10.

Отидох в Шибуя и открих описаното от Макгроу заведение. Намираше се на един хълм над главната улица, която водеше от метростанцията, „Догензака“ — нелепа малка сграда със сводести врати и прозорци, червено-син керемиден покрив и импровизирана градина със саксии край стените. Паркирах Танатос, обиколих района пеш и след като не забелязах нищо нередно, влязох вътре.

Интериорът ме изненада: повече приличаше на катедрала, отколкото на кафене. Макар и нисък, в отсрещния край тавана беше отворен към високия втори стаж. Сепаретата с червена кадифена тапицерия спокойно можеха да са черковни пейки, а отпред имаше подиум, който се издигаше чак до втория стаж, и върху него бяха поставени две огромни и стари наглед дървени тонколони. От тях се носеха звуци на орган, произведение, което познавах от любимата на баща ми класическа музика — „Токата и фуга в ре минор“ на Бах. Внезапният орган щеше да е смущаващ и сам по себе си, но в съчетание с цялата обстановка имаше направо злокобно въздействие. За миг се зачудих дали съдбата не си прави майтап с мен, първо със спомените за моите родители и после с гробището и приличащата на църква сграда — все поличби за посоката, в която пътувах, по-скоро еднопосочна улица, отколкото широко шосе.

Край входа имаше рекламни листовки за местен ресторант за якитори, някакъв театър и тромпетиста Терумаса Хино, който свирел в джаз клуб „Таро“ в Шинджуку. Предположих, че въпросните заведения плащат на „Лъва“ такса за правото да рекламират в него с надеждата, че любителите на кафе си падат и по якитори, театър и джаз.

Продължих навътре и се огледах. Слабото осветление идваше главно от слънчевите лъчи, които се процеждаха през матовата стъклена стена, но в предната част имаше и няколко мъждиви аплика и един стъклен полилей. Миришеше на десетки години кафе и тютюн. Най-удивителното беше, че никой не разговаряше — десетината клиенти, мъже и жени на различна възраст, седяха мълчаливо, някои четяха, други дремеха, трети унесено се поклащаха в такт с музиката. Ако не се брояха драматичните звуци на органа, цареше пълна тишина. Имах чувството, че прахът по тъмните дървени колони и купчините от стотици албуми е непокътнат от десетилетия.

Качих се по стръмното скърцащо дъсчено стълбище, спрях горе и се огледах. Атмосферата и интериорът не се различаваха особено от долния етаж. Петима-шестима души безмълвно се наслаждаваха на миговете на отдих и унес. Повечето седяха в централните сепарета, може би защото предпочитаха акустиката в средата на помещението. Осъзнах, че Макгроу знае тази склонност на клиентелата и е избрал сепаре, което едва ли ще е заето. Въпреки че той не ми харесваше, за пореден път трябваше да призная, че е опитен резидент.

Седнах в описаното от него сепаре и зачаках удобен момент. Дойде сервитьорка с престилка върху дънките и без да се усмихне, постави ламинирано меню, голямо колкото пощенска картичка, върху дървената масичка пред мен. Листът между ламинираните корици беше пожълтял и лекьосан и разбрах, че малкото неща, които се предлагат в „Лъва“, главно кафе, чай и мляко, горещо и студено, сигурно са останали непроменени от памтивека. Посочих реда с кафето. Жената кимна, вдигна менюто и се отдалечи. В този момент забелязах, че политурата на масата е напълно изтрита и дъската е гола. Огледах се и установих същото навсякъде — по пода, облегалките, даже около дръжките на прозорците. Изведнъж изпитах изненадващ прилив на нежност към това място. „Лъвът“ по десетки начини показваше, че не дава и пукната пара как и колко бързо се променя Токио. Изобщо не му пукаше за Токио, и точка. Тук бяха намерили правилния подход към нещата и щяха да го следват, независимо от увлеченията и модата.

Сервитьорката се върна след по-малко от три минути, грижливо подреди пред мен бяла чашка изключително тъмно кафе, още по-малка купичка захар и сметана в сребърна каничка, голяма колкото напръстник. Накрая остави сметката, за да я платя, когато свърша, и се оттегли, отново, без да промълви и дума. Ала мълчанието й не излъчваше неприязън — в него сякаш имаше нещо като взаимно споразумение, на фона, на което думите щяха да са излишни, а може би дори щяха да звучат грубо.

Пресегнах се под седалката и напипах плика, залепен точно там, където ми беше казал Макгроу. Не побързах обаче да го взема и да извадя съдържанието му. Затворих очи, заслушах се в музиката и отпих глътка кафе. Оказа се невероятно силно, но и с възхитителен вкус. Помислих си, че някой е вложил много грижи, за да му придаде такова ухание, без да го засенчва горчивина или каквото и да е друго. Бях очаквал просто обичайната чаша кафе и сега ме порази идеята, че човек може да свърши нещата както трябва даже в нещо толкова банално като правенето на кафе, грижовно и навярно дори благоговейно. Може би тъкмо това отчасти се опитваше да ми обясни Миямото по време на чая в „Накаджима“. Отлично знаех какво означава безпощадна прецизност — питайте кой да е военен ветеран за грижите, влагани в планирането, подготовката, поддръжката на оръжието и всички друго, от което може да зависи животът ти на бойното поле, — само че тук имаше нещо друго. В „Лъва“ се усещаше всеотдайност, вложена в дребни, ежедневни неща, които иначе може да изглеждат маловажни или напълно да се пренебрегват, и също като самоувереността, която характеризираше това място, аз осъзнах, че тази ежедневна всеотдайност също е нещо, към което човек трябва да се стреми.

Измъкнах плика, отворих го и извадих сложената в него папка. Имаше много полезна информация: домашен и служебен адрес, известни приятели и навици, пет-шест снимки, кратка биография. Женен, с две големи деца. Без известни пороци. Служил като капитан в императорската армия. Получил орден за храброст и в Манджурия го ранили в крака. Това обаче се беше случило доста отдавна. Човекът, когото видях на снимките, сега беше шейсет и няколко годишен, слаб и с жълтеникаво лице, навярно от цял живот пушене. Офицерските му дни бяха далече в миналото. Съвсем скоро там щеше да отлети и всичко останало.

Веднага разбрах защо има толкова снимки. Една снимка може да е подвеждаща. От друга страна, когато видиш обекта от различни ъгли, в различни моменти, облекло и обстановка, ще го разпознаеш много по-лесно и сигурно. Няма нужда да очистиш някой нищо неподозиращ човек заради случайната му прилика с размазания образ на една снимка.

Докато разглеждах снимките, ме обзе странно усещане. Не защото ми призля. По-скоро защото не ми призля. Взирах се в лицето на човек, когото щях да убия, а изпитвах същите емоции, като че ли решавам кръстословица. Замислих се за това. Дали след всичко преживяно в джунглите бях свикнал да убивам? Или след като вече никой не ме познаваше, никой не ме наблюдаваше, не бях и отговорен пред никого?

„А пред Бог?“

Това ме накара да се засмея. Майка ми се опитваше да ме възпита като католик, обаче войната изкорени и малкото мършави фиданки, израснали в резултат на нейните усилия. Никакъв бог нямаше да остане безмълвен свидетел на онова, което видях във Виетнам. На онова, което извърших там. Или нямаше бог, или имаше и не му пукаше за нищо.

Пък и наистина ли беше толкова странно, че не изпитвам никакви чувства? Озава участваше в корупционна схема. Ако си участник в такава схема, трябва да си наясно, че недоволството ти няма да получи гласност в никое съдилище, нито ще се реши чрез групова терапия или посредничество. Този човек разбираше риска и го поемаше. Аз не бях виновен, че съотношението между опасност и печалба няма да даде резултата, на който се надява той.

Това си беше оправдание, естествено. Може би имах нужда от такова оправдание, нещо като чаша алкохол, за да събера смелост. Но колкото и да е странно, макар да разбирах, че е оправдание, ефектът беше налице.

Хората говорят за морал. Понякога си мисля, че всъщност просто има неща, които можеш да направиш, и други, които не можеш.

Е, аз можех. И щях да го направя.

Загрузка...