Рейн-сан: Гробище за спомени

8.

На другата сутрин излязох рано, по същото време като предния ден. Не исках пак да я хвана, преди да се е освободила от смяна.

Тя безмълвно ме наблюдаваше, докато пъхах ключа под стъклото.

— Никога ли не спите? — опитах се да завържа разговор.

Тя сви рамене.

— Понякога задрямвам. След три тук обикновено е съвсем тихо.

— Е, станаха три пъти — събрах смелост аз.

Тя ме погледна мълчаливо.

— Ъъъ… нали си спомняте обичая. Трябва да ми кажете името си…

— За мен това не е трети път. Аз не съм си лягала.

— Хмм, струва ми се, че се формализирате.

— Просто се опитвам да съблюдавам вашия обичай. Дали се мъчеше да скрие усмивката си? Не бях сигурен.

— Сериозно ли няма да ми кажете името си?

— На колко години сте?

Въпросът ме свари неподготвен.

— Защо?

— Да не криете възрастта си?

— Моля? Не. На двайсет съм. — Това беше вярно. Минус една седмица.

Тя повдигна вежди.

— Лъжете ли ме?

— Не, защо да ви лъжа?

— Защото приличате на хлапе.

Усетих, че се изчервявам, което несъмнено подсили впечатлението.

— Всички казват така. Сигурно защото имам малки уши.

— Моля?

— Сериозно. Хората с малки уши изглеждат по-млади. Защото ушите растат с нула цяло и два милиметра на година. Затова старците са с големи уши. Четох го в едно списание. — Завъртях глава. Въпреки че косата ми беше пораснала, откакто се уволних, ушите ми се виждаха.

Тя ме огледа внимателно, после се засмя.

— Може и да имате право.

За пръв път я виждах да се смее. Изражението й ми хареса също толкова, колкото и звукът.

— Всъщност не мога да преценя възрастта ви — каза тя, преди да измисля как да задържа топката на разговора. — Струвахте ми се съвсем млад. Но с онзи пияница вчера изглеждахте…

Остави изречението недовършено. Чаках и се чудех какво си мисли.

— Не знам — въздъхна тя накрая. — Сериозен. Даже страшен. Не приличахте на хлапе.

На онзи етап от живота ми момичетата още представляваха загадка и стремежът ми да се ориентирам в непознатия терен на разговора с красива жена ме изпълваше с неловкост. Но когато ставаше дума за прилагане на сила… Виж, това ми беше познато. Явно имаше логика да изглеждам непохватен в ухажването и самоуверен, дори страшен в сблъсъците. Разбирах защо този контраст я смущава. Обаче нямах желание да й обясня причината.

— А вие? — попитах я вместо това.

— Какво „аз“?

— На колко сте години?

— На двайсет и пет.

— Страхотна възраст.

Момичето се намръщи.

— За какво е страхотна?

— Не знам. Просто ми звучи… страхотно. — Представих си изтребител, който се разбива на пистата и избухва в пламъци.

Тя поклати глава и пак се засмя.

— Защо не сте на училище?

— В университета, искате да кажете.

— Ако допуснем, че сте завършили гимназия.

Всъщност не бях, защото в единайсети клас избягах и постъпих в армията, като излъгах за възрастта си. Обаче не очаквах това да й се стори достойно за уважение.

— Не знам, май още не съм дорасъл за там.

Всъщност беше по-сложно. В токийските университети господстваха разни радикални студентски фракции. Едни протестираха срещу японското съучастничество във войната, която Америка водеше във Виетнам, други — срещу оставането на американски части на Окинава след връщането на острова на Япония, а трети агитираха за социализъм, комунизъм, реално разоръжаване, преустановяване на строежа на новото летище в Нарита и тем подобни. Няколко университета бяха парализирани от студентски окупации и яростни битки с полицията — въоръжени сражения, в които се използваха сълзотворен газ, камъни и тояги. Имаше безредици, атентати, палежи, стотици арести. Не виждах истинска разлика между студентите и Японската червена армия11, която отвличаше самолети и взимаше заложници в борбата си за създаване на земен рай. Смятах ги в най-добрия случай за разглезени, самовлюбени и опасно заблудени мечтатели. Може да бяха добронамерени, обаче за мен бяха все същата безлика тълпа, която с добри намерения беше убила баща ми по време на безредиците. Бях виждал как всъщност действа светът и си бях платил за тази привилегия. Нямах нищо общо с тях. Сам щях да си избирам пътя.

— А вие? — попитах. — Завършили ли сте? Следвате ли?

Тя се намръщи, ала в очите й проблеснаха весели пламъчета.

— Нямате ли си друга работа, та висите тук и си приказвате с мен?

— Нямам. Тъй де… имам, но…

Изражението й сигурно можеше да се определи най-точно като снизходително.

— Обичате ли джаз? — продължих наслуки.

— Какво ви кара да смятате така?

— Ами, винаги слушате джаз на касетофона.

— Въпросът ми беше саркастичен.

Разбрах, че е трябвало да се откажа още докато съм имал известно предимство.

— Е, май вече трябва да тръгвам.

— Добре.

— Може би ще се видим по-късно.

— Може би.

— Чао.

Тя леко ми махна иззад стъклото — дружелюбно, но и като знак за отпращане.

Известно време карах Танатос без конкретна цел, просто лекувах нараненото си достойнство. После го преглътнах и започнах да се съсредоточавам. Спрях при един уличен телефон и се обадих в телефонната служба с надеждата да ме е търсил Макгроу. Вместо това телефонистката от сутрешната смяна каза:

— Имате съобщение от Миямото-сан. Моли да му позвъните.

От Миямото ли?! Зачудих се защо ме търси. Няколко пъти бяхме пили заедно кафе — той беше бъбрив за куриер и макар да бях наясно, че хората, за които работим, в най-добрия случай ще погледнат с лошо око на такъв социален контакт, още бях прекалено зелен, за да знам, че е трябвало да го отрежа. Държеше се приятелски и все ме разпитваше, без да се срамува да задава нетипично прями въпроси за японец: какво е да израснеш в две различни страни, как е животът в американската армия, било ли ми е кофти да участвам във война на западняци срещу азиатци, такива неща. Харесваше ми, че проявява интерес и че въпросите му издават симпатия, а не укор. Самият той воювал в японската армия на Филипините и въпреки твърдението му, че не се е отличил особено много, усещах, че проявява скромност. Всички войници лъжат: или преувеличават, или омаловажават. Попитах го защо мъкне чантата на неговата възраст. Той се засмя и ми отговори, че като младеж от глупост си създал враг, който по случайност се издигнал и му станал шеф. Черната работа целяла постоянно да го унижава, но на него не му пукало. Обичал Токио, обожавал да наблюдава промените му, смяната на сезоните и градския пейзаж. И ходенето му било полезно. Животът бил странен и щом му било писано да носи чужди пари, защо да се оплаква?

Замислих се. Можеше да е нещо съвсем обикновено — промяна на часа или мястото на поредната среща, някаква подобна логистика. А може просто пак да му се искаше да си побъбри на кафе със своя колега куриер. Но като се имаше предвид всичко останало, не можех да се избавя от подозренията си.

Отидох при друг телефон и набрах номера.

— Хай. Миямото десу — каза гласът отсреща. Да, той беше.

— Рейн съм — казах аз.

— А, благодаря, че се обаждаш толкова скоро.

— Какво има?

Последва кратко мълчание.

— Не е за по телефона. Какво ще кажеш да пием кафе някъде?

Преди няколко дни щях да приема без колебание. Но сега не бях сигурен.

— Къде и кога? — попитах, за да спечеля време.

— Където кажеш. Веднага, ако ти е удобно.

Фактът, че ми предоставя сам да избера мястото, донякъде ме успокои. Само че какво всъщност знаех за него? Можеше да е от якудза и да ме примамва на тази „среща“ по заповед на Фукумото & синове.

В същото време разбирах, че няма как да го избягвам постоянно. Не и ако исках да си запазя работата. Трябваше да се срещаме веднъж седмично и да си разменяме чантите. Което означаваше, че ако Миямото участва в евентуална засада, могат да ме пипнат при всяка среща с него.

И това само по себе си също беше успокояващо. Защо да си прави труда да ме вика на среща сега, след като съвсем скоро щяхме да се видим по служба? Защо да рискува да ме предупреди?

Пък и той можеше да има полезна информация. Сигурно разсъждавах прекалено оптимистично, обаче в крайна сметка опасността си струваше.

— Мога да се срещна с теб веднага — отвърнах, като мислех за най-безопасното място. — Къде си в момента?

— В Шинджуку.

— Ще дойда за двайсетина минути. Ще ти се обадя пак да ти кажа къде.

— Добре, става. Благодаря.

Гласът му ми прозвуча неуверено. Може да се чудеше защо веднага не му кажа къде ще се срещнем. Това също беше успокояващо — ако беше приел потайността ми прекалено невъзмутимо, щях да реша, че има причина да очаква нервност от моя страна. Засега обаче Миямото явно не усещаше нищо.

Въпреки това нямах намерение да рискувам.

Потеглих към Шинбаши, делови квартал в югоизточната част на града, и се обадих на Миямото от уличен телефон пред станцията на метрото.

— Извинявай, май няма да успея да стигна до Шинджуку. За колко време можеш да дойдеш в Шинбаши?

— В Шинбаши ли? Ъъъ, до половин час.

— Знаеш ли го пасажа с банките? „Тайо“, „Банк ъв Токио“ и „Фуджи“? На Сотобори-дори, срещу Касумигасеки Билдинг?

— Да.

— След половин час ще те чакам във фоайето на „Тайо“.

Той затвори, без да възрази срещу необичайното място на срещата. Може да си мислеше, че имам някаква работа в банката и искам с един куршум да убия два заека. Всъщност не вярвах, че ми готви засада, и прекалената предпазливост ми се струваше малко излишна. В джунглата ми беше станало втора природа, обаче също като в квартирата ми, тук всички сигнали бяха различни. Това беше градът. Стъкло, бетон и светлини. Костюми, коли и ресторанти. Това не беше джунгла. Не беше война.

И тогава се сетих за Свинските очички в „Кодокан“. За усмивката му, докато ме душеше.

Всъщност Токио си беше джунгла. По дяволите, целият свят беше джунгла. И трябваше добре да си го набия в главата, преди да реши да ми го набие някой друг.

Изминах късото разстояние до „Тайо“, банката, днес известна като „Сумитомо Мицуи“. Шестте ленти на Сотобори-дори гъмжаха от трафик и целият район беше пълен с народ, но сградите от двете страни на улицата още бяха ниски, не повече от десететажни, и не скриваха небето, така че мястото имаше вид на средно голям по-стар град, а не на модерна метрополия. Но на запад Касумигасеки Билдинг се извисяваше над останалите постройки и недвусмислено показваше, че Токио расте, при това с шеметна бързина. Когато четири години по-рано завършиха строежа му, този иначе напълно безличен трийсететажен небостъргач беше най-високата сграда в Япония, ала задържа позицията си само две години и през 1970-а токийският Световен търговски център го задмина, за да бъде изпреварен от хотел „Кейо Плаза“ през 1971-ва. Вече строяха още два небостъргача, Шинджуку Сумитомо Билдинг и Шинджуку Мицуи Билдинг, всеки устремен за кратко да поеме короната на първенството, и така нататък, и така нататък. И освен тези рекордьори из целия град трескаво никнеха все нови монолити. В момента Токио приличаше на град, все още вкопчен в останките от своето детство, които неумолимо му се изплъзват. Градът от моите спомени бързо отстъпваше пред напора на непонятни му сили и потъваше в забрава, за да бъде заменен от нещо, което не познавах.

Бях избрал за място на срещата банката, защото смятах, че съответната охрана и мерки за сигурност ще обезкуражат всеки, който би могъл да замисля нещо лошо. Само че реших да не чакам вътре. Предполагаше се, че ще вляза във фоайето, затова предпочетох да наблюдавам входа от дискретно разстояние, за да се уверя, че Миямото ще дойде сам. Бавно тръгнах покрай витрините от отсрещната страна на улицата, като се криех под сянката на навесите, за да съм по-незабележим, а и за да се спася от убийственото утринно слънце.

Миямото се появи точно навреме — идваше по Сотобори-дори откъм станцията на метрото. Сигурно беше взел линията „Яманоте“ от Шинджуку. Видях го да влиза в банката и известно време продължих да следя тротоара след него. Май беше сам, ала нямаше как да съм сигурен.

Тръгнах натам и стигнах до входа точно в момента, в който той излезе.

— А, мислех, че ще си тук преди мене — каза Миямото.

— Не, тъкмо идвам. Нещо против да вземем такси? И после просто да се поразходим?

— Такси ли? Ама аз мислех… добре де, щом искаш.

Изглеждаше смутен и може би малко нервен, но не прекалено. Ако ми готвеха засада, щеше да е по-неспокоен. И все пак нямаше смисъл да поемам рискове.

Взехме такси до „Хамарикию Тейен“, вековен парк на километър и половина от Шинбаши, някога собственост на шогуни и императори и едва наскоро отворен за посетители. Бях убеден, че ако с Миямото има някой, ще се разкрие по пътя.

Паркът пустееше и няколко минути безмълвно се разхождахме по една от алеите, като се криехме под сянката на дърветата, за да се спасим от парещото слънце. Чуваше се само хрущенето на стъпките ни по чакъла и дрезгавото грачене на гаргите. Днес паркът почти отвсякъде е заобиколен от модерни небостъргачи и малко прилича на аквариум, но навремето представляваше неосквернен оазис от зелени хълмчета, гъсти като броколи горички и езерца с ниски дървени мостчета. За големия град наоколо не напомняше нищо друго, освен далечния тътен на метрото. Докато вървяхме, често поглеждах назад. Не ни следяха.

— Бях забравил колко е красив „Хамарикию“ — наруши мълчанието Миямото и попи потта от челото си с носна кърпичка. — Защо досега не сме го използвали за размяната?

Обикновено не говореше толкова подчертано официално. Зачудих се за причината.

— Е, не е късно.

Той се подсмихна.

— Вярно.

Зачаках да продължи, като си мислех за тактиката на Макгроу да използва мълчанието, за да измъква информация. Само че опитът ми излезе неуспешен.

Стигнахме до обгърнатата от глицинии решетка на моста Оцутай. Дъсчена табела съобщаваше, че отсреща, в средата на голямото езеро, била построената върху дървени стълбове чайна „Накаджима“, в която от 1707 година сервирали силен зелен чай „мача“ и откъдето се разкривала разкошна гледка към парка.

— Чай? — предложих аз.

— О, да. Не е зле да поседнем. И да се скрием от това слънце.

Не можех да не се съглася с него. Нямаше да е зле и да се възползвам от почти панорамната гледка към парка, в случай че съм пропуснал евентуален преследвач. Зачудих се дали не прекалявам с предпазливостта си и реших, че не ми пука. Нямаше какво да изгубя, а можех да спечеля много. Пък и беше само временно.

Минахме по дървения мост, като се наслаждавахме на ветреца над водата, истинска благодат. Стигнахме до скално островче с гъсти шубраци, почти изцяло заето от едноетажна постройка със зелен покрив. Събухме се на входа и последвахме облечената в кимоно салонна управителка в надвисналия над езерото ъгъл, седнахме на рогозката и си поръчахме чай „мача“, с който била прочута „Накаджима“. Бяхме единствените клиенти и тишината в ухаещата на кедър и стари татами чайна ми внуши усещане за тържественост, пропита от призрачното присъствие на поколения посетители, всички отдавна мъртви, които бяха седели и бяха бъбрили тук също като нас. Сервитьорката донесе малък лакиран поднос с чая, постави го на рогозката, поклони се и се оттегли.

Вдигнах керамичната чаша и понечих да отпия.

— Не така — спря ме Миямото. — Остави го да поизстине. Наслади се на аромата, на усещането на чашата в дланите ти.

Малко се изненадах и не отговорих, но и не отпих. Миямото се изчерви.

— Извинявай. Затова децата ми гледат да ме избягват. Само че… жалко е да не отделяме време да се наслаждаваме на малките неща. Те много често са по-важни от онези, които смятаме за големи.

Забележката му, кой знае защо, не ме обиди.

— Няма нищо — отвърнах. — Разбираш ли от чай?

Миямото припряно поклати глава. Изглеждаше засрамен.

— Не особено.

Усетих, че проявява скромност.

— Май си се занимавал със садо. — Имах предвид японската чайна церемония, буквално „пътя на чая“.

— Като по-млад да. Но не е редно да давам съвети на хората как да се държат.

— Аз нямам нищо против. — Оставих чашата си на рогозката. — Покажи ми как се прави.

Лицето му засия.

— Щом искаш. Най-важното се свежда до това, което вече ти казах. Целта е да изпитваш удоволствие, да проявяваш… внимание. Да не пропускаш онова, което ти се струва маловажно, но всъщност е от значение. Останалото са подробности, нали така?

Миямото използва за „внимание“ японската дума „нен“, която иначе означава „усет“. Извън конкретния контекст нямаше точно да разбера какво иска да каже. Кимнах и последвах примера му — вдигнах чашата, вдишах аромата, насладих се на вкуса. Отначало го правех просто от любезност, но след малко започнах да се питам дали той не е прав. Знаех, че ми убягват някои детайли в шпионажа. А може би ми убягваха и някои неща в ежедневието? Какво щеше да ми коства да им обръщам повече внимание… и щеше ли практиката да обръщам повече внимание на едното естествено да ме накара да обръщам повече внимание и на другото? Казах си, че си струва да развия отношението, изразяващо се с „нен“. Не само да се наслаждавам на нещата, заради които си струва да се живее. Но и да внимавам за онези, които могат да ти помогнат да останеш жив.

Времето напредваше, а Миямото още не беше споменал защо ме е повикал. Реших, че е време да го подканя.

— Е, какво има?

Той рязко кимна, сякаш е забравил и ми благодари, че го подсещам.

— Изпаднах в много неудобна ситуация — каза и остави чашата си. — Обаче имам възможност да изляза от нея.

— Това е чудесно.

— Ъъъ… парите, които разменяме с тебе. Те се разпределят между различни признателни получатели по формула, измислена и прилагана от хора, които са много по-достойни от мен.

— Ясно.

— И един от тези получатели явно не е достатъчно признателен. Отправяше заплахи да разкрие съществуването на тази програма за… подпомагане, която много други хора разбират и ценят. Като жест на добра воля тези други хора се опитаха да го успокоят.

— И не са успели.

— Като че ли се получи за известно време. Но фактът, че се е наложил, изглежда, го окуражи. Пак отправя закани.

— Твърде неприятно — отбелязах в неговия официален стил, като си мислех, че това ще го смути.

— Да, наистина. Обаче съм сигурен, че въпросът ще бъде решен. Всъщност ми дадоха възможност да го уредя.

Не отговорих.

— Би било добре някой да ни отърве от този досаден проблем. Срещу десет хиляди щатски долара. И никакви въпроси.

Е, може и да се изразяваше официално, но смисълът беше пределно ясен. И не особено изненадващ, като се имаше предвид досегашният разговор.

Зачудих се дали е чисто съвпадение. Или карма. Или пък нещо в поведението ми изведнъж е накарало всички да си паднат по очевидния ми потенциал на наемен убиец.

— Прощавай за откровеността, обаче тук става дума за нещо доста… деликатно — казах аз. — Защо са го възложили на теб? Нали беше прост куриер, понеже някой те взел на мушка?

— Да, точно такъв съм. Това е като в новия филм с Клинт Истууд, „Мръсният Хари“: „Възлагат ми всяка мръсна работа“.

— Възлагат ти да се погрижиш за този проблем, та после ти да опереш пешкира, а?

— Само ако се случи нещо непредвидено. Естествено, предпочитам да не се случва такова нещо. Затова се надявам, че мога да разчитам на тебе. Познавам те и усещам, че мога да ти имам доверие. И… като съдя по нашите разговори, мисля, че притежаваш нужния опит.

Дори не се замислих дали тези наши уж невинни разговори на по чаша кафе всъщност по-скоро не са били интервюта за работа. Нито се зачудих дали изобщо забелязваме разклоненията на пътя, до които понякога стигаме. Те не се срещат често в живота и никога не са означени. Определено не бях забелязал това разклонение. А може просто и да не бях искал да го забележа.

— За мен е чест, че си ме избрал за нещо толкова важно. Само че моят опит е единствено от войната. А както знаеш, там в много отношения е различно.

— Да, обаче…

— И това не е най-важното. Аз просто не искам такава работа. Не знам какво ми готви съдбата, но… няма да е това.

— Всъщност няма нужда да го приемаш като „съдба“. Приеми го като еднократна възможност. С щедра финансова награда, естествено.

— Да, наградата е щедра и ако бях малко по-смел, сигурно щях да се съблазня. Не ти ли е хрумвало… самият ти да се опиташ да решиш проблема?

Той кимна.

— Да. Но колкото и да е странно, на такава самоувереност няма да се погледне с добро око. Големците искат да се дистанцират от последиците. Ще се чувстват неловко, ако един и същи човек получи техните инструкции и ги изпълни.

Свих рамене.

— Не им казвай, че си го направил ти.

И в този момент в главата ми изникна идея, абсолютно завършена и дълбока като архетипното сатори в дзен. Наречете го просветление. Наречете го прозрение в собствената си природа.

Наречете го пробуждане.

— И тази мисъл ме блазнеше, но се боя, че ако ме заловят в такава измама, последиците ще са… ужасяващи. Ще ми се да бях по-смел. Но не съм.

— Ясно. И аз не съм. Много съжалявам.

Миямото кимна. Очевидно смяташе, че повече няма смисъл да ме убеждава, и изглеждаше съкрушен, че усилията му са останали безплодни.

— Наистина ли не можеш да се обърнеш към никой друг? — попитах аз.

Той се усмихна унило.

— Началниците ми ще намерят друг изход, убеден съм. Честно казано, въпреки рисковете се зарадвах, че първо дават тази възможност на мене. Знам, че ме използват като посредник, от който винаги могат да се отърват — свикнал съм с това. Обаче, ако бях успял, може би тях да направя впечатление на някои хора. Ъъъ… срам ме е да призная, че това изобщо ми е минало през ума. И нямаше да го спомена, но ти ме попита и щеше да е невъзпитано да не ти дам откровен отговор.

— Ясно.

Въздъхнах, като че ли се готвя да отстъпя.

— А ако те свържа с човек, който може да ти помогне?

В очите на Миямото проблесна надежда.

— Можеш ли?

Свих рамене.

— Познавам хора, които според мен няма да се откажат от такава работа. И които притежават нужния опит. Ако искаш, мога да поразпитам, и ако проявят интерес, ще им дам телефонния ти номер. Но иначе не искам да се замесвам. Съжалявам.

— Не, няма защо да се извиняваш. Много ще ми помогнеш и ще ти бъда страшно задължен. Дори настоявам дати платя комисионна.

— Много любезно от твоя страна, но не — аз само ще свържа двама души, които според мен биха искали да се опознаят по-добре. Ще е невъобразимо невъзпитано да приема каквото и да е възнаграждение за толкова дребна услуга.

Миямото се усмихна. Вече разбираше, че наистина не желая да се замесвам.

— Тогава ще приема тази любезна услуга като щедър жест на скъп приятел. Но само при едно условие?

— Да?

— Приятелят ми да знае, че отсега съм негов длъжник и се надявам някой ден да прояви великодушие и да ми позволи да му се отплатя.