Рейн-сан: Гробище за спомени

17.

Обадих се на Макгроу. Не знаех къде е по това време, но някой от посолството ме свърза с него.

— Готово — казах само.

Последва пауза.

— Както трябва ли ще изглежда?

— Утре ще прочетете във вестника, сигурен съм.

— Нямам търпение.

— Дължите ми още материали.

— Ако прочета във вестника каквото ми обещаваш, ще ги получиш. Ще се срещнем утре сутринта. Знаеш ли къде е Накагин Капсюл Тауър?

Знаех, разбира се. Този небостъргач бе завършен същата година и бе предизвикал голямо вълнение в Япония като пример за движението „метаболизъм“, което претендираше за нов подход в жилищното строителство, обединявайки архитектурни и биологични концепции. Всяко жилище в Накагин било монтирано отделно, можело да се подмени и подлежало на надграждане — уж бъдещето на градския живот. Днес се обитават само няколко от сто и четирийсетте капсули. Останалите се използват за складове и офиси или пък съвсем са изоставени, а самата сграда прилича на призрак, паметник на един обещан, ала нереализиран идеал, с рушаща се ръждясваща фасада и прозорци, помътнели като покрити с перде очи, архитектурен Озимандий18, останал безмълвен, безпомощен и сам, докато благословилите раждането му бащи на града се чудят дали да го погребат.

— Да, знам го.

— Отпред, в десет.

Не обичах да ми казва какво да правя.

— И гледайте да ми донесете материалите — отвърнах и затворих.

Пак се метнах на Танатос. Чудех се къде да пренощувам. Имах чувството, че Саяка само ще ме погледне и веднага ще се досети какво съм извършил или поне ще разбере, че съм извършил нещо. Това обаче беше нелепо. Няма никакъв знак на Каин. А и да има, аз вече го носех. Исках да я видя — въпреки всичко, което се случваше. Не, не въпреки… тъкмо заради това. В този момент нямах нищо друго. Не исках да лежа буден сам в поредната анонимна стая в компанията на собствените ми мисли и с една-единствена перспектива — още материали, още убийства. Исках нещо повече. Исках да има какво да очаквам с нетърпение. Исках нея.

Стигнах до Угуисудани, както обикновено паркирах край метростанцията и продължих пеш до хотела. Когато влязох, Саяка вдигна глава и се усмихна. Не можех да не забележа изключителността на поведението й. Досега тя винаги изчакваше малко, след като чуеше отварянето на вратата, и чак тогава се откъсваше от учебниците си. Явно повече я интересуваше ученето, отколкото кой е дошъл за стая. И никога не се усмихваше, когато ме виждаше.

— Чудех се дали пак ще дойдеш тази вечер — каза тя, когато се приближих до гишето.

Усмихнах й се и аз.

— Това е моят втори дом.

— Нима? Е, снощи не беше.

— Да не си се безпокоила за мен?

Саяка драматично извъртя очи.

— Много си самонадеян.

Всъщност не се чувствах така, макар да се радвах, че проявява интерес към мен. Просто не исках да ме разпитва къде съм бил.

— Така или иначе, сега съм тук — заявих аз.

— Това сигурно означава, че още не си решил онзи проблем.

— Ами… още малко ми остава.

Тя впери очи в мен.

— Добре ли си?

Трябваше да отклоня въпроса. Ала не го направих.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Изглеждаш… различен. Уморен.

— Да, малко съм уморен.

Последва неловко мълчание.

— Значи… нощувка, така ли? — накрая попита Саяка.

— Да. Както обикновено.

Платих и взех ключа. Тъкмо се канех да се обърна, когато тя каза:

— В случай че сутринта не се видим, утре имам почивен ден. Е, вечер де.

— Така ли? — попитах импулсивно. — Искаш ли да излезем?

Саяка се засмя.

— Пак си самонадеян.

— Сериозно. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Смехът й секна и тя ме погледна с прямота и откровеност, които едновременно ме трогнаха и уплашиха.

— Виж, аз се придвижвам доста трудно.

— Не ме интересува.

Тя кимна.

— Знам и не отричам, че това ми харесва. Но ако си мислиш, че имаш представа какво е да излезеш с мен, много се лъжеш.

Посрещнах възраженията й с известен ентусиазъм. Всички те бяха от практически характер, а за практическите проблеми винаги има решение, нали така?

— Защо не проверим? — предложих аз.

Саяка продължаваше да ме гледа в очите.

— Защото тази твоя проверка, Юн, може да ме постави в неловко положение.

Осъзнах, че не й е лесно да го каже. Тази нейна строга фасада, зад която се криеше… представляваше нещо като броня. И сега тя сваляше част от нея. Бях развълнуван, обнадежден. Изпитвах и странното усещане, че ми е оказана голяма чест, което ме правеше неин длъжник. Тя ми се доверяваше и аз трябваше да й докажа, че съм достоен за доверието й. Трябваше да съм достоен.

— Наистина смятам, че няма от какво да се срамуваш — казах. — Поне от мен.

Тя се усмихна.

— Много мило.

— Говоря сериозно.

— Знам. Благодаря.

Поклатих глава.

— Недей да ми благодариш. Просто ми позволи да те заведа на вечеря.

Саяка се засмя.

— Добре.

— Страхотно! Ще намеря нещо, което… на първия етаж. Нали разбираш, без стълбище. Какво обичаш да ядеш?

— Всичко.

— Суши?

— „Всичко“ означава и суши, да.

— Хубаво, ще намеря някое заведение. Къде живееш?

Тя поклати глава, сякаш изумена, че може да съм толкова тъп.

— Наблизо.

— А, ясно. Разбира се. Е, какво ще кажеш да се срещнем пред метростанцията? На северния вход? В седем?

Саяка кимна.

— Добре.

Не успях да се сдържа и се засмях щастливо. Тя пак извъртя очи и се върна към учебника си, отново вдигнала защитната си броня.

Само че аз бях надзърнал под нея. Мъничко.

Взех дълъг душ, толкова горещ, колкото можех да изтърпя, после се киснах в също толкова горещата вана, докато водата не започна да изстива. Това отпусна тялото ми, но умът ми не пожела да го последва. Вълнувах се от предстоящата вечеря със Саяка и се опитвах да се съсредоточа върху нея, да я използвам, за да „заглуша“ всичко друго. Обаче не успях. Не съвсем.

Чувствах се… зле. Не толкова, колкото предполагах, че би трябвало. Ала усилията на майка ми в областта на католическото индоктриниране може би не бяха съвсем безплодни, колкото си мислех. Струваше ми се, че тази вечер съм престъпил някаква граница, че съм направил нещо, за което ще трябва да отговарям, да се пречистя, да се изповядам. Но по същия начин се бях чувствал и след първото сражение, в което убих човек. Тогава ми беше минало и предполагах, че ще ми мине и сега.

Разликата се състоеше в това, смятах аз, че досега войната оправдаваше всичко. Е, сблъсъкът с онези чинпира в Юено не беше война, но можеше да мине за самоотбрана, което е почти същото. Даже цивилните — а имаше и цивилни и аз завинаги щях да нося това със себе си, — и те можеха да се отнесат към графата „война“, всичко се случва в разгара на битката. Бях войник и се сражавах по заповед, даже да бях пресичал границата, даже да бях губил самообладание. Не, тъкмо защото бях губил самообладание. За разлика от сега, когато действах напълно съзнателно. Това беше разликата и смятах, че е важно да го разбера.

Имаше нещо странно и смущаващо — всичко това изобщо не ми се струваше толкова ужасно, колкото би трябвало. Трябваше да ме измъчва гузна съвест, да ме разкъсват угризения, да съм ужасен, че съм извършил нещо чудовищно, фатално. Трябваше да съм обзет от, както казва онзи поет, „дързостта безумна на мигновено отстъпление, която с век благоразумие не ще изкупиш“19. Трябваше да знам, че съм минал по прекалено далечен мост и съм стигнал в земя, откъдето няма надежда за завръщане.

Вместо това общо взето ми се струваше, че просто съм направил поредната крачка по път, по който неотклонно вървя от години.