Рейн-сан: Гробище за спомени

21.

Спрях на забранено място близо до входа на метростанция „Угуисудани“. Ако се появеше полицай, щеше да се наложи да се преместя, но ако имаше възможност, не исках да карам Саяка да се придвижва прекалено надалече. Останах вътре, без да гася двигателя и климатика, докато не я видях да се приближава по улицата: въртеше колелата с ловки и уверени движения.

Изключих двигателя, изскочих навън и отидох да я посрещна. Изглеждаше чудесно. Косата й висеше отзад, както обикновено, несъмнено заради жегата и влагата. Носеше блуза без ръкави, което за пръв път ми позволи да видя кожата и тялото й. Биваше си ги.

— Това ли е колата ти? — попита тя.

— Да. Страхотно изглеждаш. Може ли да ти помогна?

— Мерси. Тук е забранено за паркиране, нали знаеш?

— Знам. Няма да я оставям тук, надявах се да идем някъде. — Усещах, че говоря прекалено бързо. Трябваше да забавя темпото.

— Да идем някъде ли? Какво искаш да кажеш? — Думите й не прозвучаха особено доволно.

— Виж, помня какво ми каза, но…

— Не, Юн. Не искам да пътувам с кола.

— Може ли просто да ти…

— Не. Казах ти, че трябва да е наблизо.

Бръкнах в джоба си и й подадох листовката.

— Идеята ми хрумна от това тук. Знаеш ли кой е? Знам, че обичаш джаз.

Тя я разгъна и зяпна.

— Дали знам кой е Терумаса Хино?! Майтапиш ли се?!

— Не. Добър ли е?

— Направо е невероятен. Имам всичките му записи.

Зарадвах се, че не съм излъгал Киоко, като й казах, че Саяка е негова почитателка.

— Видях листовката и ми хрумна тази идея. Знам, че сигурно не трябваше, обаче просто ми се стори, че ще е забавно. Понеже знам, че обичаш джаз. Та затова отидох в клуба да проверя. Запознах се със собственичката и тя обеща да помогне…

— Как да помогне?

Осъзнах, че докосвам деликатни точки, за които не само не съм се досещал, но и които са ми напълно непонятни.

— Ами, казах й, че една моя приятелка е голяма почитателка на Терумаса Хино…

— Какво си й казал?! Та ти не си бил и чувал за него!

— Да де, тук май нагазих в непознати води, обаче реших, че може да го харесваш.

Тя се намръщи. Явно наистина се ядоса.

— И?

— И й казах — тя се казва Киоко, между другото, — че си на инвалидна количка, и тя отговори, че нямало проблем, стига да отидем рано, преди осем и половина, и че ако те пренеса надолу по стълбището, тя ще ни последва с количката. Ако е сгъваема. Сгъваема ли е? Киоко ме попита, а аз нямах представа.

От ядосано лицето й стана бясно. Мамка му. Даже не знаех къде точно съм сгафил, обаче бях прецакал всичко.

— Да не си мислиш, че искам да ме разнасят насам-натам?!

— Не, наистина не…

— Да ме разнасяш насам-натам като счупена кукла, докато някаква жена, която даже не познавам, ни следва с количката ми?! Такава ли е идеята ти?

— Не, нямах…

— Отивам си. Никъде няма да ходим!

— Не, почакай! Почакай. Може ли да кажа нещо?

Тя сви устни и кимна.

Опитах се да обясня.

— Виж, нямам представа защо си на инвалидна количка. Знам, че не си виновна за това. Тъй де, ако беше сляпа и исках да изляза с теб, щях да ти подам ръка. Ако беше глуха, щях да си нося бележник, за да си говорим с писане. Ти си на инвалидна количка, така че мога просто да те бутам, нали? Или да те нося, ако има стълбище. Разбирам, че не е толкова просто, и всъщност не съм мислил по този въпрос, но ми се струва, че проблемът е чисто практически. Аз мога да ходя, а ти не можеш. Затова ми позволи да ти помогна. Ето, ти разбираш от джаз, а аз — не. Е, слушал съм нещичко. Бил Евънс например, но това е горе-долу всичко. Ти можеш да ме научиш. Така и ти ще ми помогнеш.

Саяка сведе глава за миг, после ме погледна.

— Не можеш ли да го проумееш? Аз мога да те науча и ти вече ще разбираш от джаз. Ти можеш да ме носиш, но аз никога няма да мога да ходя.

— Знам и съжалявам. Май говоря само глупости. Обаче ако не ми позволиш да ти помогна, на мен или на някой друг, никога няма да видиш Терумаса Хино. А съм чувал, че бил невероятен.

Тя въздъхна.

— Сигурна ли си, че не искаш поне да опитаме? — попитах тихо. — Във вана има много място. Ще карам адски бавно и внимателно. Както ми кажеш.

Последва дълго мълчание. Саяка на два пъти понечваше да отговори и отново затваряше уста. Аз чаках, като се мъчех да не се поддавам на излишни надежди.

— Провери ли тоалетната им? — попита тя накрая.

— Моля? Не, не съм.

— Е, ето ти само един малък пример за десетките неща от моя живот, за които не си и помислял, Юн. Не те обвинявам. Защо да мислиш за тях? Но такъв клуб… инвалидната ми количка няма да влезе в тяхната тоалетна. Сега разбираш ли… разбираш ли какво е това за мен? Не обичам да ходя на непознати места. С непознати хора. Не се получава добре.

— Не се е получавало, искаш да кажеш.

— Да. Не се получаваше.

— Но… няма ли да опиташ пак?

Саяка поклати глава.

— Не знам.

— Не съм проверил тоалетната им. Сигурно е съвсем тясна.

— Убедена съм.

— Може ли да кажа нещо?

Тя тихо се засмя.

— Мога ли да ти попреча?

— Изпадал съм в известни… трудни ситуации. Не ми се говори за тях. Даже не ми се мисли за тях, поне сега. Обаче от тези ситуации съм се научил да не хленча, а просто да проявявам практичност. Човек трябва да ходи до тоалетната също както трябва да яде, да пие и да спи. Затова, когато ти се наложи, аз ще избутам количката ти или пък ще го направиш сама, ще ме прегърнеш през шията, аз ще те настаня, после ще изляза, ще затворя вратата и когато си готова, ще ме повикаш. Знам, че всеки човек от време на време трябва да ходи до тоалетната. Тъй де, много си красива, но си човешко същество. На човек му се налага да ходи до тоалетната. Поне така съм чувал.

Саяка се засмя, ала не отговори.

— Ще ми се довериш ли? — попитах аз.

Тя се извърна. След малко кимна почти незабележимо. И после каза:

— Да. — И повтори: — Да.

Не успях да се сдържа и се засмях.

— Добре. Добре, чудесно. Искам по пътя да ми разкажеш за този Терумаса Хино, може ли? Да ме научиш на джаз.

Тя се усмихна малко неуверено.

— Добре.

Забута количката към вана и аз тръгнах до нея.

— Виж сега, ако сбъркам някъде или с нещо те накарам да се почувстваш неловко, само ми кажи, става ли?

— Добре, става.

Отворих задната врата и наместих дъските.

— Искаш ли аз да те кача?

— Мога и сама. — Хвана колелата и се изтласка нагоре с бързи и плавни движения. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Ама разбира се — нали постоянно упражняваше горната половина на тялото си. Изотзад успях да видя отблизо краката й. Носеше дънки, но крайниците й под тях бяха съсухрени. Отново се зачудих какво й се е случило. Е, ако искаше, щеше да ми разкаже. Иначе нямаше. Вдигнах дъските, затворих вратата, заобиколих отпред и потеглих. Шофирах бавно и внимателно — не исках да рискувам количката на Саяка да подскача насам-натам. Днес сигурно ще те арестуват, ако качиш човек на инвалидна количка в товарен ван, без да я закрепиш, ала по онова време живеехме в друг свят. Нямаше детски столчета за кола, колани, велосипедни каски, предупредителни надписи и поляризирани щепсели… истинско чудо е, че хората изобщо оцеляваха, за да оставят потомство.

По пътя за Шинджуку тя ми разказа за Хино, джаз тромпетист, който имал свой квартет. За инструментите, на които свирел, за влиянието, което оказвал, за значението му. Бил на върха на славата си и според нея някой ден щял да се превърне в легенда. Осъзнах, че съм извадил страхотен късмет с рекламната листовка. Ако беше нещо друго, тя едва ли щеше да се съгласи да дойде с мен. Щяхме да отидем на суши в Угуисудани. Не че щеше да е лошо, обаче сега беше различно. Ентусиазмът й ми харесваше. Харесваше ми, че за нея това преживяване е изключително. Специално. Харесваше ми доверието, което ми оказваше.

— Какво всъщност има в джаза? — попитах.

— Нали каза, че ти харесвал Бил Евънс?

— Да.

— Е, какво има в Бил Евънс?

Трябваше да се замисля. Дотогава не се бях опитвал да си го обясня.

— Не знам. Като го слушам… винаги изпитвам блаженство. Звучи ли ти смислено?

Тя се засмя.

— Напълно. След като тази вечер слушаш Хино, ще ми кажеш повече.

Успях да паркирам на улицата не много далеч от „Таро“. Чувствах се уверен, бях изпълнен с оптимизъм. Някаква частица от ума ми продължаваше да се връща към неотдавнашните неприятни усещания — локвите кръв, миризмата на барутен дим, животинския писък на мъж, намушкан в корема, — но те почти не се отразяваха на настроението ми. Бяха оградени със сигурна стена.

Това беше друга част от моя живот, друга част от същността ми, която нямаше нищо общо с тази вечер. Сега бях друг човек. Може би имах същите спомени, ала онази друга личност я нямаше.

Наистина вярвах, че съм способен да поддържам това равновесие. Бях прекалено млад, за да знам, че някои спомени не избледняват, не остаряват и не умират. Че бремето на нещо от онова, което вършим, се натрупва, разширява, слива, втвърдява. Че животът означава да свикнеш с това постоянно бреме, да се научиш да го носиш, където и да идеш, да разбереш и, да приемеш, че то ще е с теб, върху теб и в теб до края на дните ти, докато стигнеш до момента, в който всичките ти сили отиват само за него. А когато накрая успееш да го отхвърлиш от плещите си, това ще е само защото е дошло време да отхвърлиш и всичко останало, всичко, което си имал, имаш или си щял да имаш. И се моли това наистина да е краят, понеже никой не знае какво се случва после.

Забутах инвалидната количка на Саяка, като наблюдавах всичко наоколо и внимавах да не се приближава някой със ситно накъдрена коса и евтин костюм. Ала не забелязах гангстери. Улиците гъмжаха от всевъзможни търсачи на развлечения: групи студенти, които отиваха на евтина вечеря или кино, бизнесмени, които забавляваха клиенти, чиновници, отскочили за малко сексуални наслади, преди да се приберат вкъщи и да излъжат жените си, че са ги задържали в службата. Навсякъде се смееха и разговаряха хора, пищяха клаксони, търговци крещяха от вратите на магазините си, ревяха мотори, тътнеха минаващи мотриси. Някаква странна хармония сред хаоса, мелодична какофония.

— Сега идва трудната част — казах аз, когато стигнахме до входа на „Таро“. — Мога да ти помогна да слезеш в клуба, да те настаня и да пратя някой да донесе количката. Става ли така?

Тя кимна. Изглеждаше малко уплашена.

Щеше да е най-лесно просто да я взема на ръце, но предполагах, че това няма да й хареса. И на мен не би ми харесало — щях да се почувствам като бебе, като инвалид.

— Как ще ти е най-удобно? — попитах. — Ако клекна до теб, можеш да ме прегърнеш през врата, аз ще те прегърна през кръста и така ще слезем по стълбището. Съгласна ли си?

Саяка отново кимна.

— Да.

Така и направихме. Оказа се по-трудно, отколкото очаквах, и осъзнах, че съм бил глупак. Бях помагал на пияни и на ранени и си мислех, че ще е нещо подобно. Само че тя изобщо не можеше да стъпва — краката й бяха напълно безполезни и просто висяха под тялото й. Господи, нищо чудно, че мразеше да напуска количката си и да зависи от други хора.

Спрях.

— Чакай малко, така май няма да се получи. Дойде ми по-добра идея.

Извъртях се с лице към нея и с гръб към стълбището.

— Прегърни ме с две ръце през врата. По-здраво. Точно така. Сега просто… се дръж за мен. Не се бой, няма да те изпусна, хванал съм се за парапета. — Прегърнах я през кръста, леко извих гръб назад, за да поема част от тежестта й върху тялото си, и заслизах заднешком. Изненадах се колко е лека. Естествено — краката й почти не тежаха. Движех се бавно и предпазливо. Опитвах се да не обръщам внимание на притиснатите й към мен гърди, на ръцете й върху шията ми, на гърба й под дланите ми. И на опияняващото й ухание. Не че ми се удаваше особено добре.

Слязохме без инциденти, като това включваше и мълчаливото ни съгласие да не споменаваме за моето надървяне. Какво да кажа, бях едва двайсетгодишен. Ужасих се, когато разбрах какво се случва, ала нищо не можех да направя. И още повече ме засрами нейната усмивка, въпреки че се мъчеше да я скрие. Нямам представа какво усещаше с долната половина на тялото си, обаче по някакъв начин знаеше в какво състояние съм.

Влязохме в клуба. Киоко даваше инструкции на един трийсетинагодишен мъж зад бара и две момичета на студентска възраст, навярно сервитьорки. Когато ни видя, веднага прати бармана да донесе количката и се погрижи да я постави в средата пред сцената. Всъщност в заведението нямаше лоши места — в това малко помещение всеки се намираше само на няколко крачки от сцената. Киоко поговори няколко минути със Саяка — как отворила клуба, какви изпълнители канела. Явно с Хино бяха приятели и тя обеща да ни запознае с него. Саяка беше във възторг. Скоро започнаха да пристигат хора и след половин час клубът вече се пръскаше по шевовете.

— Наред ли е всичко? — попитах, докато чакахме появата на тромпетиста и групата му.

Тя кимна.

— Да. Киоко е страшно симпатична. Естествена. Много хора смятат, че като си на инвалидна количка, трябва да си глупав, и ти говорят като че ли гръбначна травма и мозъчно увреждане са едно и също. Тя не е такава. — Замълча за миг, после прибави: — И ти не си.

След малко намалиха осветлението и Хино с още трима души енергично минаха покрай външната стена — единственото свободно място. Публиката избухна в диви аплодисменти. Музикантът вдигна тромпета над главата си, разтърси го за поздрав и овациите и виковете се удвоиха.

Четиримата заеха местата си на сцената — Хино, пианист, басист, ударни. И засвириха без никакво встъпление. Не познавах това парче — по онова време почти не бях слушал джаз, — но беше прекрасно. Започна тихо и постепенно се усилваше, звучеше елегично, изпълнено с копнеж, правеше ме щастлив и тъжен, понякога ту едното, ту другото, понякога едновременно. Струваше ми се, че нещо ми убягва, но нямах абсолютно никаква представа какво. Беше пленително, но и дразнещо да си в състояние да усещаш нещо толкова дълбоко и да не го разбираш.

Улових се, че кимам в такт с музиката, и засрамено престанах. Саяка ме погледна и се усмихна. Огледах се. Всички си тактуваха с глава или крак, някои леко се поклащаха. Човек просто не можеше да устои. Тези хора не се познаваха, никой от нас не се познаваше, и все пак всички реагирахме по един и същи начин. Бяхме като общност от непознати, обединени от… от какво? Не знаех. От онова, което усещахме в музиката.

Парчето свърши и залата отново се взриви от викове и аплодисменти. Хино представи своя квартет и обясни, че парчето се казвало „Сам, сам и сам“. Вероятно бях единственият, който не го знаеше.

Докато те свиреха, ние със Саяка похапвахме малки порции от различни ястия. Тя не пиеше нищо — реших, че сигурно не иска да се налага да я носят до тоалетната, освен ако не е абсолютно необходимо, макар да не бях сигурен. Аз обаче си поръчах уиски. Не че знаех какво правя, но уискито ми се струваше изискана напитка и някак си вървеше с джаза. Естествено, когато сервитьорката ме попита какво уиски искам, изпаднах в затруднение и се измъкнах, като се поинтересувах те какво предлагат. „Хибики“ и „Ямазаки“, осведоми ме тя. Мислено хвърлих чоп и я помолих да ми донесе „Ямазаки“. Двайсет или осемнайсетгодишно? Усетих, че изтънчената маска, която си бях сложил, започва да се смъква от лицето ми, и избрах осемнайсетгодишното. Чисто или с лед? Тя ебаваше ли се с мен? Чисто, моля. Слава богу, с това играта на въпроси и отговори приключи. Ямазакито се оказа толкова добро, че си поръчах второ и щях да продължа, ако Саяка пиеше заедно с мен и не се налагаше после да шофирам.

С изненада установих, че концертът страшно ми харесва — не само музиката, но и преживяването от споделянето й с цяла зала непознати. Бях очаквал евентуално да изпитам удоволствие главно заради Саяка, ала се оказа нещо много повече. От време на време ме спохождаха мисли, които нарушаваха хармонията, образи и усещания от онова, което бях направил през последните няколко дни, ала успявах да ги пропъдя. Ако успеех да съсредоточа вниманието си върху момента, а не върху спомените си, поне така смятах, всичко щеше да е наред. Онова беше друг живот. Между него и това тук нямаше нищо общо. И аз щях да запазя това положение.

След края на представлението и аплодисментите, докато публиката напускаше клуба, Киоко изпълни обещанието си и ни запозна с музикантите. Хино стисна ръката на Саяка с две ръце и се поклони — мил, топъл жест, който съчетаваше западната и източната традиция. Киоко донесе един от неговите албуми и той го подписа за Саяка. Усмивката не слизаше от лицето й и аз преливах от радост, като я виждах да смъква част от хладната сдържаност, толкова характерна за нея по време на първите ни срещи.

Преди да си тръгнем Саяка трябваше да отиде до тоалетната. Всичко мина нормално. Даже да се срамуваше, че трябва да й помагат, тя не го показа. Аз също се облекчих и накрая платих сметката на изхода.

— Е, готова ли си?

Тя кимна и се качихме по стълбището по същия начин, по който бяхме слезли. Със същото неловко затруднение от моя страна. Барманът ни последва с количката. Помогнах й да се настани, сбогувахме се и се насочихме към вана.

— Добре ли беше? — попитах, докато бутах количката по осветените от неон улички на Кабукичо и маневрирах сред забавляващите се хора. Саяка въртеше глава във всички посоки, попивайки гледките, шума и тълпите. Знаех, че изпадам в параноя, но въпреки това вървях с наведена глава, за да сведа до минимум и без това малката вероятност да ме разпознаят.

Тя ме погледна.

— Беше невероятно. Благодаря ти.

Отговорът й ме изпълни с щастие и без да се замислям, предложих:

— Хей, разхожда ли ти се? Искам да кажа…

Саяка се засмя.

— Знам какво искаш да кажеш. Къде?

— Нямам представа. Може би в парка „Юено“? Той е точно до Угуисудани и…

— Не, хайде да направим нещо друго — след кратко мълчание отвърна тя. — Ще ми се да видя нещо ново.

Замислих се за момент.

— Ходила ли си в „Китазава-гава“?

— Паркът с вишните ли?

— Да, в Сетагая. Когато дърветата цъфтят, там е пълно с хора, но иначе е приятно място за разходки. — Пак използвах същата неподходяща дума, но нали Саяка ми беше казала, че разбира какво имам предвид?

Тя се усмихна.

— Е? Какво чакаме?