Рейн-сан: Гробище за спомени

31.

Информацията от Тацу се оказа мечтата на шпионина — домашен и служебен адрес, сведения за местоработата, банкови данни, имена и адреси на роднини, подробности за известните й контакти въз основа на телефонните й разговори. Макгроу или беше проявил некадърност при събирането на сведенията за Бясното куче, или манкираше, както бях предположил. А аз знаех, че той е всичко друго, но не и некадърен.

Момичето се казваше Кеи Такизава. Работеше като бардама в мъжки клуб в Ропонги, един от онези, които управляваше Бясното куче. Според телефонните й разговори и слуховете двамата имали интимна връзка от три години. Тогава какво беше правила в дома на Фукумото?

„Може би… три години са достатъчно време, за да е познавала и бащата и даже да се е ползвала от привилегията да влиза в къщата. Бясното куче може да я е завел там онази сутрин под някакъв претекст, например за делови разговор със стареца или нещо подобно, и после да е излязъл, докато тя чака в кухнята. Старецът няма нищо против… тя е хубавица, може компанията й да му е приятна. Може би флиртува с него. Възможно е той даже да храни някакви надежди. Няма значение. Важното е, че тя е там. Бясното куче не си тръгва наистина — паркира на улицата и ме причаква. Когато ме вижда, й казва да излезе, напомня й да се погрижи да видя как натиска бутона на дистанционното за вратата на гаража“.

Струваше ми се правдоподобно. Тя едва ли знаеше всичко. Но все щеше да знае нещо. Може би даже много.

Заключих сака си в едно шкафче на метростанция „Токио“, като си оставих единия от броунингите и десетте хиляди от поръчката на Миямото. Имах суеверно предчувствие и за двете. После проверих в телефонната служба от един уличен телефон. Бях получил съобщение от Миямото, било спешно. Странно. И още едно от Макгроу — искаше да му се обадя, имал да ми казва нещо, което трябвало да обмисля. „Да бе, веднага!“. Добре че правеше още опити обаче. Разбирах, че не съм го отработил добре, че съм си изпуснал парата, като съм го заплашил, и че сега може би имам възможност да го накарам да си мисли, че съм готов да преговарям, вместо да се стремя да го очистя.

Преди да се свържа с Миямото проверих и телефона на Джон Смит, моето второ аз — личността, която Миямото си мислеше, че е наел да ликвидира Мори. Вече имах съобщение от него на собствения си телефон и не очаквах да е оставил друго и на новия номер. Затова всъщност не бях сигурен защо го проверявам. Може би просто защото не исках да пропусна нещо. И все пак се удивих, когато телефонистката ми отговори, че се е обаждал някой си Шон Макгроу. Макгроу е звънял на наемния убиец на Миямото?!

Това можеше да означава само едно: Макгроу се готвеше да ми прати наемен убиец. Самата мисъл почти ме накара да се засмея. Този идиот искаше да ме наеме да убия себе си! Радваше ме и фактът, че той не разполага с достатъчно ресурси и се налага да прибегне до такова отчаяно търсене на външни източници. Това можеше да е само от полза за мен.

Дали обаче Миямото имаше нещо общо? Е, лесно можех да разбера. Обадих му се и казах:

— Получих съобщението ти.

— А, много се радвам, че се обаждаш, приятелю. Ужасно се безпокоях. Свободен ли си да се видим?

В главата ми прозвуча аларма.

— За съжаление не. Можеш ли да ми обясниш по телефона?

Пауза.

— Е, май ще се наложи. Ужасно ми е неприятно, но шефовете ми настояха да ги свържа с господина, с когото наскоро ме запозна ти и който ми помогна да реша онзи проблем. И… проблемът, за който сега им е нужна неговата помощ… си ти.

Беше ми се струпало много на главата и можеше да не се измъкна жив. Но проклет да съм, ако не бях щастлив да се уверя, че мога да имам доверие на този човек.

— Ти свързали ги?

— Да. Под принуда. Обаче не им казах кой ме е запознал с него. И исках да знаеш, че нямаше да им кажа абсолютно нищо, ако не бях сигурен в едно.

— Да?

— Да речем само, че… според мен този човек не може да ти направи нищо. Имам чувството, че сте прекалено близки.

Изумих се за втори път през последните пет минути. Миямото… нима знаеше?! Или поне подозираше?

— Няма нужда да казваш нищо — продължи той. — И не съм сигурен, естествено. Ако бях, нямаше да съм толкова обезпокоен, че да те предупреждавам. Обаче… когато ти ме посъветва да не им казвам, че съм го направил аз, започнах да се чудя.

Не отговорих веднага.

— Ти си добър приятел, Миямото-сан — казах накрая.

— А ти ми направи огромна услуга. Винаги си се отнасял добре с мене.

Спомних си нещо, което веднъж ми беше казал баща ми. „Бъди добър с хората по пътя си нагоре. Може пак да се срещнете по пътя ти надолу“.

— Както и ти се отнасяш към мен.

— Но как ти се отплатих?!

— Предупреди ме, при това със сериозна опасност за живота ти. Ако изобщо си ми дължал нещо, сега аз съм твой длъжник.

— Не ставай смешен. Просто съм щастлив, че ми се обади. Трябва да призная, че много се тревожех.

— Няма за какво да се тревожиш. Ще се справя. И ще намеря начин да ти се отплатя.

— Нищо не ми дължиш. Аз продължавам да съм твой длъжник. Но въпреки това, ако продължиш да се наслаждаваш на чая както трябва, това ще ми е достатъчна отплата.

Това можеше да означава две неща. Първо, че е оценил реакцията ми към неговите наставления. Второ, че ми желае дълъг и спокоен живот.

Обещах му да го държа в течение и си тръгнах, като продължавах да се подхилвам за Макгроу. Даже можеше да му се обадя с преправения си глас, да му кажа, че ще го направя за някаква безбожна сума, и да го пратя за зелен хайвер. Така после щеше да ми е още по-приятно да го убия.

Отидох в Хиро и намерих квартирата на Такизава. Държеше апартамент в нова сграда, пететажна, с подземен гараж. Спрях наблизо и не се наложи да чакам дълго — когато отвътре излезе автомобил, се претърколих под спускащата се врата. В информацията от Тацу се посочваше номерът на нейното паркинг място. Оказа се празно. За да се уверя, обиколих гаража и видях много скъпи коли, но не и нейното жълто порше.

„Добре, може да е на работа“.

Продължих за Ропонги и този път ударих кьоравото. Клубът се казваше „Прелюдия“ и се намираше на тихите улички край Ропонги-дори. Заведенията в този квартал разчитаха на постоянни клиенти, които ценяха дискретността повече от неона и разговорите — повече от ексцентричността. Срещу сградата имаше паркинг с множество скъпи чужди коли — мерцедеси, алфа ромео, даже едно мазерати. И едно жълто порше 911 „Тарга“ с регистрационен номер Шинагава, 1972.

„Здравей, Такизава-сан. Много се радвам пак да се срещнем“.

Паркингът беше ограден от три страни с тухлена стена, висока около метър и половина. Зад отсрещната стена видях стара дървена къща, чиито прозорци тъмнееха. Оставих Танатос на уличката до къщата и се спотаих в мрака до стената. Оттам виждах и входа на клуба, и колата на Такизава. Съмнявах се, че ще привлека нечие внимание. Ако все пак ме забележеха, просто щях да смънкам, че съм препил и ми се е доповръщало. По-нататък щях да импровизирам.

Сетих се за Макгроу. Той щеше да подкрепи тази версия, като си нажабури устата с джин и си напръска ризата и косата с алкохол, за да вони отдалече. Сигурно даже щеше да се опикае, за да отврати всеки, който го спре, и да му внуши, че може да се занимава с нещо по-интересно от това да задава въпроси на жалък пияница.

Е, може би другия път. Не носех пиячка, а след като наскоро веднъж вече се бях опикал, нямах желание да го правя пак. Пък и зад стената беше достатъчно тъмно и едва ли щеше да възникне такава необходимост.

Хрумна ми, че може да ми се удаде да спипам Бясното куче. Бях се съсредоточил върху Такизава, обаче имаше също толкова голяма вероятност в клуба да се появи самият Фукумото-младши. А ако гаджето му действително работеше там, вероятността беше още по-голяма. С броунинга нямаше да ми трябва много време. Най-сериозният ми проблем щеше да е да се справя с охраната, с която предполагах, че се движи.

Само че сигурно нямаше да ми се удаде такава възможност. Щях да съм доволен и ако успея да остана за кратко насаме с Такизава.

От време на време пристигаха и си тръгваха клиенти. Разбрах, че е трябвало да си взема нещо за ядене — тези клубове работеха до три-четири през нощта.

На паркинга спря кола и от нея слезе някакъв мъж. Трябваше ми секунда, за да го позная.

Кавазаки. Бях гледал интервюто му по телевизията — наследникът на Озава след удара в банята, новият сомукайчо на ЛДП.

„Каква е тази работа, по дяволите?!“

Толкова се изненадах да го видя, че реагирах прекалено бавно. После обаче осъзнах, че ако между него и Бясното куче има някаква връзка, всъщност по-скоро трябва да си поговоря с Кавазаки, отколкото с гаджето на Фукумото-младши. Да го убия беше едно, но да владея обстановката достатъчно дълго, за да го разпитам, беше съвсем друго. Пък и вече бях закъснял. Една бардама му отвори и той влезе в клуба. Вратата се затвори зад гърба му.

Пак се спотаих в сенките.

„Съвпадение?“

Не. Започвах да вярвам в съвпаденията така, както вярвах и в съществуването на еднорози. Явно имаше някаква връзка между новия сомукайчо на ЛДП и новия бос на Гокумацу-гуми. Както и между всеки от тях и Макгроу, който беше уредил ликвидирането на техните предшественици.

Освен това… Господи! Щом между двамата новоизпечени шефове имаше връзка — а как можеше да няма? — тогава присъствието на Кавазаки означаваше, че и Бясното куче сигурно е там или че скоро ще се появи. Трудно можех да овладея обстановката в достатъчна степен, за да разпитам Кавазаки, че даже и Такизава. Обаче да изскоча от мрака и да очистя Бясното куче и неколцина охранители с броунинга ми се струваше напълно изпълнимо.

„Сигурен ли си в тази връзка? Помисли пак. Каквато и да е, тя трябва да е тайна. Защо ще се срещат съвсем явно в клуба на Бясното куче?“

Един дявол знаеше. Може да празнуваха, да отбелязваха издигането си и славното бъдеще, което настъпваше след отстраняването на старата гвардия. И защо да не се срещат явно? Да, бащата на Бясното куче беше умрял от насилствена смърт, само че от ръцете на някакви виетнамски гангстери. А предшественикът на Кавазаки беше умрял от естествена смърт, получавайки инфаркт и потъвайки тихо и кротко в басейна на „Дайкоку-ю“. Просто съвпадение. Всички мъжки клубове в Токио бяха мафиотски и сред най-редовните им клиенти имаше изтъкнати политици. Никой нямаше да заподозре нищо нередно, ако забележеха Кавазаки в заведението на Бясното куче.

Значи Кавазаки и Бясното куче можеше да оглавят съответните си дейности. Най-вероятно нещо, свързано с програмата за финансова помощ на ЦРУ.

Да, това изглеждаше сравнително ясно. Но все пак: защо? Макгроу ми беше казал, че Озава задържал прекалено голяма част от парите на Чичо Сам за себе си, че не ги разпределял както трябва, което предизвиквало негодувание и излагало на опасност самата програма. Дали резидентът не изпълняваше подобна програма и в якудза, като решаваше подобен проблем по подобен начин? Може би. Но ако беше откровен с мен за проблема в ЛДП, защо да не е и за якудза?

„Защото изобщо не е бил откровен с теб“.

Добре. Свалих номера на Танатос и го завинтих наопаки. Можех пак да го скрия, обаче ако се наложеше да действам бързо, можеше и да нямам време да го взема. В тъмното едва ли някой щеше да обърне внимание. Не ми оставаше какво друго да правя, освен да чакам. Можеше и да е по-лошо — нощта беше топла, бях заел удобна позиция. Даже можех да се разхождам и да се протягам.

Часовете се нижеха. Идваха и си отиваха клиенти. В полунощ дойде кола и видях, че шофьорът е човекът на Кавазаки. Какво да направя? Да застрелям шофьора и да отвлека Кавазаки, като го принудя да шофира под дулото на пистолета? Възможно, но в този сценарий имаше десетки проблеми, например как да го вкарам в колата и да го задържа там. Трябваше и да се моля полицията да не реагира на изстрелите и никой от клуба да не види и чуе какво става. Нещо повече, съсредоточаването върху Кавазаки можеше да ме лиши от шанса да се добера до Бясното куче. Дали да задоволя любопитството си и да разпитам политика, или да ликвидирам опасността за живота си, като убия новия бос на Гокумацу-гуми? Верният ход беше очевиден.

„Изобщо сигурен ли си, че Бясното куче представлява реална опасност?“

Замислих се. Трябваше да се отнасям скептично към всичко, което ми беше казвал Макгроу. Бях видял Фукумото-младши в „Кодокан“, докато Свинските очички се опитваше да ме удуши. Както и в гробището „Янака“. Да, нямаше нужда Макгроу да ми го казва, за да знам, че Бясното куче наистина ме преследва.

Вратата на клуба се отвори. Кавазаки с една от бардамите. Не се сбогуваха — тръгваха си заедно.

„Добре, твоята хипотеза, че празнуват успеха си, май ще се окаже общо взето вярна“.

Това означаваше ли, че Бясното куче е вътре? Предполагах, че да.

Кавазаки и бардамата се качиха в колата. Нямаше как да се добера чисто до него, даже да исках. А не исках. Не и ако вместо това ми се удадеше да застрелям Бясното куче.

Продължих да чакам. По някое време се замислих дали да не вляза в клуба, но се отказах. Прекалено много свидетели. Не познавах обстановката, нито противниковите сили. Дори не бях сигурен, че Фукумото-младши е там.

Бях готов да прескоча стената и да стрелям в мига, в който го зърна. Можех да стрелям и от сегашната си позиция, но не исках да му дам възможност да се прикрие или да избяга с колата си, ако не го улуча от първия път. Исках да го поваля от упор.

Към два и половина пред клуба спря друга кола и остана там със запален двигател. Отзад слезе як гангстер по анцуг. Остави вратата отворена и огледа района. Приличаше на охранител, който се готви да качи някого на задната седалка. Дали бяха хора на Бясното куче? Може би най-после настъпваше моят час. Сърцето ми се разтуптя и си наложих да дишам бавно, за да се успокоя. Бодигардът насочи вниманието си към входа. Прехвърлих се през стената и приклекнах в мрака.

Чаках така десетина минути. Вратата на клуба се отвори. Приготвих се да се хвърля напред, но отвътре не излезе Бясното куче. А Такизава, гаджето му. Добре, това може би означаваше, че скоро ще се появи и Фукумото-младши. Стоях абсолютно неподвижно и наблюдавах.

Момичето явно не позна гангстера и понечи да заобиколи колата.

— Ей — спря я той. — Трябва да дойдеш с нас.

Такизава го погледна объркано.

— Моля?

Сега слезе и шофьорът, също здравеняк по анцуг. Двигателят продължаваше да работи.

— Да — каза той. — Идваш с нас. Прекалено опасно е да си сама.

Тук имаше нещо. Намирисваше на удар. Момичето също го усети, макар да не го съзнаваше. Инстинктът й надуваше клаксона: „Защо Бясното куче не ми е казал, че ще прати да ме вземат? Защо слиза шофьорът? За да ме пресрещне, ако тръгна да бягам ли? Защо тези хора излъчват заплаха, вместо се чувствам защитена?“

Тя направи крачка назад. Единият я хвана за ръката. Тя се опита да се отскубне и отвори уста да извика. Онзи заби ъперкът в корема й и тя с приглушен стон се преви. Той я вдигна и я хвърли на задната седалка, после се качи и затвори вратата. Шофьорът се огледа, седна зад волана и потегли. Никой не беше видял нищо. Единствено аз.

Инстинктът ми подсказваше, че Бясното куче е замесен в това. Той беше главният. Друг път можеше да не ми се удаде такъв шанс.

Сетих се за Тацу, за границата, която разделя човека от чудовището.

Сблъсъкът на императиви за миг ме парализира. После: „Майната му!“ Прескочих оградата, метнах се на Танатос и полетях след тях.

Пътуваха към Ропонги-дори, където трябваше да завият наляво заради преградата между лентите на пътя под издигнатата Градска магистрала. Щом обаче излезеха на Ропонги-дори, можеха да продължат във всяка посока и ако не бях достатъчно близо, почти със сигурност щях да ги изгубя. Едва ли щяха да я убият в колата — беше достатъчно опасно да пътуват с отвлечено момиче на задната седалка, камо ли да возят труп. Сигурно искаха да я откарат на някое тихо място и да го направят там. Но нямаше как да съм сигурен. Тя можеше пак да се опита да изкрещи. Някой можеше да допусне грешка. Може да не им пукаше за опасността и просто да искаха да й запушат устата при първа възможност.

Стигнах на улицата тъкмо навреме, за да видя, че завиват наляво по Ропонги-дори. Настъпих газта и Танатос се стрелна напред. Намалих само колкото да не ме помете някой идващ насреща ми автомобил, после завих наляво след тях. В този късен час нямаше много движение. С малко късмет светофарът на кръстовището в Акасака щеше да е червен. Щях да се изравня с тях и да открия огън. Така и нямаше да разберат какво им се е случило. Следвах ги от разстояние през две ленти вдясно от тях и чаках шанса си.

Някой от тях обаче вероятно беше хвърлил поглед в огледалото. И явно ме бяха познали. Взирах се напред, за да видя дали ще извадя късмет със светофара, и погледнах към колата тъкмо навреме, за да видя, че гангстерът на задната седалка се провесва до кръста през прозореца и се прицелва в мен. Мамка му! Рязко завих в момента, в който оръжието подскочи, и чух изсвирването на куршума. Той стреля пак и пак не улучи. И после пак.

Издигнатата Градска магистрала минаваше успоредно на Ропонги-дори, точно над средата на многолентовата улица. Профучах през една пролука в металната преграда и се понесох по разделителната ивица между платната. Чувствах се абсолютно гол. Молех се бетонните стълбове и преградата да ми осигурят поне минимална защита.

Гангстерът продължаваше да стреля. Преброих шест гърмежа, седем, осем. Значи автоматик, а не револвер. Само че колко патрона имаше в пълнителя? Завих и едва не се забих в един пилон. Следях за препятствия, наблюдавах и колата, търсех възможност — със свито гърло и яростно блъскащо се в гърдите ми сърце. Наближавахме кръстовището в Акасака и разделителната ивица свършваше с метална ограда. Времето ми изтичаше. Девети изстрел. Чух как куршумът рикошира от металната преграда. Десетият отчупи парче от бетона на един от гигантските стълбове точно вляво от мен. Зачаках. Дали онзи презареждаше? Дали имаше резервен пълнител?

Беше се скрил в колата. Краят на разделителната ивица се носеше към мен. Светофарът беше червен. Зърнах друг отвор в преградата и свих наляво през него. Наведох се напред, завъртях ръчките и се изравних с колата, стиснал броунинга. Шофьорът зави надясно и се опита да ме отклони към преградата, обаче аз бях готов за това и имах място да маневрирам на кръстовището. Завих в същата посока и стрелях по неговия прозорец. Стъклото се пръсна. Той рязко завъртя волана наляво. Едва ли го бях улучил — просто се беше паникьосал от факта, че го обстрелват от упор. „Аха, харесва ли ти, гадино?!“

Другият гангстер пак се показа от задния прозорец, сигурно с нов пълнител или с оръжието на партньора си. Изравних се с шофьора. Той ме погледна и видях в очите му паника. Вдигнах броунинга и натиснах спусъка. Главата му избухна и колата зави към мен. Отбих надясно и за малко да изгубя контрол над мотора, обаче го овладях. Останала без шофьор, колата се насочи в обратната посока. Натиснах спирачка, за да изостана. Видях, че онзи, който се подаваше от прозореца, се опитва да се вмъкне вътре. Лицето му беше разкривено от ужас. Колата прескочи бордюра, охлузи едната колона на метално стълбище, водещо към пешеходен надлез, събори няколко заключени там велосипеда и спря. Завих наляво, качих се на тротоара и предпазливо се приближих, като държах в готовност пистолета.

Нямаше нужда от него. Обезобразеното разкъсано тяло на гангстера, който беше стрелял по мен, висеше безжизнено от задния прозорец. Завих на обратно, скочих от седалката и опрях Танатос на парапета на тротоара. Затъкнах броунинга под пояса си и се опитах да отворя задната врата. Беше заключена. Такизава беше вътре, свита на треперещо кълбо. Жива.

— Такизава-сан! — извиках. — Отворете вратата!

Тя ме погледна уплашено.

Огледах се. Имаше само няколко коли, шофьорите им намаляваха, за да видят какво става. Един от тях спря пред нас.

— Искам да ви помогна! — казах.

Момичето само се разтрепери.

Шофьорът на спрелия автомобил слезе и се втурна към нас.

— Мога ли да помогна?

— Да — отвърнах. — Намерете телефон и повикайте линейка. Аз ще остана тук. На задната седалка има ранен.

Нищо не може да се сравнява с категоричните и ясни инструкции в извънредна ситуация. Човекът моментално потегли. Бог да благослови добрите самаряни!

Бръкнах през счупения прозорец, отключих задната врата и я отворих.

— Добре ли сте, Такизава-сан? — Трябваше да създам нужното първо впечатление. Тя беше ужасена, объркана, може би ранена. Трябваше да се представя като човек, който се опитва да се погрижи за нея, за да мога да се надявам на съдействие от нейна страна.

— Ъъъ… не знам…

— Те щяха да ви убият. Пратил ги е Бясното куче. Ще дойдат и други. Ако искате да останете жива, трябва да се махнете оттук. И то бързо.

Тя погледна наляво. Ако обезобразеният труп на гангстера не й пречеше, може би щеше да се опита да избяга през лявата врата. Сега обаче беше в капан.

— Кой… кой сте вие?

Явно не ме помнеше от кратката ни среща пред дома на Фукумото в Дененчофу. И да ме беше познала, пак щях да се оправя, но така щеше да се получи по-добре.

— Аз съм човекът, който може да ви обясни какво става. И да ви спаси. Само че трябва да тръгваме веднага, преди да са дошли още от тези типове. Хайде, подайте ми ръка.

След мимолетно колебание тя ми протегна треперещата си ръка. Извадих я от колата и внимателно я поведох към Танатос. И изведнъж се сетих — мислех за толкова много други неща, че за малко да забравя.

— Почакайте. — Извадих носната си кърпа и избърсах ключалката и дръжката на вратата. След това пак я хванах за ръка и й помогнах да се качи на мотора. Метнах се пред нея и запалих двигателя. — Прегърнете ме през кръста. Ще ви закарам на сигурно място.

Тя се подчини. Бавно се отдалечих от тротоара. Още няколко коли бяха намалили скоростта и някои шофьори сигурно щяха да съобщят, че са видели мъж и жена да потеглят с мотор. Обаче това нямаше да помогне особено на следствието. Бях обърнал регистрационния номер и едва ли някой щеше да ни опише достатъчно точно.

Насочих се към „Шиба Коен“, парк край нелепата комбинация от древния храм Зоджоджи и значително по-модерния Токио Тауър. Спрях сред тъмните дървета и седнахме на една пейка. Мотрисите на метрото вече бяха спрели в този късен час, не се чуваше шум от улично движение, даже насекомите бяха замлъкнали. Цареше пълна тишина.

— Добре ли сте? — попитах я пак, за да проявя съчувствието си. И макар да съзнавах тактическата изгода от това, не се преструвах. Въпреки размазания грим, въпреки ужаса, който изпитваше, тя беше поразително красива, каквато си я спомнях и от дома на Фукумото — дори още повече без тъмните очила и надменността, която бях усетил в нея тогава. Помислих си, че каквато и да е, явно е объркана и е в шок.

— Просто… не знам какво става. Кой сте вие? Защо сме тук? Искам да се прибера вкъщи.

— Ще ви закарам у вас, ако искате. Но се боя, че в момента това е първото място, на което ще ви потърси Бясното куче. — Надявах се, че проявата на загриженост, плюс моята готовност да направя каквото пожелае, ще я накара да се отпусне, да ми се довери.

— Просто не разбирам. Има някаква грешка. Защо му е да… Как би могъл да… — Затисна устата си с длан и се разплака.

Подадох й кърпичката си.

— Според мен, защото знаете, че стои зад убийството на баща си. А той не иска никой друг да знае за това. Вие сте му помогнали, нали?

— Не! — отрече Такизава. — Не знам нищо за това. Той ми каза, че искал да стоя в къщата. Даде ми уоки-токи. Каза ми да чакам в колата си в гаража и да тръгна, когато ми нареди. И да се погрижа онзи, който е пред къщата, да види как натискам бутона на дистанционното за вратата. Попитах го защо и той каза, че просто трябвало да му се доверя, че било важно. И аз го направих. А той ми каза после да отида някъде наблизо и да оставя там колата. Не разбирах защо, но го послушах, направих го заради него. И след това… по новините същата вечер… — Гласът й секна и тя се разрида.

Истината ли ми казваше? Инстинктивно усещах, че е истината. Това определено потвърждаваше всичките ми предположения. Обаче можеше просто да я бива в лъжите. Нямаше как да разбера.

— Той е организирал убийството на баща си — казах. — Може би, за да заеме неговото място, но не съм сигурен. Знаете ли нещо повече за това?

Тя поклати глава.

— Вече просто не мога да го позная. Съвсем се е побъркал. Постоянно смърка шабу. Дори ме бие. Защо просто не избягах? Ужасно ме е страх. Не знам какво да правя.

„Шабу“ беше дрога. Скъпа. Като мафиотски княз, а вече и цар, Бясното куче нямаше проблем да се снабдява с нея.

— Добре. Вече сте в безопасност. Успокойте се. Имам приятел, който може да ви помогне. Полицай.

— Полицай ли? Не! Не искам да говоря с полицаи. Не знаете ли, че Бясното куче командва половината полиция?!

— Не и моя приятел. Него никой не може да го командва.

— Всичките са корумпирани!

— Не и моят приятел. Той ще ви защити.

— Никой не може да ме защити от него. Той е зъл, побъркан. Вечно е друсан, дрънка абсолютни глупости… о, защо не избягах, когато можех?!

— Какво? Какви глупости?

— Откакто… откакто убиха баща му, направо се побърка! Баща му беше невероятно мил човек, вестниците писаха ужасни глупости, когато ги прочетох, ми се искаше да крещя…

— Какво имате предвид? Защо смятате, че се е побъркал?

— Все повтаря нещо за някакъв наемен убиец. Убиец, който го дебнел, трябвало да внимава. Според мен просто го мъчи гузната му съвест. Изгубил си е ума от дрогата…

— Казвал ли ви е нещо друго за убиеца? Например какви мерки взима, за да се защити?

— Не знам. Казва… казва, че знаел как да го пипне. Имало някакво момиче на инвалидна количка.

Сърцето ми спря. Светът също спря.

— Какво? Какво момиче на инвалидна количка?

— Не знам това. Убиецът… Бясното куче знаел как да го пипне. Чрез момичето на инвалидната количка. Не знам, казвам ви, той е луд!

— Откъде? Откъде може да знае това?

— Кое?

— За момичето на инвалидната количка!

— Ами… от момичетата. От уличниците. Всичките са негови информаторки.

Господи, какъв глупак бях! Пълен глупак. Едно и също място, нощ след нощ, едни и същи проститутки, които бяха виждали лицето ми и регистрационния номер на Танатос, бяха ни видели със Саяка да се качваме на вана пред метростанцията, заедно да се връщаме късно вечерта, заедно да излизаме от дома й. Може да бяха свързали появите ми в Угуисудани с други съобщения, например от Кабукичо — макар да знаех, че там гъмжи от гангстери, глупаво си бях казал, че даже да ме видят, няма да ме познаят. Каква глупост! Не, тогава не ме бяха познали, обаче после лесно бяха направили връзката, след като научат, че се издирва мъж, който бута момиче на инвалидна количка.

Извадих химикалка.

— Обадете се на този човек — казах и написах номера на Тацу върху дланта й. Трябваше да пиша цифрите огромни — толкова силно ми трепереха ръцете. — Ишикура Тацухико. Той ще ви помогне. Ще ви защити. Обадете му се.

Скочих от пейката и се метнах на Танатос.

Тя се втурна към мен.

— Чакайте! Не знам какво да правя…

— Обадете се на Ишикура! — надвиках рева на двигателя. — И не се връщайте в апартамента си!

Потеглих. Устата ми беше суха като пустиня, сърцето ми биеше като боен барабан, очите ми смъдяха от сълзи. „Моля те — това бяха единствените думи в ума ми. — Моля те, моля те, моля те“.