Рейн-сан: Гробище за спомени

24.

Отбих се в магазин за преоценени стоки и си купих костюм, риза и вратовръзка, гел за коса и очила с най-ниския диоптър. Върнах се в хотела в Юено, взех душ, облякох новите си дрехи и си намазах косата с гела. Сложих си очилата. Застанах пред огледалото — нямаше да заблудя онези, които ме познаваха, но пък евентуалните свидетелски показания нямаше да имат нищо общо с истината. Даже само костюмът ми придаваше съвсем различен вид. Не си спомнях кога за последен път съм бил облечен така. Май на погребението на баща ми. На погребението на майка ми бях с униформа.

Освен че изглеждаха странно, дрехите ми бяха и неудобни. Когато ги бях мерил в магазина, не знаех точно какво търся, с изключение на костюма, и сега осъзнах, че сигурно съм допуснал десетки грешки в самото обличане. Дали бях завързал вратовръзката правилно? Трябваше ли да закопчая сакото? Всеки с поглед за такива неща можеше да си спомни дребните грешки или поне щях да привлека излишно внимание. Кофти, че се сещах чак сега. Имах проблем, Бясното куче продължаваше да ме търси, и не биваше да изоставам с приготовленията си. Бях проявил глупост и самодоволство, като собственик на жилище, който не си е направил труда да го застрахова, понеже преди не се е случвало нищо лошо.

Реших никога повече да не допусна да съм неподготвен за неприятности. Щях да обръщам внимание на дребните неща — как се обличат хората, как говорят и вървят. На нещата, които ги превръщат в част от фона или ги карат да изпъкват. Щях да ги наблюдавам, да се опитвам да откривам белезите и поведението, които ги правят такива, каквито са, и после да ги имитирам, да възприемам техните особености. Все едно изпълнявах роля и приготовленията щяха да са нещо като актьорска школа. Щях да го превърна в игра и да я играя всеки ден.

Ала това по-късно. Стига да доживеех дотогава. Сега трябваше да се задоволя с това, което имах.

Замислих се как да се добера до Мори, как да го направя, как да се измъкна, как да се опитам да отвлека вниманието на хората. В главата ми започна да се оформя план. Груб, грозен и импровизиран, но като се имаха предвид параметрите, сигурно щеше да свърши работа. В края на краищата този път нямаше нужда да прилича на естествена смърт. Можеше да прилича, на каквото си ще.

Отидох в друг магазин за преоценени стоки и си купих голяма едноцветна кърпа „фурошики“. В Япония вече почти не се срещат такива, изместили са ги найлоновите торби, обаче по онова време ги използваха масово. В тях увиваха и носеха всякакви неща — храна, пакети, кутии с обяд.

Или в моя случай — обикновен камък.

Пообиколих с мотора, докато забележа строеж — не че това отнемаше много време в Токио, където тайното споразумение между якудза и строителното министерство отдавна представляваше национална болест. Паркирах и се повъртях наоколо, настрани от работниците и извън лъчите на прожекторите, докато открия каквото търсех. Не парче асфалт или бетон, което можеше да се пукне при натиск, а камък с големина на юмрук. Намерих тъкмо какъвто ми трябваше, около два пъти колкото билярдна топка и доста по-тежък. Увих го в кърпата и потеглих за Акасака.

Оставих Танатос на един пълен паркинг на Ропонги-дори и навлязох в квартала. Въздухът тежеше от влага, носеше се миризма на пържена риба, бира и якитори, разговори, смях, налудничаво пиукане на автомати за пачинко, клаксони на таксита, пробиващи си път сред тълпите пешеходци. Сградите от двете страни бяха ниски, все още много от тях — дървени, ала виждах, че районът бързо се променя, пететажни постройки изместваха двуетажните, железобетон изместваше дървото. Светещи надписи рекламираха клубове, барове и ресторанти. Тротоарите гъмжаха от чиновници, дошли за нощни развлечения, двойки, хванати под ръка на път за вечеря, някой и друг чуждестранен турист, който зяпаше този спектакъл. Бардами по кимона и официални рокли бързаха за работа. Пред входовете стояха служители с рекламни листовки и канеха минувачите. Тук-там тротоарите бяха препречени от неправилно паркирали коли, чиито шофьори чакаха шефовете си от якудза, политици или други ВИП персони, и навалицата ги заобикаляше.

След няколко минути движение по течението видях табелата на „Хигаши Уест“. Клубът се намираше на петия, последен етаж в една от по-новите сгради. Името беше написано на английски, а не с йероглифи, жест към космополитната атмосфера, която обещава заведението, предположих аз. На тротоара чакаше кола с шофьор и завеси на задните прозорци. Не непременно колата на Мори, естествено, но все пак обнадеждаващо. Ако той обаче се окажеше там и това наистина беше неговият автомобил, интервалът от напускането му на сградата до качването му в колата щеше да е броени секунди. Нямаше да имам много време да се добера до него.

Пуснах кърпата с увития в нея камък в един контейнер за смет и влязох в преддверието на сградата. В асансьора с мен се качиха трима подпийнали чиновници. Стоях с наведена глава и гледах настрани. Те слязоха на третия етаж и ме оставиха да продължа сам до петия.

Вратата се отвори и разкри безвкусно пищен интериор — много червено кадифе, завеси и дантела, карикатурна японска представа за европейски лукс. Вонеше на тютюн и скоч, някой вътре пееше „Американски пай“ на Дон Маклейн, песен, която през онази година удари върха на класациите. Обстановката може и да не ми беше по вкуса, но това явно беше скъп клуб и жените определено бяха красиви, чаровни, образовани и интелигентни — и категорично не се продаваха. Западняците, които намират за съвсем естествена идеята да плащаш за секс, в същото време са озадачени от това да плащаш за разговор, а чак толкова голяма ли с разликата? Не че жената от първия случай иска да спи с вас или й е приятно да го прави, както разговорът с вас всъщност не забавлява жената от втория случай. Щом едното не е естествено, не е ли и другото такова? Което не означава, че сексът с бардама не е възможен. Просто не се купува с пари. Както е и в традиционната чайна с гейши, от която произлиза днешният мъжки клуб: с времето може да се стигне до сексуална връзка — с конкретен клиент, след дълго ухажване в друга обстановка и само ако момичето го желае.

Към мен се приближи салонна управителка и се поклони.

— Ирасшаимасе — поздрави ме тя и ми поднесе леденостудена ошибори, влажна кърпа. С признателност избърсах ръцете и лицето си.

— Малко ме е срам да го призная, обаче не идвам като клиент — побързах да кажа, преди да ме е повела към някоя от масите. — Шефът ми ме праща да му потърся подходящо място за забавление в Акасака. Чух хубави неща за вашето заведение, но бих искал да го огледам лично. Той няма да остане доволен, ако не го направя.

Салонната управителка се усмихна.

— Разбира се. Сигурен ли сте, че не можем да ви предложим нещо за пиене?

Отговорих на усмивката й, като си помислих, че проявява здрав разум, опитвайки се да спечели моята благодарност с толкова скромна инвестиция.

— Не, не, наистина не искам да ви затруднявам с абсолютно нищо. Вече виждам, че вашият клуб е съвсем подходящ. И все пак нали може просто да…

Тя отново се поклони.

— Естествено, моля, чувствайте се като у дома си.

Благодарих й и продължих навътре. Не знаех какво ще правя следващия път, ако Мори го няма — тази лъжа с шефа можеше да мине само веднъж.

Помещението имаше Г-образна форма, като дългото рамо започваше наляво от входа. Тръгнах натам. Имаше малък бар и четири маси, всички заети. До една от масите стоеше мъжът, който пееше. Микрофонът отчасти скриваше лицето му. Мори? Май беше той. Две бардами европейки и трима японци на масата се смееха и ръкопляскаха. Отдръпнах се настрани и се вгледах по-внимателно, за да го сравня с човека от снимките в папката. Вече не се съмнявах, той беше. Останах изумен както от английския му, така и от гласа му. Каква ирония, че пееше за самолетната катастрофа, в която бяха загинали Бъди Холи, Ричи Валънс и Биг Бопър — „деня, в който умря музиката“.

На масата им имаше бутилка уиски „Сънтори“, почти празна. Това може би означаваше, че са тук отдавна. От друга страна, човек като Мори почти със сигурност си имаше „лично шише“, което му пазеха за следващи посещения. Нямаше откъде да знам. Просто трябваше да чакам колкото се налага. Важното беше, че обектът е тук. Никога нямаше да имам по-добър шанс.

Минах през тоалетната и на тръгване благодарих на салонната управителка. Тя ме изпрати до площадката и натисна бутона на асансьора, изчака го да дойде и докато вратата се затваряше, се поклони ниско.

Излязох на улицата и се огледах за подходящо място. Отначало бях възнамерявал да се возя нагоре-надолу с асансьора, докато Мори се появи, обаче любезността на салонната управителка изключваше такъв подход. Поведението ми щеше да изглежда странно и съответно щеше да е подозрително и запомнящо се. Да не споменавам колко хора щяха да видят лицето ми.

Повечето околни сгради бяха с външни стълбища, използвани главно като складово пространство в нарушение на правилата за противопожарна безопасност, и „Хигаши Уест“ не правеше изключение. Навярно можех да се скрия във входа на стълбището и оттам да наблюдавам асансьора. Само че така Мори щеше да е с гръб към мен. Щеше да се наложи по някакъв начин да се уверя, че е той.

Извадих камъка и кърпата от контейнера и увих в нея само едната му половина, онази, за която го държах. Съмнявах се, че по грапавата повърхност ще останат отпечатъци, но не исках да рискувам. Отидох до стълбището и зачаках в мрака. Бях нервен и не можех да се овладея. Наистина ли щях да го направя пак, толкова скоро след Озава, Фукумото и другите трима? Всъщност какво от това? Имаше значение единствено шансът, а сега имах шанс. Бях изгубил броя на засадите в джунглата, в които бях участвал, и си напомних, че единствената съществена разлика с тях е мястото. И защо да не го направя? Мори не означаваше нищо за мен. Щях ли да платя десет хиляди долара, за да спася живота му? Защото ако си тръгнех, щеше да се случи точно това.

Докато чаках, влязоха и излязоха няколко десетки хора и всеки път, щом от асансьора се изсипеше нова група, излишно получавах прилив на адреналин, докато се опитвах да преценя от скривалището си дали Мори е сред тях. Протягах се и правех упражнения, за да поддържам гъвкавостта си, прехвърлях увития в плата камък от едната си ръка в другата, дълбоко вдишвах и издишвах. Все си напомнях каква роля играя тази вечер, как ще действам, как искам да изглежда случаят в очите на евентуалните свидетели и полицията. Започвах да се уморявам и вече бях правил толкова много фалстартове, че когато от асансьора излезе група от трима мъже с еднакви тъмни костюми, със закъснение разбрах по фигурата и позата на онзи в средата, че е той. Мамка му!

Излязох от входа и тръгнах към тях. Страхувах се да не сбъркам. Бледата жълтеникава светлина идваше от няколко слаби лампи и мъжете бяха в сянка. Това скриваше приближаването ми, но в същото време не ми позволяваше да съм сигурен дали наистина е той.

Тримата спряха при колата. Смееха се на нещо — не чувах на какво. Исках да я заобиколя и да видя лицето му, преди да действам, но се опасявах, че ако се забавя, може да се качи, преди да съм стигнал до него.

Вече се бях вживял в ролята. Сърцето ми биеше бясно, в кръвта ми се изсипваше адреналин. Мамка му! Спрях и попитах на японски:

— Мори-сан? Вие ли сте?

Тримата се обърнаха едновременно, онзи в средата малко по-бързо. Видях лицето му. Той беше.

— Да, аз съм Мори — сприхаво отвърна политикът. — Кой сте вие?

Сърцето ми още малко и щеше да изскочи. Стиснах увития с кърпа камък. Бях само на три метра от него.

Мислех, че ще успея да се приближа, преди да реагира, но нещо в поведението ми го уплаши. Той потрепери и се обърна към задната врата на автомобила. Хвана дръжката. Започна да я отваря. В моето променено от адреналина зрение вече всичко се случваше като на забавен кадър.

— Значи ти харесва да чукаш жена ми, а?! — извиках. — Харесва ти да чукаш жена ми, така ли?!

Мори рязко отвори вратата докрай и се наведе, за да се качи. Сграбчих го за яката с лявата си ръка, дръпнах го към себе си и натресох камъка в тила му. Разнесе се задоволително изхрущяване и усетих, че тялото му омеква. Двамата му спътници отскочиха назад и единият изпищя:

— Ой!

Едва го чух.

Мори се свлече върху багажника. Продължавах да го стискам за яката и го смъкнах по очи на асфалта.

— Значи ти харесва да чукаш жена ми, а?! — извиках пак. Думите ми прозвучаха точно толкова истерично, колкото се и чувствах. Ударих го пак. Този път пред главата му нямаше свободно пространство и черепът му изпращя. Ударих го трети път, без да спирам да крещя. И още веднъж.

Оставих камъка да се изхлузи от кърпата и отпраших натам, откъдето бях дошъл. Всичко отне не повече от десетина секунди. Не бях дал на никого време да реагира. Шофьорът може би щеше да се сети да потегли подире ми, обаче улицата беше еднопосочна и предницата на колата гледаше в обратната посока. Сигурно щеше да мине известно време, докато другите двама излязат от шока, а се съмнявах, че даже тогава ще им стиска да подгонят човек, който току-що е извършил убийство. Все пак свих в първата пряка, пресякох някакъв паркинг и след минута вече тичах по тихите пусти улици на жилищния квартал извън Акасака. Забавих крачка. Бях се задъхал. „Успокой се — казах си. — Успокой се. Сега отново си обикновен гражданин. Успокой се“.

Спрях на една уличка и си наложих да се овладея. Хрумна ми, че убийството с електрически ток е за предпочитане пред убийството с пистолет, а убийството с пистолет е за предпочитане пред убийството с камък. Въпрос на достатъчно малко разстояние, следователно — на близост. Нямаше логика — смъртта си е смърт, независимо дали е от удар с камък или от бомба, хвърлена от десет хиляди метра височина — обаче беше вярно. Бях убивал от упор във Виетнам и Камбоджа и си напомних, че сега не е по-различно. И от етична, и от всякаква друга гледна точка. Напомних си, че Мори е знаел какви рискове поема — или поне, че е трябвало да знае. Но въпреки това този път ми беше трудно.

Беше ме стреснала реакцията му. Разбирах, че е видял агресията в моето поведение, намерението. Донякъде се бях държал така нарочно: исках да изглежда като жестоко престъпление от страст, почти неподготвено и извършено припряно, тъкмо обратното на хладнокръвно професионално убийство. За да подсиля впечатлението, бях изиграл ролята на разярен от ревност съпруг и исках свидетелите да разкажат за това и полицията да разследва тази версия. А изиграването на ролята означаваше наистина да се чувствам като своя герой. Ала това не беше всичко. Струваше ми се, че Мори просто бе усетил какъв съм всъщност. Или казано по друг начин, че самото ми присъствие го е предупредило какво ще направя. Ако беше малко по-бърз или аз бях малко по-бавен, това предупреждение може би щеше да промени нещата. Също като с онези чинпира в Юено. Независимо дали ставаше въпрос за прекалено позиране, или за подсъзнателни сигнали, аз неволно предупреждавах хората какви са намеренията ми и съответно им давах време да се подготвят. Това имаше ли някакви предимства? Не, нямаше. В боя, ако нещо е само слабост и не те компенсира с някаква полза, просто се отърваваш от него. Трябваше да измисля как да се отърва и от това — да овладея тези подсъзнателни безсловесни сигнали, да ги прекратя, да ги скрия. Трябваше да има начин да съм способен на страшно, фатално насилие, без каквато и да е външна проява преди самото му извършване. Такова нещо щеше да е изключително рядко. Самият аз определено не бях виждал подобни примери. Но ако имаше начин да го постигна, това щеше да ми осигури съществено тактическо предимство.

Осъзнах, че отвличам вниманието си от характера на онова, което току-що съм извършил, като се съсредоточавам върху тактиката. Толкова много пъти бях докладвал за изпълнението на бойни задачи, че вече го правех инстинктивно. Установих, че този факт ме изпълва с радост.

Тръгнах пак. Хвърлих очилата в една кофа за смет. Кърпата потъна в първата срещната шахта. Изтрих гела от косата си, разхлабих вратовръзката и продължих да вървя. След пет минути пътувах с Танатос на север по Учибори-дори. Чак когато излязох на ярко осветения булевард забелязах, че по ръкава ми има пръски кръв и слуз. Не изпъкваха толкова силно върху тъмното сако, но върху белия маншет нямаше как да не ги забележиш.

Мамка му. Трябваше да се сетя да скрия някъде чисти дрехи. Как можеше да съм толкова тъп?!

Спрях и навих ръкавите на ризата си, за да не се подават от ръкавите на сакото. После намерих обществена тоалетна, огледах се в огледалото и измих кръвта от ръцете си. Купих си тениска и дънки от магазин за преоценени стоки. Всичките тези нови дрехи не бяха кой знае колко скъпи, обаче аз все пак не бях богат и след различните дегизировки, хотелските стаи и горивото за Танатос се радвах, че в хотела ме очаква пачка пари, а предстоеше да получа и още.

Спрях в един парк и се преоблякох, увих камък в ризата и костюма, завързах ги с вратовръзката и хвърлих всичко в едно езерце. Даже да ги откриеха, което едва ли щеше да се случи, нямаше да ги свържат с мен. Рутинният ДНК анализ все още беше в далечното бъдеще на криминалистиката.

Върнах се при Танатос, вече чист и с нови дрехи. Започвах да се успокоявам, да ставам по-безпристрастен. Ала продължаваше да ме ужасява мисълта до каква степен съм зависил от късмета си. Доколко познавах районите, в които бях действал? Кита-Сенджу спокойно можеше да е и друг град. И даже Акасака… Знаех булевардите, естествено, но не и уличките. Нито тайните проходи между и през сградите. Ами физическата ми форма? От гледна точка на джудото беше отлична, естествено, и ако се наложеше да приложа уменията си, за да си спася живота, може би щях да успея, като в случая със Свинските очички в „Кодокан“. Но ако се наложеше да бягам, ама наистина? След половинкилометровия спринт от Акасака бях останал без дъх. Ами ако се налагаше да бягам по-надалече? Щях ли да издържа по-дълго от евентуалния ми преследвач? Едва ли. Лошо.

Трябваше да обмислям всичко по-добре. Трябваше да използвам наученото в бойна обстановка — психологията, подготовката, съсредоточеността — и да го прилагам в живота. Трябваше да престана да се преструвам, че има ясна граница между военното и цивилното, джунглата и града, войната и мира. Няма. И никога не е имало.

Обадих се на Миямото от уличен телефон и му съобщих с преправения си глас:

— Готово.

— Вече?

Въпросът, кой знае защо, ме ядоса.

— А вие дълго ли искахте да чакате?

— Не, просто съм… изненадан. Че сте успели да го направите толкова бързо.

— Утре трябва да ми изплатите остатъка. На същото място, при същите обстоятелства. Оставете парите в единайсет сутринта. Разбрахте ли?

— Естествено. Парите ще бъдат там. Но вижте, бих искал да мога да се свързвам с вас. Явно сте… отличен професионалист. Сигурен съм, че хората, които представлявам, биха желали пак да се възползват от вашите услуги.

Понечих да откажа. После обаче си помислих: „Какво мога да изгубя?“

— Ще ви оставя телефонен номер, на който ще можете да ме намерите. На същото място, където са и парите, след като ги взема. А сега повторете инструкциите ми.

Той го направи.

— Знам, че имаме общ приятел — предупредих го. — Но трябва да имате предвид, че ако видя някой да се опитва да ме проследи, когато отида да взема остатъка, лично ще ви държа отговорен.

— Сам ще оставя плика. Като предишния път. Никой друг няма да знае къде да търси.

Затворих. Не се чувствах особено добре. Обаче си напомних, че понякога нещата просто се свеждат до това какво можеш и какво не.

Бях го направил. Сега трябваше да живея с последиците.