Рейн-сан: Гробище за спомени

29.

Докато пресичах парка „Юено“ на път към метростанцията, се отбих в една обществена тоалетна, за да се огледам. Бях се справил доста добре с почистването на лицето си от боята, обаче остатъците ми придаваха отчетлив зеленикав оттенък. Измих се и си намокрих косата, за да я пригладя назад. По зелената ми фланела имаше малко кръв. Съблякох я и я навих на топка. Синьото поло, което носех отдолу, се оказа чисто. Гърбът и ръката ме боляха, но в рамките на търпимото.

В метростанцията извадих сака си от шкафчето, прибрах пистолетите вътре, изхвърлих фланелата в един контейнер за смет, метнах се на Танатос и потеглих. Броунингът, с който бях убил третия гангстер, потъна в реката. Е, нали имах два резервни.

След като десет минути пътувах на запад, осъзнах, че всичко е наред, че съм успял.

Господи, едва ми се беше разминало със Свинските очички. И после с колата. Бях предпазлив, но имах и късмет.

И по дяволите, за малко не бях очистил Бясното куче. Ако не ме болеше ръката, ако имах само още една секунда да се прицеля, ако бях малко по-хладнокръвен…

Нямаше значение. Нали бях жив! Щях да имам и друг шанс. Щях да направя така, че да имам друг шанс.

Обадих се на Макгроу. Сега не бих го направил, не и след като съм натрупал опит и разбирам, че предупрежденията те поставят в неизгодна позиция, ако после се налага да действаш. Обаче тогава още бях млад. Невъздържан, както любезно отбелязваше Макгроу. Искаше ми се да го сграбча за гърлото и в момента не се сещах за нещо друго, което поне в някаква степен да удовлетвори желанието ми.

Свързаха ме и аз попитах:

— Изненадан ли си, че ме чуваш?

— Защо да съм изненадан?

За бога, наистина беше хладнокръвен, трябваше да му го призная.

— Струва ми се, че не си очаквал да си тръгна от „Янака“.

— Какви ги приказваш?!

— Там ме чакаше цял отряд от якудза, по дяволите. Знаеха точно къде ще отида и кога ще съм там.

Последва кратко мълчание.

— Какво стана?

— Откъде знаеше, че днес Бясното куче ще ходи там?

— Нали ти казах, момче, източници и…

— Не ми викай „момче“. И стига с тези глупости за източниците и методите. Малко ми е да те надиграя, Макгроу. Затова направо ще те очистя.

Отново пауза.

— По-добре си мери приказките. Момче.

— Бяха ми направили засада, скапаняк такъв! Ако зад всичко това не стоиш ти, значи е твоят източник. Затова пак те питам: откъде знаеше, че Бясното куче ще ходи там?

— Не ми харесва тонът ти.

— Е, и на мен не ми харесва лицето ти, обаче не си губя времето да се оплаквам. Ще те попитам само още веднъж. Ако не щеш да отговориш, хубаво, ще разбера точно какво значи това. Кой е тъпият ти източник?

Поредната пауза. За пръв път, откакто го познавах, усещах, че Макгроу е безпомощен. Опитваше се да печели време. Да измисли подходяща лъжа. Трябваше да е нещо много убедително. Логично. Достатъчно интригуващо, за да се вържа… Може би замисляше нова засада.

— Бясното куче.

— Бясното куче ли?!

— Да. Сигурно е знаел, че ще ти кажа. Явно адски се е разярил. Все пак ти уби братовчед му. Трябваше да го предвидя. Аз съм виновен. Съжалявам.

— Значи с Бясното куче сте си толкова близки, че той си споделя с теб какво ще прави на другия ден, обаче информацията, която можеш да ми дадеш за него, на практика се свежда до: „Ето, май ще можеш да го откриеш някъде в Токио“.

Знаех, че съм го хванал натясно. Щях да го извадя от равновесие и после да го поваля на земята.

Мислех, че ще ми излезе с някакви все по-несвързани глупости, за да се опита да се оправдае. Той обаче се засмя.

— Както вече ти казах, не си непоправим. Жалко, че искаш да си останеш прост куриер. Съветвам те пак да обмислиш предложението ми.

— Защо? Защо го направи?

— Вече и без това казах прекалено много за телефона. Ако искаш да научиш повече, дай да седнем на по чаша и да го обсъдим като цивилизовани хора.

— Тъкмо това е проблемът, Макгроу. Аз не съм цивилизован.

— Ти посочи мястото. Където решиш.

— Ще ти кажа кое ще е мястото, скапаняк такъв. Собственият ти тил. Започвай да свикваш да се озърташ назад.

— Какво си намислил, луда главо, да ме убиеш ли? Не ти ли стига, че якудза ти е по петите, та сега искаш да те погне и ЦРУ?! Ти да не се мислиш за супермен? Вземи да използваш тъпата си глава.

— Скоро ще се видим, Макгроу. Най-добре се опитай да ме забележиш пръв.

Затворих. Бях се задъхал от гняв. И не само към Макгроу. В хода на разтвора се бях запитал какво съм постигнал с това обаждане. Не се сещах за нищо друго, освен за краткотрайния прилив на адреналин, който върви с пуберското перчене. И на каква цена? Бях го предупредил, че тръгвам срещу него. Е, не че и без това нямаше да се досети, обаче какво бях спечелил с това?

Ами предложението му да се спогодим? Защо го бях отхвърлил? Можех да го използвам. Изпитвах по-силно желание да го пратя на майната му днес, отколкото да го убия утре. В това нямаше никаква логика.

„Спокойно. Нищо страшно не се е случило. Можеш да му се обадиш пак и да му кажеш, че просто си бил бесен, че си размислил и искаш да се срещнете. Той ще го помисли за капан, естествено, но и иначе щеше да си го помисли“.

Почувствах се малко по-добре. Пък и може би нямаше да е зле да го изслушам. Ако можех да го направя, без да рискувам, сигурно щях да науча нещо, най-малкото като чета между редовете на неговите лъжи. Повече от всичко на света се нуждаех от информация. Само че нямаше как да я получа. Замислих се за Миямото, ала не знаех дали мога да му имам доверие и дали изобщо му е известно нещо. И той беше прост куриер — защо ще му казват каквото и да е? А Бясното куче продължаваше да е все така недостъпен. Всички други, до които се бях докопал, бяха мъртви. Движех се на сляпо. И никой не можеше да ми помогне да прогледна.

Сетих се за момичето, любовницата на Фукумото. Тя щеше да знае нещо. Трябваше да е била достатъчно близка с него, за да получи достъп до дома му, но в същото време работеше за враговете му, беше им помогнала да го отстранят. Обаче нямаше как да я открия. Все едно се намираше на обратната страна на луната. Какво да правя, да обикалям града с надеждата да видя страхотното й жълто порше ли?!

„Нали знаеш номера на колата — онова зелено джикошики. Шинагава, 1972“.

Да, обаче с какво ми помагаше това, по дяволите? Не можех да я издиря по номера.

„Ти не, но Тацу може“. За полицията няма нищо по-просто от това да провери един регистрационен номер.

Мама му стара, за малко да си помисля, че съм изгубил, но май имаше начин да се върна в играта.