казвал, за мене това е бизнес. Допуснах грешка и сега се опитвам да я поправя.

— Бизнес ли? Ти на заплахите към момичета на инвалидна количка ли викаш бизнес?

— Какви ги говориш?

Дали се правеше на глупак? Или наистина не знаеше какво прави Бясното куче? Нямаше как да разбера, поне засега. Реших да прескоча този въпрос.

— Какво искаш?

— Виж, знам, че си ядосан, и това е съвсем естествено. Но ако действаш под въздействие на гнева си, ще направиш нещо опасно, а сигурно и самоубийствено. Не те заплашвам, просто ти излагам фактите. Ако обаче се овладееш и погледнеш положението безпристрастно, ще видиш, че ти предлагам нещо много полезно. По-голяма гъвкавост от досегашните ти функции и десет пъти повече пари. Може би още повече. Двамата с тебе можем взаимно да сме си полезни. Не разбирам защо се отказваш просто ей така.

Забелязах, че вече не ми вика „момче“. Да де, сега се опитваше да ме ласкае и да ме забаламоса. Може и да смяташе, че не съм непоправим, ала все още ме мислеше за глупак.

— Какво предлагаш? — влязох в играта аз.

— Да се срещнем. Ще ти обясня всичко за програмата и какво е твоето място в нея. Ти кажи къде. Предпочитам да е на обществено място, където и двамата ще сме по-спокойни. Ти кажи къде.

„Обществено място, да бе. Като че ли това променя нещо. За убиеца, който си мислиш, че си наел да ме очисти, неколцина клиенти в някой ресторант изобщо няма да са сериозна пречка“.

Макгроу обаче не подозираше, че и аз искам да е на обществено място. Само че по причини, различни от неговите.

— Какво ще кажеш за езерото Шинобазу?

— Става. Къде точно?

— Знаеш ли къде е храмът „Бентен“, на остров Бентен? Точно в средата.

— Знам го, разбира се.

— Ще се срещнем там утре сутринта. В осем.

— Чудесно.

— Ако забележа някой от якудза, за него ще е по-добре този път вече да ме убие.

— Няма да има никой от якудза. Нито никой друг. Само ние двамата с тебе.

Затворих. Засега добре.

След това се обадих на Тацу. Беше ми предложил да ми помага и след информацията за Кей Такизава и имах намерение да се възползвам от това.

— Защо се обаждаш? — попита той рязко.

— Защо ми говориш така? — изненадах се аз.

— Нощес Кей Такизава е била убита в дома й.

Все едно ме удариха в корема.

— Мамка му!

— Този път ще се наложи да знам къде си бил през това време — ледено заяви той.

— По дяволите, Тацу, казах й да ти се обади. Казах й да не се връща в апартамента си.

— Какви ги говориш?

— Може ли да се срещнем? Сега. Ще ти обясня всичко.

След двайсет минути се разхождахме край езерото. Разказах му случилото се предишната нощ. Казах му къде съм пренощувал — рецепционистката сигурно щеше да си ме спомни.

— Няма нужда — отвърна той. — Прощавай, че се усъмних в теб. Трябваше да съм наясно, че ти няма да извършиш такова нещо.

Самият аз не бях убеден. Колкото и да е странно обаче, ми се прииска да заслужа доверието му.

— Прав си. Няма. И не съм го извършил. Но трябваше да се сетя, че тя няма да ме послуша. Не беше на себе си и ми каза, че не искала да отиде в полицията, понеже ченгетата били свързани с якудза. Трябваше да ти се обадя и да те помоля да я прибереш.

Той въздъхна.

— Е, била е уплашена. Но защо смяташ, че я е убил Фукумото?

Тук вече ставаше деликатно.

— Такизава ми каза, че тъкмо Бясното куче е организирал убийството на стареца и че е прибягнал до нейната помощ. Сега, изглежда, замита следите.

За кратко повървяхме в мълчание.

— Мисля, че не ме лъжеш, Рейн-сан. Но твоята истина е като лотосите в това езеро. Очарователни са, разбира се, обаче скриват онова, което лежи отдолу.

Погледнах цветята, после го погледнах в очите.

— Проявяваш необичайна за теб поетичност.

Тацу кимна.

— Да. Романтичен изблик в ранна утрин. Бъркам ли?

— Добре. Ще ти кажа каквото знам. И после ще те помоля за още една услуга. Малко по-голяма от предишната.

И му разказах. Пропуснах каквото трябваше да пропусна, ала той схвана картинката. Премълчах за Миямото, като заявих, че не знам нищо за другия куриер, както можеше и да се очаква. Малцина куриери са толкова глупави — или такива късметлии като в нашия случай, — че да установят приятелски отношения и доверие помежду си. Естествено, не споменах за поръчката на Миямото, която бях изпълнил, нито за участието ми в другите убийства. Тацу щеше да се досети за голяма част от всичко това, разбира се, но нали вече ми беше казал, че стига да не му призная вината си за някакво престъпление, имаме взаимна уговорка?

— Това е истинска бомба — заключи той, след като свърших. — ЦРУ подкупва японски политици?!

— Според мен те по-скоро го приемат като „политическа подкрепа“ или нещо подобно, отколкото като подкуп.

— Сигурен съм в това. Имаш ли някакви доказателства?

Предчувствах, че ще ми зададе този въпрос.

— Плащанията стават в брой и чрез посредници. И преди да си ме помолил да се внедря като ваш агент в организацията, отговорът ми е „не“. И без това вече всички ме преследват.

— Само заради случая в Юено ли? Заради онези чинпира, които те нападнали?

Знаеше, че това са пълни глупости. И можеше да се досети за останалото. Обаче нямах намерение да потвърждавам нищо.

— Доколкото ми е известно, да.

Отново повървяхме в мълчание. Слънцето се беше издигнало и започваше да става горещо.

— Какво ще правиш? — попита Тацу. — Този път сериозно си ядосал, когото не трябва.

— Тъкмо това е… услугата, която ще ти поискам.

— Да?

— За онези двама гангстери, дето бяха убити на Ропонги-дори нощес — по-точно рано сутринта. Как се процедира с труповете?

Той сви рамене.

— Откарват ги в моргата на болницата „Джикеи“. Ще им направят аутопсия и ще ги кремират. Защо?

— Трябва ми един от тях.

Тацу спря и ме погледна. Невъзмутимото му спокойствие, което смятах за резултат от способността му да мисли по-бързо и да вижда по-надалече, за пръв път му изневери. Той озадачено поклати глава.

— За какво ти е?

Изложих му плана си.

— От теб ми трябва само малко помощ… да придадем на нещата нужния вид за после.

— Да замажа следите искаш да кажеш.

— Това е малко пресилено. Никой няма да пострада. И ми се струва честна размяна срещу информацията за подкупите на ЦРУ за ЛДП, която ти дадох.

— Нямаш доказателства за тези подкупи.

— Може и да е така, обаче след като научи за тях и всичко останало, вече ще знаеш къде да търсиш доказателства. Ако решиш. Не съм сигурен, че идеята е добра. Тези хора не обичат да ги разкриват, установих го лично.

Тацу кимна. Продължаваше да се взира в мен.

— Какво има? — попитах.

Той въздъхна.

— Не знам защо, но ми е тъжно.

— Представи си как се чувствам аз.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Трябват ли ти пари?

Стиснах рамото му, трогнат от това предложение.

— Не. Имам достатъчно.

— Паспорт?

— Тук… бих могъл да се възползвам от помощта ти. Не е разумно да пътувам под истинското си име. — Осъзнах, че е трябвало да се сетя за нов паспорт по-рано. Случваха се обаче толкова много неща, че не можех да ги осмисля. Обещах си да не го допускам в бъдеще.

— Мога да ти помогна с документите. Но кога ще се върнеш?

— Според теб кога ще мога да се върна?

— Най-рано след година — отвърна той. Отговорът му прозвуча като диагноза за фатална болест. — Най-рано.

Вторачих се в лотосите. Слънцето вече сияеше над тях.

— Е, винаги съм искал да видя света.

— Не си ли видял достатъчно?

Опитах се да се усмихна. Не успях.

— Да. Но май ще се наложи да видя още.