Рейн-сан: Гробище за спомени

35.

През деня опознах болницата „Джикеи“. Моргата — реяншицу — беше в мазето на огромния комплекс. За разлика от светлите горни етажи с килими и големи прозорци, в подземието цареше сумрак и атмосфера на старост. Покрай олющените стени бяха струпани кашони, плочките на пода бяха напукани, в ъгъла имаше стара инвалидна количка, на чиято седалка мухлясваше купчина вестници. Сетих се за Саяка, но веднага пропъдих тази мисъл. Студените бездушни флуоресцентни лампи тихо жужаха и като че ли още повече усилваха здрача, вместо да го разпръскват. Кофти изпращане за онези, които свършваха тук, макар да предполагах, че няма много жалби.

Бях готов да се справя с евентуалните въпроси, като отговоря на английски и се престоря на изгубил се неграмотен чужденец, но никой не ми обърна внимание, камо ли да ме попита какво търся там. Моргата не само не се охраняваше, но явно никой не беше и помислил за това. Което идеално ме устройваше.

След като реших, че съм запомнил плана на болницата и околния терен, купих някои неща, които можеха да ми дотрябват: смазка от магазин за велосипеди, хирургическа маска, дрехи и бяла престилка от магазин за медицинско облекло, одеяло, шапка, обувки и нов сак от магазин за преоценени стоки. После взех под наем кола от една фирма в Юено. Казах, че ми трябва само за едно денонощие, платих депозита в брой и оставих Танатос зад съседния ъгъл. След това проверих в телефонната служба дали има съобщения за Джон Смит. Не се изненадах, когато ми казаха, че се е обаждал Макгроу. Свързах се с него.

— Добре, извадихме късмет — каза той.

Почувствах се странно, когато го чух да използва същия израз, който съвсем наскоро беше използвал с мен.

— Да?

— Имам среща с него утре в осем сутринта на остров Бентен. В езерото Шинобазу в парка „Юено“. Знаете ли го?

— Знам къде е парк „Юено“.

— Езерото се намира в южния му край, а островът е точно в средата. Лесно ще го намерите. Вижте сега, Рейн сигурно очаква някакъв капан. По дяволите, напълно е възможно самият той да замисля нещо такова. Станал е доста добър в тактиката и предполагам, че ще подрани. Ако искате да го пипнете, бих ви посъветвал да отидете там по изгрев-слънце. Той най-вероятно ще се появи скоро след това, за да разузнае обстановката. Обаче ще ви познае, нали? Това проблем ли е? Ще заподозре ли нещо?

— Не. Напротив.

Направо го чух как се ухилва.

— Добре. Е, успех. Обадете ми се, когато свършите.

„О, не се безпокой за това“ — казах наум аз.

Купих две порции бенто и се настаних в един хотел за любов в Шинбаши. Нахраних се, взех душ и се опитах да поспя. Не се получи. Пропастта между надеждите ми и действителността, изобличила тези надежди като блянове и заблуди, беше прекалено огромна, контрастът — прекалено отчетлив, резултатът, за който се молех — прекалено безрадостен. Ако изобщо го постигнех. Залозите бяха ужасно високи и обезсърчаващи. Чувствах се като човек, чиято алтернатива на електрическия стол е доживотен затвор. Живот в самота. Живот без право на помилване.

В три през нощта облякох хирургическите дрехи и престилката и потеглих за болницата „Джикеи“. Не особено сериозна дегизировка, но поне щях да имам някаква защита, ако някой ме видеше. Към бетонното стълбище, спускащо се към коридора на моргата, водеше тясна уличка. Най-вероятно я използваха, за да внасят и изнасят дискретно труповете, чийто вид можеше да смути хората, идващи да посетят близките си. В момента там цареше мрак и тишина — само няколко контейнера за смет и разпадащи се кашони тъмнееха до тухлените стени. От гофрирания навес над стълбището висеше самотна електрическа крушка и тръбите и металните въздухопроводи по стените хвърляха черни сенки. Вкарах колата на заден, угасих мотора и зачаках. Нищо. Само тихото бръмчене на климатика на сградата.

В подножието на стълбището имаше две ръждиви метални врати с прозорчета с матирано стъкло, и двете заключени с най-обикновени ключалки. При предишното си идване бях решил да разбия едната, но отхвърлих идеята поради голямата вероятност някой да забележи. Пък и бях сигурен, че ще се справя лесно с нея. Ако се окажеше, че греша, щях да вляза през входа на спешното отделение, въпреки че не исках никой да ме вижда. Безшумно слязох по стълбището и се втренчих през матираното стъкло. Нищо: само неясните очертани от флуоресцентното осветление контури на коридора. Извадих тубичката със смазка и смазах ръждясалите панти. Ключалката ми отне по-малко от минута и мислено си отбелязах да благодаря на стария нандемоя в Шин Окубо — естествено, ако останех жив след онова, което се готвех да направя. Пооткрехнах вратата, пак я затворих, след това отново я отворих и така нататък, докато смазката проникне в пантите. Когато се уверих, че вече не скърца, влязох.

Коридорът изглеждаше точно като преди — кашоните, прахът, зарязаната инвалидна количка — макар че ми се стори още по-неподвижен и тих, ако това изобщо беше възможно. Тръгнах към вратата на моргата, дървена, също с матирано стъкло. Вътре не светеше. Почти със сигурност нямаше никого, но все пак трябваше да внимавам. Отворих вратата и попитах:

— Тук ли сте, Шимура-сан? — В малко вероятния случай на отговор щях да се извиня за грешката, да се престоря, че отивам да търся „Шимура-сан“ другаде, и присъствието ми нямаше да се възприеме като незаконно. Но не получих отговор, естествено. Нямаше никого.

Затворих вратата и бързо смазах пантите — нямаше смисъл излишно да вдигам шум на излизане. През стъклото от коридора проникваше достатъчно светлина. Покрай стените от двете страни се издигаха по пет триетажни хладилни камери. На отсрещната стена видях продълговат метален шкаф с прибрани чекмеджета, покрит с инструменти. В средата на стаята имаше дълга метална маса с канал в центъра и надвиснала отгоре лампа — там се правеха аутопсиите. Вонеше на антисептици и белина — неприятно, обаче скриваше оная другата миризма.

Спрях да реша как да реагирам, ако се появи някой. Хрумна ми, че това е вариант на логическото мислене от типа „когато — тогава“, което ми бяха набили в главата по време на подготовката ни за неутрализиране на вражески засади и което би трябвало да действа и в градска обстановка. Ако имах време да се скрия, щях да се пъхна под металния шкаф. Той беше с високи крака, сигурно за да мият пода отдолу по-лесно с моп, ако от масата за аутопсии се разлее нещо. Ако нямах време, щях да кажа, че съм бил ужасно объркан и съм имал нужда да помисля на някое тихо място. Елементарно, но пък по-добре, отколкото просто да стоя и да мънкам.

Методично се заех да отварям камерите, като започнах от най-горната вляво. Повечето бяха празни. Слаба седмица за болницата? В една лежеше стряскащо пищна млада жена. Поради липсата на рани реших, че е починала от свръхдоза наркотици. Няколко други трупа бяха на обикновени наглед старци, явно умрели от естествена смърт. Следваше окървавен и обезобразен труп — на гангстера, смазан при катастрофата на Ропонги-дори. Наближавах целта си. В следващата камера открих онова, което търсех: шофьора, когото бях застрелял в главата. Двамата си приличахме по ръст, тегло и фигура. Чудесно. А изстрелът от упор с броунинга беше направил лицето му неузнаваемо. Направо страхотно.

Разбрах, че е трябвало да вкарам вътре инвалидната количка. Сега трябваше да изляза, за да я взема. Отидох при вратата, спрях и се ослушах. Някъде по коридора се разнесе звук от затваряне на врата. После чух приближаващи се стъпки. Мамка му! Служител от поддръжката, нощна смяна. Кой друг можеше да дойде тук посред нощ? Едва ли щеше да влезе, ала не можех да рискувам — нямах убедително обяснение за присъствието си и ако някой ме видеше, взимането на трупа щеше да стане много проблематично.

Хвърлих се към хладилните камери, плъзнах обратно чекмеджето с гангстера и затворих вратата. После се вмъкнах под металния шкаф. Стъпките спряха. Дали някой ме беше чул и идваше да провери? Вратата се отвори и затвори. Влезлият не включи осветлението. Какво ставаше, по дяволите?

Видях мъжки обувки и крачоли на хирургически панталон.

Чух вратата на една от хладилните камери да се отваря и чекмеджето се плъзна навън. Чух шумолене на плат. После тишина. А после типичния ритъм на мастурбиращ мъж. Божичко, мъртвото момиче! За малко да ме хванат как крада труп от човек, който се самозадоволява пред друг труп. И в този безумно напрегнат момент трябваше да овладея връхлетелия ме пристъп на истеричен смях. „Е, всеки си има хоби“ — казах си и стана още по-лошо. Можех само да лежа под шкафа, да сподавям смеха и да слушам как този тип — сигурно специализант, бъдеш лекар, прекрасен почтен медик и стълб на обществото — пъшка и бие чекии пред труп. Бисмарк ли беше казал, че никой не бива да вижда как се правят закони и наденици? Хрумна ми, че Железния канцлер е пропуснал още нещо важно, и за малко пак да избухна в смях. Стиснах зъби и продължих да чакам. Звуците от странното самозадоволяване на Хипократовия наследник се ускоряваха, пъшкането му премина в стонове, които преляха в доволен вик, и после отново настъпи тишина. Чух изшумоляване на плат, плъзгане на чекмедже и затваряне на врата. Стъпки, отваряне на вратата на стаята, затваряне, отдалечаващи се стъпки. Накрая моргата утихна.

Изчаках около минута, в случай че онзи е забравил нещо и се върне да си го вземе. Не се случи нищо. Измъкнах се изпод шкафа, изправих се и пак проверих вратата. Никой. Излязох от стаята, свалих боклуците от количката, вкарах я вътре и повторно изтеглих чекмеджето с гангстера. Мъртъв от около едно денонощие, той беше прекарал по-голямата част от това време в хладилната камера и процесът на вкочаняване изглеждаше доста напреднал. Наложи се няколко минути да сгъвам ставите му, за да успея да го смъкна от чекмеджето и да го наместя в количката. Междувременно вниманието ми привлече покритият му с татуировки гръб. Е, не изцяло покрит — той беше младок и явно едва започваше, — обаче имаше бая мастило. Типичен труп на гангстер, не на обикновен гражданин. Е, нищо не можех да направя. А и предполагах, че татуировките няма да са по-проблематични от вкочаняването, бледността и другите несъответствия, които също щяха да разкрият играта, ако Тацу не успееше да изпълни обещанието си. Изхвърлих това от ума си и се съсредоточих върху простата си, макар и неприятна задача.

След пет минути трупът и количката вече бяха в багажника на взетата под наем кола. Щом потеглих и се отдалечих, отново ме връхлетя сюрреалността на ситуацията и избухнах в толкова силен смях, че едва не се наложи да отбия и спра, докато ми премине.

Добре че само бях слушал онаниста. Ако бях принуден и да гледам, щеше да се наложи да измисля как да си дезинфектирам очите. В крайна сметка обаче беше добре да знам, че се случват такива неща. Нали от болничната морга току-що беше изчезнал труп и щеше да е неприятно, ако всичко там грижливо се проверяваше и следеше и персоналът се опиташе да обясни липсата му. Не, беше по-добре инцидентът да е на място, където поне част от служителите предпочитат да си спестят малко бумащина, вместо да съобщят за липсата. Предполагах, че спомените услужливо ще станат смътни, някои документи просто ще изчезнат, а други ще са объркани и ще си противоречат. И никой няма да си признае, че е виновен за изчезването на трупа. Защо да признава? В края на краищата на кого му трябва да крие мъртъвци?

Докато пътувах към парка „Юено“, небето започна да просветлява. Невъобразимата шантавост на току-що преживяното постепенно избледня и действителността на предстоящото все повече обсебваше ума ми. В сравнение с отмъкването на трупа следващата част едва ли щеше да ме затрудни. Но късметът винаги е важен фактор. Естествено, той се поддава на контрол, ала онова, което щеше да се случи сега, почти не зависеше от мен. Всичко се свеждаше до това дали Тацу ще успее да насочи следствието натам, накъдето трябва.