Рейн-сан: Гробище за спомени

33.

По пътя се упражнявах да си преправям гласа като с Миямото.

Трябваше да се уверя, че няма да се издъня, защото, за разлика от Миямото, Макгроу беше свикнал да ме чува да говоря на английски. Намерих уличен телефон и му се обадих. Въпреки късния час ме свързаха.

— Оставили сте ми съобщение.

Пауза.

— Да. Благодаря, че се обаждате. Разбрах, че решавате проблеми. И имате изключителни препоръки.

— Кой ме е препоръчал?

— Някой си Миямото. И други хора също.

— Какъв проблем трябва да се реши?

— Предпочитам да го обсъдим лично.

— Никога не се срещам с клиентите лично. Само ако те са проблемът, който трябва да реша.

Той се засмя — малко нервно, поне така ми се стори.

— Добре, да видим тогава дали ще можем да определим общите условия. Първо трябва да ви попитам следното. Ако проблемът, който ви възложат да решите… е ваш познат, ще проявите ли интерес?

— Зависи от цената.

— Разумен отговор. Радвам се да го чуя. А каква ще е цената, ако проблемът се казва… Джон Рейн?

Позабавих се, за да се престоря на изненадан.

— Говорите за нещо повече от познат. Всъщност за мой стар приятел.

— Това въпрос на принцип ли е, или на цена?

— Цената ще е петдесет хиляди щатски долара.

— Петдесет хиляди?! Това е пет пъти повече, отколкото сте взели на Миямото.

— Проблемът на Миямото не ми беше познат. Затова ви искам повече. Заради съвестта си.

Макгроу се засмя.

— Знаете ли какво, нека са двайсет и пет. Заради съвестта ви.

— Сумата не подлежи на обсъждане. Ако искате да реша проблема ви, ще го направя. Обаче цената е петдесет хиляди.

Пак пауза.

— Добре. Съгласен съм. Плащането — след изпълнението на работата.

— Не. Половината след изпълнението на работата. Другата половина в аванс.

— Не мога да го направя. Не ви познавам. Няма да оставя двайсет и пет хиляди долара някъде просто ей така и вие да ми кажете, че не са били там.

— Със същото затруднение ще се сблъскаме и след изпълнението на работата.

— След изпълнението на работата поне ще е решен проблемът ми. Преди това за мен остава само рискът.

Позамълчах, сякаш се разкъсвах между обещанието за голяма печалба и нарушаването на правилата ми.

— Добре — въздъхнах накрая. — Обаче сте наясно какви ще са последиците в случай на неизпълнение на вашата страна от сделката.

— Напълно.

Замислих се за Бясното куче. Трябваше ли да имам предвид още някого на мястото на засадата, освен моето второ аз?

— Още един въпрос. Възлагали ли сте тази поръчка на друг?

— Какво? Не. Защо?

— Причините няма как да са ми известни. Например за застраховка. Резервен план. Това няма значение. Важното е да знаете правилата ми. Възлагате работата само на мен. Няма да допусна някой да се намеси в операцията ми. Това също не подлежи на обсъждане и също влече последици в случай на неизпълнение.

— Разбирам. Не се безпокойте, няма никой друг. По дяволите, на колко души според вас мога да го възложа при цена от петдесет бона?

— Повтарям: няма откъде да знам.

— Освен вас няма никой друг. Кога можете да го изпълните?

— Още не мога да ви отговоря. Зависи от много фактори.

— Възможно е да съм в състояние да уредя той да е на конкретно място в конкретно време. Това ще ми осигури ли отстъпка?

— Не.

— Така си и мислех. Добре, въпреки това ще ви дам тази информация. Искам работата да бъде свършена бързо.

— Как ще ми дадете информацията?

— Обадете ми се утре. Дотогава би трябвало да разполагам с нея.

— Независимо от информацията, сключваме ли договор?

— Ако ми гарантирате успех в рамките на една седмица, да.

— Не мога да ви го гарантирам. Но мога да ви кажа, че е вероятно. А ако ми дадете нужната информация, ще стане много вероятно.

— Е, ако искате да получите парите, свършете работата. Да се надяваме, че утре ще имам повече сведения.

Затворих. Трябваше да изпитвам облекчение, вълнение, триумф.

А вместо това усещах само онова бреме. Зачудих се дали някога ще свикна с него.