Рейн-сан: Гробище за спомени

6.

Проверих една от обществените телефонни служби, които използвах. Имах две съобщения. Първото беше от Макгроу: трябваше да се срещнем довечера в някакъв китайски ресторант на име „Тайхо“ в Минами Азабу. Добре, това ме устройваше. Не се налагаше да се измъчвам какво ще си помисли, че не съм му се обадил за случилото се в „Кодокан“. Щях да чуя какво ще ми каже и да импровизирам.

Второто съобщение беше от един мой добър приятел, всъщност може би единствения ми приятел, когото избягвах, откакто се бях свързал с Макгроу. Казваше се Тацухико Ишикура, Тацу, и се бяхме запознали във Виетнам, където го бяха пратили от Кейсацучо, японското ФБР, да се учи на антитерористични стратегии. Сближихме се, понеже бяхме единствените японскоговорещи в радиус от хиляди километри, и откакто се бях върнал в Токио, се бяхме виждали няколко пъти. Беше добър човек — по-умен от началниците си, як като булдог и два пъти по-упорит, пък и адски забавен, когато си позволеше повечко саке и започнеше да се жалва от шефовете си. Липсваше ми. Майка ми беше починала, баща ми все повече избледняваше в детските ми спомени, нямах братя и сестри, нито други близки роднини, и се чувствах по-сам и от сирак. Чувствах се изоставен, захвърлен на безлюден остров, способен на всичко, защото вече никой не ме познава, никой не ми обръща внимание. Нуждаех се от връзка с някого или с нещо — съзнавах го, макар и още двайсетгодишен. Само че Тацу беше ченге и работеше за Макгроу, а движението с ченгета не ми се струваше особено разумна комбинация от едновременни връзки. Съжалявах за това, обаче нямаше какво да направя. Ако не му се обадех, той навярно щеше да се откаже от опитите си. Което сигурно щеше да е за добро.

Прекарах деня в четене по разни паркове и кафенета. Чувствах се като бездомник. Бях свикнал да имам много свободно време, но сега беше различно. Защото знаех, че не бива да ходя на обичайните места. За жилището ми очевидно не можеше да става и дума, както и за тренировките в „Кодокан“. Даже Градската библиотека, където бях прекарал не един следобед с книга в ръце, изведнъж започна да ми се струва опасна и несигурна. Можех само да се мотая от едно място на друго, яхнал Танатос и преметнал сака на гръб. Като истински ронин — самурай без господар, буквално „носещ се по вълните“. Нямах какво да очаквам, освен една-единствена среща, и нямаше какво друго да правя, освен да чакам.

В седем пристигнах с Танатос в Минами Азабу и намерих малка витрина с непретенциозен надпис „Тайхо чуука риори“, няколко розови стола без облегалки, покрити с изкуствена материя, и извит бар, който едва се виждаше под завесата норен9 отпред. Вмъкнах се под нея и вътре ме посрещна остра миризма на пържен ориз, свинско и подправки. Зад бара стоеше мъж с черна тениска, дънки и бяла престилка — по поведението му веднага разпознах в него „маастаа“, собственика. Вниманието му изцяло се съсредоточаваше върху печката и даже разговорите на десетината посетители в ресторантчето не можеха да заглушат цвъртенето на пържещо се месо. Жената до него, най-вероятно съпругата му, вдигна глава и усмихнато ме поздрави с „ирасшаимасе“ — „добре дошли“.

Отговорих на поздрава й с кимване, погледнах надясно, единствената посока, която не покривах откъм входа, и без изненада видях там Макгроу. Пак беше единственото бяло лице наоколо и пред него пак имаше бира. Подозирах, че не е първата му чаша. Взираше се в мен така, сякаш се чудеше кога най-после ще го забележа.

Отидох при масата му и седнах. Макгроу хвърли поглед на сака ми, ала остави нещата без коментар и само ме попита:

— Гладен ли си?

Досега не бях, обаче миризмата на готвено вече изостряше апетита ми.

— Бих хапнал.

Той извика на жената зад бара на приличен японски, че искаме по две порции гьоза10 и пържен ориз плюс две бири „Асахи“. Изглеждаше като у дома си. Зачудих се как ги намира тези заведения и дали му харесват професионално, или заради храната. Може би и по двете причини.

Отзад се появи симпатично момиче — носеше бирите на поднос. Приличаше на жената зад бара — значи дъщерята, семейна фирма. Остави двете бутилки и чаша за мен на масата, отнесе празното шише на Макгроу и отиде да обслужи други клиенти. Агентът вдигна пълната бутилка и си наля. В Япония се смята за изключителна грубост, ако поне не предложиш да напълниш чашата на сътрапезника си. Макгроу може и да не го знаеше, но се съмнявах. Нито пък се чукна с мен — направо отпи голяма глътка. Нямаше значение. Последвах го, като устоях на изкушението да кажа нещо и си припомних собствената си теория, че Макгроу използва мълчанието, за да кара хората да се разприказват.

Той погледна моята чаша, от която бях отпил съвсем малко.

— По-добре я изпий до дъно — посъветва ме достатъчно високо, за да го чуя, но не достатъчно, за да доловят гласа му другите посетители на заведението. — И даже още една, преди да ти съобщя новините.

Дали искаше да ме стресне? Е, успя, обаче нямах намерение да му го покажа.

— Давайте.

— Добре, само после да не кажеш, че не съм ти предложил. — Пак надигна бирата си. — Имам една лоша новина. И друга, още по-лоша.

— Не трябваше ли да ме попитате коя искам да чуя първо? — Бях горд с привидната си невъзмутимост. Всъщност ме обземаха все повече опасения.

— Смешно ли ти се струва?

— Не знам. Още не сте ми казали новините.

Макгроу се вторачи в мен презрително и усетих, че всъщност онова, което ще ми каже, му доставя удоволствие.

— За онзи, дето си го тръшнал в Юено — каза той. — Утрепал си го.

— Това лошата новина ли е, или още по-лошата?

— Лошата. По-лошата е, че той е племенник на Хидеки Фукумото. Говори ли ти нещо това име?

— Трябва ли?

— Би трябвало, ако знаеш нещо за якудза. Фукумото е бос на Гокумацу-гуми. Най-големия синдикат на якудза в Токио и съответно в Япония. Сега загряваш ли? Издънил си се. Убил си принц от якудза. Боклук, да, само че принц. Що се отнася до другите двама, които са се измъкнали, единият не е никой, така да се каже. В болница е и не са сигурни дали ще възстанови зрението си. Какво си му направил, да не си му забил пръстите си в очите?

— Нещо такова.

— Нещо такова. Господи! Е, другият е братовчед на убития племенник. Сещаш ли се какво значи това?

— Сигурно е син на Фукумото.

— Ти си бил цял Айнщайн! Май не си чак толкова тъп, колкото предполага поведението ти. И най-хубавото е, че двамата братовчеди били близки. Като родни братя. Да ти кажа ли прякора на Фукумото — младши?

— Трябва ли?

— Бясното куче. Та ти, генийче такова, си убил братовчед на гангстер от якудза с прякор Бясното куче. Гордееш ли се със себе си?

Не отговорих. Изведнъж ме хвана шубето и ми се стори, че Макгроу може да го усети под привидната ми храброст.

Сервитьорката донесе храната. Само че вече нямах апетит. Вдигнах с клечките една гьоза, потопих я в соса и я задъвках почти без да усещам вкуса й.

— И какво значи това?

— Какво значи ли? Значи, че трябва да си разкараш тъпия задник от Япония. И да не се връщаш. Никога!

Поклатих глава.

— Не мога просто да…

Млъкнах. Даже не знаех какво искам да кажа. Какво не можех? Да се върна в Щатите, които по време на краткия ми престой там след войната ми бяха изглеждали като чужда планета? Да призная, че не ставам дори да нося чанта с подкупи за шайка корумпирани политици и бизнесмени? Да приема, че съм си изпуснал нервите, че съм се издънил и съм провалил всичко?

Макгроу явно долови състоянието ми и лицето му омекна — нещо необичайно за него.

— Съжалявам, момче. Вече не ми вършиш работа. Ти си буйна глава. Говори се, че са пратили подире ти наемен убиец.

— Да, усетих. Опитаха се да ме очистят в „Кодокан“.

— Какво?!

Не бях сигурен защо се изненадва толкова. Според него какво можеше да прави един наемен убиец от якудза? Разказах му какво се е случило.

— Е, добре, че не си го убил — отбеляза Макгроу, когато свърших. — Не стига, че якудза са по петите ти, ами оставаше да те пипне и полицията. Виж сега, ще се погрижа да се прибереш у дома. Обаче не мога да направя нищо повече.

„Аз нямам дом“ — помислих си. Не, не си го помислих. Осъзнах го. Какво щях да правя, по дяволите?!

Той излапа няколко гьоза, после се зае с пържения ориз. Насила преглътнах още една-две хапки. Съсредоточено търсех изход от положението.

— Ами ако не искам да си тръгна? — попитах след малко.

Макгроу отпи огромна глътка бира и се оригна.

— Ако продължиш да се мотаеш тук, от Управлението ще разпространят информация, че не си надежден. Нямат нужда от излишно внимание, нали разбираш? Или още по-лошо, ще те предадат. Не на полицията. На Фукумото, на Бясното куче или на някой друг. Много хора биха се радвали да имат такива типове за длъжници.

— А вие защо не сте сред тях?

Той ме погледна — подпухнал, с мрежа от спукани капиляри под очите и по носа. Ала някак си за миг видях в него целеустремения младеж, какъвто трябваше да е бил някога.

— Щото не съм безгръбначен. Щото вярвам в кармата. Щото, ако се стегнеш и се научиш да се владееш, те очаква съвсем нов живот, и не искам аз да съм онзи, дето ще ти го отнеме.

Пак се умълчахме и продължихме да се храним, Макгроу с апетит, аз — доста по-вяло. Мислите ми бяха объркани, бунтуваха се. Доскоро всичко вървеше добре. След някои от местата, на които бях ходил, това „добре“ означаваше много. А сега… Бях направил грешка. Не биваше да я допускам. Обаче не исках да заминавам.

Хрумна ми нещо. Слаба работа, но не виждах алтернативи. Така че попитах:

— С кого ми е проблемът тук?

Макгроу ме изгледа подозрително, сдъвка хапката си и я преглътна.

— Какво искаш да кажеш?

— Кой има мотиви да ме преследва?

— Нали ти обясних. Фукумото и синът му.

— Задето съм убил племенника на Фукумото. Братовчеда на сина му.

— Толкова ли е трудно за разбиране?

— Но вие казахте, че племенникът бил боклук. Принц, ама боклук. Какво имахте предвид?

Агентът махна с ръка.

— Имал лоша репутация. Проблеми с полицията. Многобройни издънки. Хем не си кротувал, хем не носел печалба. С Бясното куче си били лика-прилика. И били много близки.

— Та значи… причината за моя проблем е само семейната чест, така ли?

— „Само“ семейната чест ли?! Ти изобщо знаеш ли нещо за якудза? Да не си мислиш, че гангстер с прякор Бясното куче ще си подложи и другата буза, ако някой утрепе братовчед му, с когото са били като братя? Фукумото-старши също не може да го преглътне ей така. Това ще е признак за слабост. Ще се посрами. Враговете му ще надигнат глава. Ако иска да го предотврати — а аз ти гарантирам, че иска, — трябва да те очисти. Просто като две и две.

— Добре, значи Фукумото има врагове. На които не им пука за племенника. И които ще се зарадват, ако и със самия Фукумото се случи нещо.

Макгроу се втренчи в мен за миг, после се подсмихна. Усмивката му прерасна в кикот. Кикотът — в буен смях, който продължаваше ли, продължаваше. Накрая ме погледна, като бършеше сълзите от очите си. На няколко пъти се опита да заговори, но не успя. Наблюдавах го. Изкушавах се да го накарам да спре да се смее. Много се изкушавах. И можех да го направя. Можех да направя така, че никога повече да не се смее. Само че се нуждаех от него. Дали не започвах да се научавам да се владея? В такъв случай той си нямаше представа какъв късмет е извадил.

Пристъпът му най-после премина.

— О, я стига, момче. Знам, вас от спецчастите си ви бива, обаче какво ще направиш, да не искаш да тръгнеш срещу цялата японска мафия?!

— Ако се съди по това, което ми разказахте, проблемът ми не е цялата японска мафия. А само Фукумото. И синът му, Бясното куче.

Макгроу се взираше в мен. Вече не се смееше.

— Значи говориш сериозно.

Не отвърнах нищо.

— Не — заяви той. — Не мога да дам разрешение за такова…

— Никой не говори за разрешение. Ние само… всичко това е чисто хипотетично.

Той изсумтя.

— Хипотетично, ама откъде ще си осигуриш сведения? За свърталищата, движенията им, такива неща.

— Откъде да знам, може пък да чуя някой слух. Анонимна информация.

— Айде бе! И какво ще спечели информаторът?

Погледнах го.

— Зависи какво иска.

Макгроу си поглади брадичката. Стори ми се, че се е заинтригувал. Определено като че ли обмисляше нещо.

Той пак се зае с пържения ориз. След малко ме осведоми:

— Трябват ти сведения за двама души. А ако информаторът ти даде сведения за трима?

Изобщо не се поколебах.

— Тогава ще се погрижа и за тримата.

Агентът кимна.

— Може пък и да си струва…

— Така ще сме квит. Тъй де, с информатора. Хипотетично.

Сега ми е чудно, че някога съм си мислил всичко това за пазарлък.

— Със сигурност — каза той.

Отново не се поколебах.

— Добре, кой е третият?

Макгроу дълго се взира в мен.

— Убеден ли си, че си готов за такова нещо, момче? Добре ли си го премислил?

— А вие?

— Току-що го направих. Обаче целият риск остава за тебе. Наистина ли го искаш?

— Кой е третият?

Той сви рамене и след малко отвърна:

— Хипотетично ли? Третият с Какуси Озава.

Името ми прозвуча смътно познато, но не се сещах кой е точно.

— Какуеи Озава…

— Сомукайчо на ЛДП.

— На Либерално демократическата партия ли? — Тази политическа партия управляваше Япония още от войната. И очевидно беше главният получател на американските дарения, които редовно доставях в чанта на Миямото.

— Същата.

— И… сомукайчо е… председателят на Изпълнителния съвет.

— Точно така.

— Говорите за втория най-влиятелен политик в Япония.

— Всъщност е третият или даже четвъртият. Генералният секретар и председателят на Политическия съвет имат повече власт, поне на хартия. Обаче сомукайчо има най-много влияние над политическите назначения. Повече от самия министър-председател.

— И вие искате да го очистя.

Директността ми накара Макгроу да потрепери.

— Ако искаш да ти помогна да си решиш проблема, ти ми помогни да реша моя.

— Аз искам от вас само сведения. Вие ме карате да дръпна спусъка. Срещу изключително високопоставена мишена.

— Не знаех, че в спецчастите сте толкова придирчиви.

— Ако наричате така желанието ми да не прекарам остатъка от живота си в японски затвор, да, придирчив съм.

— Ще влезеш в затвора само ако те хванат.

Гладката му формулировка не ми направи впечатление.

— Това да не е официалният девиз на ЦРУ?

— Не, официалният ни девиз е „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“. Евангелие от Йоан, осма глава, трийсет и втори стих.

— Странен избор за хора, които си изкарват прехраната с лъжи.

— Понякога най-добре ни характеризират парадоксите, момче.

— А понякога — будалкането.

Той се засмя.

— Понякога това е едно и също.

— Както и да е. Няма да го направя.

Макгроу сви рамене.

— Ти си решаваш, луда главо. Никой не ти е опрял пистолет в главата.

Кимнах, като се чудех дали наистина е така.

Той омете докрай пържения ориз и отмести стола си назад.

— Е, желая ти успех. Сигурен съм, че всичко ще се нареди.

— Чакайте малко, ами… информацията? За Фукумото. И сина му.

— Нали не я искаше?

— Ъъъ… знаете, че я искам. Казах ви го.

— И аз ти казах какво ще ти струва. Ти отговори, че няма да платиш. Хубаво. Просто капитализъм в действие.

— Това не е капитализъм. Вие ме изнудвате.

— Наречи го както щеш. Така или иначе, това е цената.

Не казах нищо. Търсех изход и не виждах такъв.

Макгроу ме наблюдаваше така, като че ли се чудеше откъде намира такова търпение. После пак придърпа стола си напред и се наведе към мен.

— Дай да ти обясня нещата, момче. Ние с тебе не сме партньори. Не сме приятели. Не сме бойни другари. Отношенията ни са чисто делови. Ти ми носиш известна изгода и ми струваш конкретен разход. Е, сега, заради глупостта ти, разходът се увеличи, защото ти се превърна в магнит за якудза. Въпреки това искаш да продължа да ти плащам, така ли? Чудесно. Кажи ми какво ще спечеля от това. Как ще увеличиш изгодата, която ми носиш, за да компенсираш увеличените разходи? Обясни ми. Слушам те.

Мълчах.

— Добре тогава, струва ми се, че разбирам. Искаш да те задържа с по-голям риск за собствения ми бизнес и да ти осигуря секретна информация, за да ти помогна да направиш нещо, което японската съдебна система със сигурност ще определи като убийство. И очакваш да го направя… от добро сърце, така ли?

Продължих да мълча. Вътрешно кипях. Отчасти заради самото положение, отчасти заради бруталната директност, с която ми го излагаше. Той ме държеше в ръцете си, държеше ме толкова здраво, че даже не се налагаше да се преструва. Чувствах се отвратително. Чувствах се отвратително, защото нямах избор.

— Добре — отвърнах. — Печелите.

Макгроу се ухили.

— Не го приемай така, момче. Това е бизнес, не забравяй. И двамата сме на кяр.

Бавно въздъхнах в опит да се отърся от унижението, което изпитвах.

— Какво е направил Озава?

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо искате да умре?

— Виж, момче, не забравяй за какво ти се плаща. Няма нужда да знаеш защо. Трябва да знаеш само кой. Това е.

Вероятно усетих, че тази нова работа, която ми възлага Макгроу, ми дава предимство, каквото досега нямах. Или пък просто вече не можех да сдържам гнева си.

— Напротив! — изсумтях. — Държите ме в неведение за парите в чантата?! Добре, не ми пука. Карате ме да очистя тъпия председател на Изпълнителния съвет на ЛДП?! Искам да знам в какво се забърквам.

Макгроу се подсмихна, явно впечатлен от съобразителността ми.

— Добре. Да речем, че американското правителство подкрепя някои елементи от японското правителство. В замяна на политика, която устройва американското правителство. Спазване на договора за взаимна сигурност и сътрудничество. Оставяне на Седми флот в Йокосука. И морската пехота на Окинава. Купуване на самолети от американски производители. Такива неща.

— Американското правителство подкупва японски политици, така ли?

— Капитализъм в действие, момче, колко пъти да ти го обяснявам? Всяка страна има нещо, от което се нуждае другата.

— С други думи, едната страна има политика за продан, а другата — пари, за да я купи.

— Както вече казах, май не си чак толкова тъп, колкото предполага поведението ти. Давай така и може да започнеш да разбираш как действа светът.

За миг се зачудих дали обидите на Макгроу всъщност не са опит за проява на симпатия. Казах си, че ще ми е от полза да ги приемам така. Иначе в някой момент можеше да си изпусна нервите.

— Та какъв е проблемът с Озава? Да не иска прекалено много?

— Дава прекалено малко. Явно е започнал да си въобразява, че тази програма е нещо като постоянна рента. А тя не е. И хората, които изключва от играта, започват да протестират. Заплашват, че ако не получат каквото им се полага, ще се обърнат към пресата. Ще издадат онези, които разпределят парите, и ще пратят на кино цялата програма. Трябва ни някой, който ще разпределя средствата по-справедливо. Някой с дипломатически нюх, а не тъп егоист като Озава. Сега загряваш ли?

— Май да. Как ще се добера до него?

— Ще ти обясня. Не е трудна мишена. Би трябвало да е фасулска работа за боец от спецчастите като тебе. Не ме интересува как ще го направиш. Е, в определени граници.

— А именно?

Последва мълчание, после той каза:

— Направи го така, че смъртта му да изглежда естествена.

— Как?

— Няма да те уча на всичко! Ще измислиш нещо. Не искаме председателят на Изпълнителния съвет на ЛДП да умре от куршум, освен ако патоанатомите не могат да докажат, че е от собствения му пистолет и е изстрелян от собствената му ръка. Той не е премиер, нищо подобно, обаче явното убийство на видна политическа личност ще привлече повече внимание, отколкото трябва. Ако се справиш добре, ще можеш да искаш много услуги. Само не се издънвай. Ако се провалиш, ще се озовеш в много неприятно положение.

— Първо ми дайте информация за двамата от якудза.

Макгроу се засмя.

— Чувал ли си за принципа на проститутката, момче?

— Не.

— Според него стойността на предложените услуги рязко пада веднага след консумирането им. В момента ти имаш нужда от мене, затова цената те устройва или поне си готов да я платиш. Щом ти дам двамата от якудза, няма да те интересува нищо друго, освен какво съм направил напоследък за тебе.

— Как да съм сигурен, че ще ми дадете информацията, ако първо очистя Озава?

— Ще ме убиеш ли, ако не ти я дам?

Погледнах го и ме побиха странни тръпки.

— Май ще се наложи, да.

Той пак се засмя.

— Нали ти казах — не си чак толкова тъп, колкото предполага поведението ти.