Рейн-сан: Гробище за спомени

36.

Спрях на един пуст паркинг край езерото Шинобазу. Минаваше пет и въпреки че лятното слънце още се криеше под хоризонта, небето беше съвсем светло. Цареше тишина и нямаше жива душа.

Измъкнах трупа на гангстера от багажника, наместих го на количката, нахлузих му шапката и хирургическата маска, за да скрия разкъсаната плът на мястото на лицето му, и го завих с одеялото, което бях купил предишния ден. Затворих багажника и забутах количката навътре в парка. Ако случайно се появеше някой ранобудник, щеше да ме помисли за санитар, извел престарял и болен от артрит пациент да гледа изгрева на слънцето над лотосите.

В южния край на езерото имаше обществена тоалетна. Вкарах гангстера вътре, вмъкнах го в една от кабинките, заключих вратата, прескочих стената и избърсах местата, които бях докосвал. През следващите петнайсетина минути едва ли щеше да дойде някой, а дори да дойдеше, имаше още две кабинки.

Върнах количката при колата, закарах я при една болница до метростанцията и избърсах дръжките, преди да я зарежа и да си тръгна. Никой нямаше да разбере чия е и как се е озовала там. Не че щяха да й обърнат внимание. Накрая все някой щеше да я вкара вътре и болницата щеше да си я присвои. А можеше да я изхвърлят или да я откраднат. Така или иначе нямаше как да я свържат с мен. Хирургическите дрехи и престилката отидоха в една кофа за боклук. После подкарах към фирмата, от която бях взел под наем колата. Беше затворено и въпреки че щеше да е необичайно някой да върне автомобил извън работно време, под вратата имаше достатъчно място да пъхна ключовете. Яхнах Танатос, насочих се към езерото и паркирах точно насреща. Угасих двигателя, слязох и останах там за миг, просто зазяпан в тази красива машина. Яркочервено и кремаво. Въздъхнах. Потупах резервоара, седалката. Усмихнах се — разбирах, че се държа глупаво. Това беше обикновен мотор. Май го превръщах в някакъв символ, микрокосмос на живота, който напусках, вместилище на цялата ми тъга и съжаление. Обаче не можех да се сдържа.

— Ще ми липсваш — казах му, обърнах се и се отдалечих.

Върнах се в тоалетната и пак прескочих стената на кабинката. Трупът започваше да се стопля. Добре. Едно несъответствие по-малко. Отворих сака си, извадих дрехи и го облякох. Бельо, чорапи, всичко. Събух си обувките и му ги нахлузих, а аз обух новите. Неизтърканите подметки щяха да изглеждат странно. Колкото по-малко несъответствия се наложеше да замазва Тацу, толкова по-добре. И без това щяха да са доста.

Пъхнах портфейла си в джоба му и с мрачна усмивка прибавих сгънало листче с номера на Макгроу. Даже му сложих часовника си и преметнах сака през рамото му. В него беше всичко, което притежавах. Дори писмата от родителите ми, избелелите снимки, абсолютно всичко. Задържах само пистолета и малко пари. Сигурно и в това имаше някаква символика. Въпреки това по онова време бях прекалено млад, за да й позволя да ме разубеди.

Изправих се и огледах гангстера, после и себе си. Сърцето ми биеше силно. Нямаше връщане назад. Странно, имах чувството, че наистина ще умра, че паркът „Юено“ се е превърнал в грамаден ешафод и аз се качвам по стъпалата.

Прехвърлих ръката на мъртвеца през шията си, прегърнах го през кръста, изправих го и го помъкнах навън. Ако някой ни видеше, просто помагах на пияното си другарче да се прибере след среднощен гуляй. Елементарно, обаче сигурно щеше да свърши работа. Но паркът все още беше пуст. Чух една мотриса по линията „Яманоте“ да потегля от станция „Юено“, от улицата се носеше шумът на трафика. Токио се разбуждаше. Нямаше да се наложи да чакам дълго.

Висока до кръста метална ограда отделяше алеята от езерото. Опрях гангстера на нея, така че тялото му да е наклонено към лотосите. Свалих шапката от главата му и я нахлупих на моята. Хирургическата маска потъна в джоба ми. После измъкнах последния си броунинг и зачаках.

След няколко минути видях две възрастни жени по анцузи да се приближават отдясно по алеята, явно излезли да правят физически упражнения. Погледнах наляво и останах доволен — оттам идваше старец с кученце. Разсеяно се зачудих защо старците стават толкова рано. Е, нямаше значение. Важното беше, че изглеждат трезви, благонадеждни, съвестни граждани, които несъмнено ще са добри свидетели. Зрението им можеше и да е съмнително, обаче не се притеснявах, че ще се приближат прекалено. И не приличаха на хора, които ще тръгнат да ме гонят.

Наблюдавах ги с периферното си зрение, докато стигнаха на двайсетина метра от мен. Тогава вдигнах пистолета, прицелих се в лотосите покрай неузнаваемата глава на гангстера и дълго останах в тази театрална поза. После стрелях. Гърмежът отекна в ранната утринна тишина. Пуснах китката на мъртвеца и тялото с плясък се преметна във водата. Няколко патици излетяха с крясъци. Останах още няколко секунди е пистолет в ръка, за да съм сигурен, че всички са имали време да се уверят в онова, което си мислеха, че са чули и видели. После се огледах малко театрално, затъкнах броунинга под колана си и забързах приведен през храстите и дърветата.

Не се съмнявах, че пенсионерите ще се втурнат да проверят във водата. Щяха да видят трупа. Щяха да се обадят в полицията и да опишат сцената, на която бяха присъствали: един мъж застрелва друг от упор в лицето и избягва. Тацу чакаше това обаждане и знаеше горе-долу кога ще позвънят. Той щеше да пристигне пръв. Водата и тинята донякъде щяха да скрият несъответствията, които ме безпокояха, поне от случайните очевидци, а с останалото трябваше да се справи Тацу. Жертвата, щеше да установи той, нямаше близки и даже да имаше, обезобразеното лице щеше да затрудни разпознаването. Щяха да идентифицират мъжа по онова, което откриеха в джобовете му и в сака на рамото му, както и по ключа за мотора и самия мотор, регистриран в Токио и паркиран наблизо. Убитият се казваше Джон Рейн и единственият ключ за случилото се с него щеше да е телефонният номер в джоба му. Телефонен номер, на който Тацу като главен следовател щеше да се обади, естествено, за да разпита съответния човек. „Познавате ли жертвата? В какви отношения бяхте? Защо убитият е носел телефонния ви номер? Къде бяхте по време на убийството?“

Разбира се, Макгроу щеше да отрече, че ме познава, и да заяви, че няма представа откъде имам номера му. Никой нямаше да е в състояние да докаже противното, нито дори да се опита, като се имаше предвид неговият дипломатически имунитет и вероятните му връзки. Отгоре на всичко той щеше да има и алиби. Нали знаеше, че рано сутринта в парка „Юено“ ще бъде извършено убийство, а Макгроу беше предпазлив човек, педантичен. И все пак натискът, на който щеше да бъде подложен под проницателния полицейски поглед и напрегнатия разпит на Тацу, щеше да скрие от него истинската причина изобщо да го разпитват: да осигури безспорно официално полицейско потвърждение за смъртта ми. След което можеше да си върви. Нямаше как да му хрумне, че новината за моята смърт е силно преувеличена.

Поне докато самият аз не му го кажа.