Рейн-сан: Гробище за спомени

19.

Спрях при една аптека и купих някои медицински стоки, сред които латексови ръкавици. Трябваха ми само ръкавиците, но беше по-добре да изглежда, че се готвя за операция, отколкото за престъпление. Имаше ли някакво значение? Навярно не, ала нямаше нищо лошо в това да притъпя вниманието, което можеха да привлекат ръкавиците. Учех се.

Отбих се и в магазин за преоценени стоки и купих необходимото за лека дегизировка, каквато бях използвал, за да взема папката на Миямото. Този път се спрях на тъмно найлоново яке вместо на вълнено. Взех си и евтин кухненски нож с пластмасова кания. Предпочитах пистолет, но нямаше как да се сдобия с пистолет, а не исках да влизам без никакво оръжие. Изобщо не мислех за това как ще се справя с Фукумото — бях убеден, че ако всичко друго е наред, ще импровизирам с някакъв тъп предмет или даже с голи ръце. Само че нямах представа с каква съпротива може да се сблъскам и исках да съм подготвен.

Преди да оставя Танатос на метростанцията, свалих регистрационния номер и го скрих под един автомат за напитки. После нахлузих якето и останалата си дегизировка и извървях еднокилометровото разстояние до дома на Фукумото. Носех само латексовите ръкавици и ножа в джоба си и дистанционното за гаража в ръка.

Бързо минах пред къщата. Всичко изглеждаше също като преди четирийсет и пет минути. Адреналинът бушуваше в кръвта ми. Завих по страничната улица. Нямаше жива душа. Бавно си поех дъх и издишах, за да се успокоя.

Натиснах бутона на дистанционното и вратата бавно започна да се вдига. Видях колата, която бях зърнал по-рано — черен мерцедес. Второто място беше празно и по бетона тъмнееха петна от масло. Явно тук обикновено имаше два автомобила и единият в момента липсваше. Никога нямаше да извадя по-голям шанс да сваря Фукумото сам. Влязох и пак натиснах копчето. Докато вратата се затваряше, надянах ръкавиците, дръпнах се до стената и извадих ножа. Не знаех къде е Фукумото, нито дали ще чуе отварянето и затварянето на гаража. Но ако дойдеше да провери, трябваше да съм готов.

Вратата се спусна докрай и изведнъж се озовах в пълен мрак. Очите ми бяха свикнали с яркото слънце навън и докато се приспособят, щяха да минат няколко минути. Мамка му, не се бях сетил за това. Е, нямаше какво друго да направя, освен да чакам. Сърцето ми туптеше бясно и аз се съсредоточих върху усилията си да дишам бавно и да овладея нервността си, както бях правил по време на сражения.

Всъщност през процепите на вратата проникваше доста светлина и скоро започнах да различавам очертанията на нещата. Нямаше почти нищо друго, освен мерцедеса. Лавица с автокозметика. Гири в ъгъла — явно не бяха използвани от години. Инструменти, закачени на стената — отвертки, трион, клещи. Доста голям чук тип „кози крак“.

Взех го и отидох до вратата към къщата. Хванах ножа и чука в едната си ръка, а с другата бавно и леко натиснах бравата. Очаквах да е заключено и бях готов да отключа. Вратата обаче приятно ме изненада.

Дълбоко вдишах и издишах, после я открехнах. Бързо надзърнах и рязко отдръпнах глава. Кухня. Нищо друго. Пак погледнах. Никой. Отворих малко по-широко и надзърнах отново. Пак никой.

Клекнах и отворих вратата докрай, готов да я затръшна, ако някой открие огън. Видях просторна подредена чиста и пуста кухня.

За миг подадох глава навън и веднага се отдръпнах. Наляво и напред имаше отворени портали. За трапезарията и дневната, за къде другаде.

За трети път подадох глава, но сега останах в тази поза и се заслушах. Стори ми се, че долавям гласове, ала някъде отдалече и не чувах какво казват. Хора? Или радио или телевизор?

Станах, затворих вратата и отидох до вратата, която евентуално водеше към дневната. Отново спрях и наострих слух. Гласовете се чуваха малко по-ясно. Бяха мъжки и със сигурност не идваха от телевизор или радио, но пак не разбирах думите.

Надзърнах. Стълбище надясно. Пуст коридор и отворена врата в дъното. Гласовете се носеха оттам.

Предпазливо тръгнах по коридора, почти долепил гръб до едната стена. Оглеждах се, обмислях реакциите си при непредвидени обстоятелства и чертаех пътища за бягство. Сигурно съществуваха принципи за изграждане на домашна система за сигурност и си обещах да ги науча, но засега развитите ми в джунглата умения ми вършеха доста добра работа. Плюшеният килим заглушаваше стъпките ми. Вече чувах гласовете по-ясно — бяха двама. Като че ли водеха делови разговор, нещо за назначаване на нов началник-отдел „Приходи“. Аз обаче почти не обръщах внимание на самите думи. Бях съсредоточен в интонацията, която беше спокойна, делова. Двамата се бяха задълбочили в разговора си и не забелязваха нищо извън стаята. Държах ножа в лявата си ръка и чука в дясната. Пристъпвах напред, спирах и се вслушвах. После пак. И пак.

На три метра от вратата дъската под крака ми изскърца. Високо.

Вцепених се. Разговорът оттатък секна. Възцари се пълно мълчание. Нито дума, нито въпрос от типа „Какво беше това?“ или по-мекото „Чу ли нещо?“.

Решението ме връхлетя мигновено, автоматично. Ако не бяха млъкнали, може би щях да изчакам реакцията им, да видя дали ще ми се удаде да се доближа още малко и да се възползвам от ефекта на изненадата. Обаче тази абсолютна тишина… възприех я като увереност, като подготовка, като сурови мъже, които посягат за оръжието си. Възприех я като знак, че ако не действам веднага, ще им отстъпя цялата инициатива. Колебаех се само дали да атакувам, или да отстъпя.

Избрах да атакувам.

Втурнах се напред и влетях в стаята, като нададох бесен джудистки рев „кияй“. Някаква гостна, четирима мъже, всички с костюми. Двама седнали един срещу друг на масичка в отсрещния край на помещението, двама на столове по-близо до мен. В единия от онези в дъното разпознах Фукумото от снимката в папката. Другият — горе-долу на същата възраст — приличаше на мениджър. Третият и четвъртият приличаха на охрана — по-млади, с типичната за гангстерите ситно накъдрена коса и яки, издуващи костюмите им мускули. Както бях предположил, и двамата вече се изправяха и бъркаха под саката си.

Бойните викове неслучайно са стари колкото самата война. Какъвто и да е бойният вик — „команчи“, „банзай“ или нещо друго — атавистичният първобитен рев стряска и обърква врага. Затова, като крещях като побъркан, аз метнах чука наляво по Първия мускул. Внезапната ми поява и виковете ми го бяха стреснали и освен това цялото му внимание беше насочено към опитите му да извади оръжието си. Чукът го улучи в лицето с отвратително изхрущяване от удар на метал в кост. Аз вече се обръщах и нападах панически облещения Втори мускул, който отстъпваше от мен. След десетина години Денис Тюелър от Юта щеше да докаже, че в радиус от шест и половина метра опитващият се да извади пистолет срещу нападател с нож обикновено губи, особено ако отстъпва по права линия, вместо да се отдръпне от траекторията на атаката. Моят човек нямаше да доживее до това проучване. Все пак успя да извади пистолета си, обаче аз сграбчих цевта с лявата си ръка, завъртях я настрани и в същия момент забих ножа в корема му. Втория мускул изпищя и отскочи. Пак го намушках. И още веднъж. Той пусна оръжието и се опита да се извърне. Аз отново бях на война, атакувах от засада, истински демон, берсерк, жива машина за убиване. Втория мускул се строполи и се сви на кълбо. Насочих пистолета към главата му и дръпнах спусъка. Нищо. „Какво става, по дяволите?!“ Погледнах го — броунинг „Хай Пауър“ с вдигнат ударник и предпазител. Нищо чудно, че Втория мускул не беше успял да стреля. Свалих предпазителя и го застрелях в главата. Приближих се до Първия мускул, който лежеше по гръб. От дълбоката рана на челото му течеше кръв. Стрелях право в нея.

Фукумото и другият бяха скочили на крака, ала стаята нямаше друг изход, освен този зад мен, а двамата явно нямаха желание да ме атакуват. Тръгнах към тях с насочен пистолет и стиснати зъби, ръмжах като върколак.

Босът на Гокумацу-гуми вдигна ръце.

— Нанде темае? — извика той. „Какво искаш?“ Прострелях го в лицето и той се свлече на пода. Другият понечи да избяга покрай мен, но аз вече се обръщах. Първият куршум го улучи в шията. Той се завъртя и падна. Приближих се и го довърших с изстрел в тила. Върнах се при Фукумото и пратих още един куршум в главата му, после направих същото с двамата охранители. Накрая спрях. Бях се задъхал. В стаята вонеше на барутен дим и кръв. И на лайна — някой се беше изпуснал. В първия момент не успях да се ориентирам къде се намирам, труповете и смрадта ме влачеха обратно към джунглата, ала очите ми ми казваха, че съм в нечия гостна.

Съсредоточих се върху дишането си, постепенно го забавих и сърдечният ми ритъм го последва. Опитах се да разсъждавам. Трябваше ли да направя нещо, да оставя някакви улики, нещо, което да заблуди полицията и мафията?

Не ми хрумваше нищо. Всичко това ми беше прекалено непознато, прекалено объркващо. Не бях в състояние да се прехвърля от боя на местопрестъплението. Имах една-единствена мисъл: да се разкарам, преди да са се появили подкрепленията.

Искаше ми се да запазя пистолета, обаче разбирах, че не бива. Той можеше да ми е от полза, само че нямаше начин да се размотавам с оръжието на убийството. Хвърлих го върху трупа на Втория мускул.

Чакай, чакай, Първия мускул също имаше пистолет. Поне беше посегнал да го извади.

Приклекнах и разтворих сакото му. Да, пак броунинг, затъкнат под пояса. Претърсих панталона му. Нямаше резервен пълнител. Сигурно не бе очаквал да участва в престрелка. Проверих пълнителя. Зареден — тринайсет патрона. Я чакай, дали пък Втория мускул нямаше резервен? Едва ли. Пък и той лежеше в огромна локва кръв и не исках да оставям стъпки из къщата. Ама мамка му, можех да взема пълнителя на неговия пистолет, трябваше да са му останали още пет патрона. Само че аз го бях хвърлил върху трупа му, който сега беше ограден от кървава локва. Да избутам дивана при него, да се надвеся и да го вдигна? Не, не си струваше изгубеното време. Налагаше се да се задоволя с един пистолет.

Огледах се още веднъж. Дали не забравях нещо? Я чакай, ножът, ножът! Бях платил в брой, но все пак не биваше да го оставям. Бях го пуснал, след като взех пистолета от Първия мускул… само че къде? Панически се заоглеждах. Ей там! Вдигнах го, избърсах го в крачола на панталона му и го пъхнах в канията. Чакай, по дяволите, ами чукът?! Може би не биваше да оставям и него. Каква версия щяха да измислят за нападение с чук срещу четирима въоръжени гангстери? В момента не можех да обясня защо, обаче реших, че трябва да върна чука на мястото му. Вдигнах го. Мамка му, по него имаше доста кръв. Бързо отидох в кухнята, взех домакинска хартия и го почистих. „Ами ти?“ Погледнах якето си. Да, и по него имаше кръв, но повечето се почисти лесно, а тъмният цвят скриваше останалите петна. Напъхах хартията в джобовете си, върнах се в гаража и оставих чука върху лавицата. Добре, можех да си тръгвам.

Два пъти дълбоко си поех дъх и тъкмо се канех да натисна дистанционното, когато моторът заработи и вратата започна да се вдига. „Какво ставаше, по дяволите?“ После загрях: „Някой идва!“ Бързо заобиколих пред мерцедеса и се свих под бронята, опрял гръб в стената и с броунинга в ръка.

Вратата продължаваше да се вдига. Надникнах под колата и видях гуми на друг автомобил, който чакаше на късата отбивка. Щом гаражът се отвори, автомобилът потегли напред. Залегнах още по-ниско. Колата спря, моторът угасна и предната дясна врата се отвори. Зърнах обувки на доста високи токчета и два дебели глезена в чорапи. Съпругата? Сигурно. Да я убия или да я оставя жива? Щеше да е по-сигурно да я убия. Обаче се колебаех. Вратата се затвори. Глезените се появиха от отсрещната страна на гаража, минаха зад мерцедеса и продължиха към вътрешната врата. Сега или никога! Но все още се колебаех. Чух вкарване на ключ в ключалка, завъртане, пауза, тихо изсумтяване, пак завъртане. Вътрешната врата се отвори. Вратата на гаража започна да се спуска — жената беше натиснала дистанционното. Вътрешната врата се затвори. В същия миг скочих на крака, хвърлих се напред между колите и се претърколих под вратата тъкмо навреме. Изправих се, смъкнах ръкавиците, прибрах ги в джоба си и закрачих към метростанцията толкова бързо, колкото ми позволяваше благоразумието. Ако имах късмет, жената щеше да се забави в кухнята, преди да открие ужаса, който бях оставил в къщата. Ако нямах, щеше направо да иде в гостната и веднага да повика полиция, якудза или и двете. Разполагах с броени минути.

Стигнах при Танатос, извадих регистрационния номер от скривалището му, монтирах го и потеглих. Пресякох река Тама и продължих няколко километра на юг покрай нея, като по пътя се отървах от ножа и изхвърлих ръкавиците, якето и останалата си дегизировка в различни кофи за смет. После завих обратно към Дайканяма с надеждата да заваря там поршето на хубавицата и да върна дистанционното за гаража. Само че го нямаше, което не ме изненада. Обикалях улиците около половин час, като си мислех, че може просто да е отишла в друг бутик — в тази жега всеки щеше да предпочете колата пред ходенето пеш, — ала не го открих. Жалко. Щеше да е добре полицията да няма представа как извършителят е проникнал в къщата. При отсъствието на следи от влизане с взлом може би щяха да приемат работна версия за „човек, когото жертвите са познавали“, нещо от този род. Все пак бях почти сигурен, че инстинктивно ще обяснят случая като мафиотска чистка, както щяха да направят и в якудза. Нямах нищо против шайка гангстери да започнат да се трепят един друг за отмъщение. Предпочитах да се избиват помежду си, вместо да преследват мен.

И тогава ми хрумна… дали момичето щеше да каже нещо на полицията, когато установеше липсата на дистанционното? „Привет, аз му бях любовница, нямаше как да не забележа, че дистанционното за вратата на гаража, което ми даде той, изчезна от колета ми в деня на убийството“. Сериозно се съмнявах, че ще го направи. Пък и да го направеше, какво от това? Може да я бяха следили онези от якудза, които бяха извършили удара. Може да бяха знаели за връзката им и още отначало да бяха възнамерявали да се доберат до дистанционното и да го използват, за да проникнат в сградата. Нямаше значение как ще се развият събитията, стига да не свържеха случая с мен. А не виждах как ще го свържат.

Отбих се в един парк да помисля още малко. „Добре ли си?“ — запитах се.

„Какво? Никога не съм се чувствал по-добре“.

На кино героят винаги убива единствено при самозащита, обикновено в мига преди да го очистят лошите. Даже във филма, за който беше споменал Миямото, „Мръсният Хари“, Клинт Истууд застрелва човек, отвлякъл, измъчвал и убил едно момиче, едва когато онзи посяга към пистолета си.

За мен това са пълни глупости. Убийството повече от всичко друго е свързано със самосъхранението. С това да полагаш всички усилия, да лъжеш и мамиш, за да подредиш картите в своя полза. Не бива да чакаш другия да посегне за оръжието си — застрелваш го още преди да е имал такъв шанс. Още по-добре, ако е с гръб към теб. А най-добре да му нанесеш въздушен удар. Не само правиш всичко възможно да не допуснеш боят да е честен — това всъщност е главната ти цел. Искаш ли противникът да има също толкова големи шансове да те убие, колкото са твоите да убиеш него? Или искаш да направиш така, че той да няма абсолютно никакъв шанс? Що се отнася до мен, хората, дето си мислят, че честният бой е за предпочитане, могат да опитат и да загинат в такъв. Аз исках да живея, а това означаваше мощно и неочаквано да ударя якудза и да не им дам дори минимално предимство.

„И все пак ти току-що уби още четирима души. Петима за три дни“.

„Това трябва ли да ме притеснява?“

„А не трябва ли?“

Не можех да отговоря на този въпрос. Поне по друг начин, освен:

„Е, не ме притеснява“.

Защото понякога просто има неща, които можеш и които не можеш да направиш.