Рейн-сан: Гробище за спомени

37.

Обадих се на Макгроу и му съобщих, че поръчката е изпълнена.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Е, чудесно. Само трябва да получа потвърждение от независим източник. Наясно сте с това, естествено.

— Не сме се договаряли за такова потвърждение.

Той се прокашля.

— Това се разбира от само себе си. Вижте, става дума само за няколко часа, съмнявам се, че ще ми отнеме повече. И тогава можем да се срещнем, за да ви платя каквото ви се полага.

Усмихнах се. Знаех, че пак ще настоява да се срещнем. Мотивът: искаше да си осигури собствен наемен убиец. Възможността: той беше страната, която държеше парите.

— Не сме се договаряли и за среща.

Последва пауза. Изпитвах удоволствие да наблюдавам една малко по-различна страна от неговата личност. Макгроу ме беше смятал за балама. Обаче уважаваше сегашния си събеседник. Може би даже се страхуваше от него.

— Тогава ще променим договора, какво ще кажете? Вижте, бих могъл да използвам човек като вас. Няма защо да се боите от мен. Явно сте се справили отлично и имам още подобни поръчки, ако проявявате интерес. Отношенията ни могат да са много изгодни за вас. Обаче няма да преговарям с човек, който е само безличен глас по телефона.

Изчаках достатъчно дълго, сякаш се боря със съмненията си.

— Къде? — попитах накрая.

— В гробището „Зошигая“. Знаете ли го?

Пак се усмихнах.

— Бихте ли го продиктували по букви?

Той го направи. И ме инструктира да съм на северозападния ъгъл в четири следобед. Изпитах дежавю.

— Вижте какво ще ви кажа — отговорих. — Не ми харесва, че променяте договора ни, но се съгласих с вашите желания. Ако въпреки моята сговорчивост не дойдете с парите на уреченото място по уреченото време, повече няма да ви се обадя. Наясно ли сте какво означава това?

Пауза.

— Напълно.

Затворих с мрачна усмивка. Сетих се за монаха, когото бях видял в храма Дзенпукудзи. Преди изобщо не ми беше хрумвало, но сега се зачудих откъде си купуват расата. Е, най-вероятно от Накамисе-дори, търговската улица, водеща към Сенсоджи, най-големия будистки храм в Токио.

Взех метрото до Асакуса. Чувствах се като окуцял, въпреки че се опитвах да не тъгувам по Танатос. Лесно открих каквото ми трябваше — всъщност се оказа, че в десетки магазини се продава повече, отколкото бих могъл да се надявам. Първо си мислех, че ще мина и само с расо „кеса“, което щеше да скрие всичко отдолу. После обаче реших, че ако го направя, няма да се вживея в ролята и пак ще се държа като цивилен. Затова купих всичко — не само горните дрехи, но и специално бельо, пантофи и чорапи с отделен палец. Предпочитах обувки, които са по-подходящи за гонитба и бягство, ала съзнавах, че будистките монаси се движат като такива отчасти тъкмо заради пантофите и чорапите си.

Отбих се в магазин за електроуреди и купих електрическа машинка за подстригване. После отидох в един хотел за любов, обръснах си главата, облякох будистките си одежди и се погледнах в огледалото. Останах доволен — изглеждах като истински. Бръснатата глава и расото дотолкова се свързваха с монасите, че тази комбинация сигурно щеше да подейства почти като спусък и временно да надделее над евентуалните несъответствия. На тръгване усетих няколко повдигнати вежди при вида на монах, излизащ от такова свърталище на земни наслади, обаче японското общество се крепи на учтивостта и никой не каза нищо.

Взех линията „Гинза“ обратно до „Юено“, прехвърлих се на „Яманоте“, после отидох до Икебукуро, където прибрах сака си в едно платено шкафче и задържах само броунинга. Ако бяха създали расата си специално, за да крият отдолу разни неща, будистките монаси се бяха справили страхотно. Можех да скрия и базука и едва ли някой щеше да забележи нещо.

Съмнявах се, че Макгроу ще подрани за срещата, както обикновено, понеже знаех, че преди това ще прекара няколко неприятни часа, разпитван от един от най-добрите полицаи в Токио. Въпреки това исках да съм там пръв. От Икебукуро продължих пеш, стигнах при северозападния вход и тръгнах на югоизток. Жужаха насекоми, гарги надаваха дрезгави крясъци от клоните, слънчевите лъчи пронизваха прясно обръснатото ми теме. С изненада установих, че дрехите ме карат да се чувствам като монах. Щях да го запомня — детайлите са от значение не само за това как изглеждаш, но и как се чувстваш, за подсъзнателните вибрации, които излъчваш и които могат да накарат хората да реагират по един или друг начин. Единствено скритият под расото ми броунинг ми напомняше, че съм тук за нещо друго, освен за да кадя тамян и да се моля за мъртвите. На гробището имаше още един монах, както и неколцина посетители, но другият монах изглеждаше също толкова доволен да ме избегне, колкото бях и аз. Едно е да приличаш на монах пред обикновените хора. Съвсем друго е да контактуваш с професионалист.

Макгроу се появи чак към три и половина и когато го видях, едва сдържах усмивката си — Тацу явно го беше поизмъчил. Влезе през югоизточния вход, точно както очаквах. И защо не? Щеше да е проява на непрофесионализъм, ако отидеше на уреченото място, преди да е разузнал района от друга посока. Мина на няма и пет метра от мен — носеше една от чантите, които използвахме за размените, — и ме погледна, обаче изобщо не ме позна. Бръснатата глава, дрехите, обстановката, убедеността му, че съм мъртъв — всичко това притъпяваше обикновено изключителната му проницателност. Както и фактът, че не е дошъл толкова рано, колкото му се иска, на среща с доказано опасна личност, за която не знае почти нищо, личност, която го прави нервен.

— Макгроу — повиках го, когато ме подмина.

Той спря и се обърна. Може да си мислеше, че не е чул добре. Или: „Хитро, новият ми наемен убиец се е преоблякъл като монах“. Така или иначе, това ангажира достатъчно голяма част от обработващия капацитет на мозъка му, за да ме изгледа объркано, докато се приближавах към него. Бях на три метра, когато разбра. Устата му зейна и червендалестото му лице пребледня. Тялото му се напрегна, сякаш се готвеше да побегне. Поклатих глава, показах му броунинга и пак го скрих под расото си.

— Какво има, Макгроу? Изглеждаш все едно си видял призрак. — Малко банално, но точно на място.

— Ъъъ… Как…

— Не. Аз ще задавам въпросите. Ти ще отговаряш. Още сега си кажи, ако не ти отърва. Веднага ще ти пръсна черепа и ще си спестя малко време.

Той преглътна мъчително.

— Не, няма проблем. Просто…

— Отвори чантата и ми покажи какво има вътре. Бавно.

Макгроу се подчини. Беше пълна със стотачки, също като преди хиляди години, когато я бях взимал от него, за да я предам на Миямото.

— Сега я остави на земята. Бавно. Добре. Отстъпи назад. Добре. Сега си повдигни ризата. Дръж я вдигната. Добре. Сега се завърти кръгом. Бавно. Добре. Сега си повдигни крачолите. Добре.

След като се уверих, че не е въоръжен, вдигнах чантата.

— Сега давай напред. Аз ще вървя точно зад теб. Отговаряй веднага на въпросите ми. Няма да приказвам много. Ако ми омръзне, ще те застрелям и ще те оставя тук сред всичките видни личности, чиито гробове снимаш. Наясно ли сме?

Макгроу кимна и закрачи напред.

— Трябва да призная, че ме изигра страхотно — каза през рамо. — Господи, как те подцених! Съзнаваш ли, че това те прави още по-ценен за мене? Сега си призрак, можеш да ходиш навсякъде, да правиш всичко. Невидим. Несъществуващ. Кажи си цената. Явно струваш много, и няма да се пазаря.

— Ти си ми заложил капана, нали? С онези чинпира в Юено. Ти си бил. За да ме накараш да убия Озава и Фукумото-старши.

— Да, вярно е. Не отричам. Тогава не разбирах колко си способен. Колко си ценен. Трябваше да те ограбят и да те направят длъжник на Управлението. Обаче се оказаха некадърни. Трябваше да го очаквам, след като ги командваше Бясното куче.

— Тогава защо после Бясното куче се опита да ме убие в „Кодокан“?

— Защото ти уби братовчед му. Нали ти казах, той е издънка. Като убития от тебе братовчед. Луда глава като тебе навремето, преди да почнеш да поумняваш.

— Щом Бясното куче е такъв некадърник, защо работиш с него? Защо се опитваш да го поставиш начело на Гокумацу-гуми?

— Тъкмо за това исках да ти разкажа. Ако просто ме беше послушал, когато се опитвах да те отклоня от Бясното куче, можехме да се разберем. Изобщо не исках да се стигне дотук.

Не отговорих и той продължи:

— Добре, за програмата. Всъщност не е чак толкова сложно. Това е начин за насочване на пари от американски корпорации към японски висши ръководители — към хората, които се грижат американските корпорации да получават договорите, които искат, и да бъде провеждана политика, каквато иска американското правителство.

Усмихнах се. Допадаше ми как мълчанието ми го кара да се разприказва. Можех да му благодаря, задето ме е научил на този метод.

— Висши ръководители…

— Точно така. Ти познаваш Япония. Правителството, корпорациите, якудза… всички те просто са различни крайници на едно и също тяло.

— И ти искаш да отрежеш някои от тези крайници, така ли?

— Не да ги отрежа. Да ги заменя с по-добри.

— Каза ми, че Озава прибирал прекалено много в собствения си джоб. И за Фукумото ли се отнася същото?

— Не, това просто беше удобна версия, защото ти настояваше да знаеш защо искам смъртта на Озава. Сега обаче трябва да разбереш, че е вярно тъкмо обратното. Те взимаха прекалено малко. Загряваш ли?

Не загрявах, ала не казах нищо и след малко Макгроу продължи:

— Проблемът е, че старата гвардия е прекалено консервативна. Смятат, че печелят достатъчно, и не искат да клатят лодката, като настояват за повече. Въпреки че ги насърчавам.

— Защо ще ги насърчаваш да настояват за повече?

— Защото ако има повече за тях, има повече за Управлението — а на нас ни трябват пари. Огледай се. Комунистически Китай е в съседния двор. Както и комунистическа Северна Корея. Това беше моята война, момче, а ние изгубихме трийсет и четири хиляди души само за онова тъпо патово положение. Виетнам също ще падне, след като Никсън изтегли последните бойни поделения. Петдесет и осем хиляди убити американци! И този път направо ще изгубим, няма да свършим наравно. Разбираш ли? Комунизмът е по-опасен от всякога, а политиците, дето ви оставиха на сухо във Виетнам, се преструват, че понеже са ни разкървавили носа и сме си ожулили коленете, повече не бива да воюваме. Може просто да ни отрежат финансирането, за да строят електроцентрали в Апалачите или там, с каквото днес купуват гласоподавателите си. Да, тези пари ни трябват, политиците не ни ги дават, данъкоплатецът също не ще да ги кихне, понеже е дезинформиран и не вярва на шибаните политици, които изгубиха войната във Виетнам. Не мога да ги обвинявам за това, обаче положението е такова.

— Значи искате да отклоните част от корпоративните подкупи, които ЦРУ дава на японски политици. Да създадете… черна каса.

— Щом му викаш така.

— Начело с теб.

— Точно така.

— Само в Япония ли?

Той се озърна през рамо и се усмихна.

— Не се майтапех, като ти казах, че си по-умен, отколкото си мислех. Не само в Япония, естествено. Тази работа може да придобие глобален мащаб. По дяволите, вече е придобила глобален мащаб, ама на дребно. Може да се развие още повече. Искам да ми помогнеш да я развием.

— Като убивам хората, които не са съгласни с теб ли?

— Ти какво предпочиташ? Да нападнем друга страна и да изгубим още петдесет-шейсет хиляди души ли?

— Това ли е единствената ни реална алтернатива?

— Явно. Виж, ще има много пари, ако работим с хора, които притежават въображението да си ги поискат и могат да ги разпределят разумно.

— Имаш предвид комисиони за теб.

— Не комисиони. Партньорство. Предлагам начин да направим баницата по-голяма. Получателите задържат повече, съответно има повече и за мене.

— Тоест злоупотреба с рушвет.

— Господи, да ме обидиш ли искаш? Аз създавам таен фонд за действие! Той е необходим и методите ми са сравнително безобидни. Известно ми е, че някои резиденти се опитват да връзват двата края, като внасят хероин в Съединените щати. Сигурно и ти познаваш такива от Виетнам. Така е по-добре.

— Даже да се съглася да участвам, как ще се оправиш с Бясното куче?

Макгроу се обърна към мен със светнали от надежда очи.

— Не мисли за Бясното куче. Той зависи от мене. Мога да се оправя с него. Пък и той те смята за мъртъв, забрави ли?

— Ами момичето в инвалидната количка?

— Нищо не го заплашва. То имаше значение само като връзка с тебе.

— Значи си знаел за това. И не си имал нищо против. — Извадих броунинга изпод расото.

Той разбра, че се е изпуснал.

— Виж, аз не исках. Беше идея на Бясното куче.

— Нали каза, че се оправяш с него?

— Да. Съжалявам за случилото се. Хайде да започнем на чисто, съгласен ли си? Обстоятелствата се промениха. Сега знам колко си ценен. И ти знаеш колко е важна програмата.

— И за Такизава ли си знаел? За гаджето на Бясното куче?

— Хайде стига си лицемерил, Рейн! И ти си същият като мене. Когато се сблъска с този проблем, беше готов да си разчистиш пътя с убийства, забрави ли?

Сетих се за Тацу.

— Става въпрос за разделителната линия. Аз не я прекрачвам. За разлика от теб.

— Каква разделителна линия? Да убиеш Бясното куче и баща му беше твоя идея, по дяволите, въпреки че аз те насочих натам. И ти не се поколеба, когато ти казах, че ще трябва да очистиш още един човек. А той нямаше нищо общо с това.

— Те бяха участници. Не случайни минувачи.

— По някаква щастлива случайност. Изкарваш необходимостта добродетел.

— Значи си знаел за гаджето?

— Моите уважения, момче, обаче ми се струва, че се съсредоточаваш не, върху каквото трябва.

— Нима?

Изглежда, го усети в гласа ми. Спря, завъртя се към мен, видя пистолета и пребледня.

— Изслушай ме. Не ставай пак старата луда глава. Да не мислиш, че не съм се подсигурил? Да не мислиш, че не деля парите с хора в Щатите?

— А ти да не мислиш, че това означава, че им пука за теб? Нищо няма да кажат, ако изчезнеш. Просто ще си намерят нов бизнес партньор. Изгода и разходи, нали помниш?

— Не, на тях наистина им пука за мен.

Вече се луташе наслуки. Това ми носеше огромно удовлетворение.

— А и сега съм мъртъв, забрави ли? — напомних му. — Ти самият го каза. Мога да правя всичко.

Той облиза устни.

— Заради момичето на инвалидната количка ли е? Виж, съжалявам. Не знаех, че сте толкова близки.

— Тогава защо сте я заплашвали с Бясното куче? Ако не сте знаели, че сме близки, нямаше да смятате, че може да я използвате.

Макгроу умолително протегна ръце.

— Виж, момче, ти не разбираш. Ако просто ме изслушаш, можем…

— Казах ти. Не ми викай „момче“.

Той инстинктивно понечи да вдигне ръце. Протегнах броунинга напред и натиснах спусъка. Оръжието подскочи в ръката ми и гърмежът отекна сред надгробните камъни. В челото на Макгроу се появи дупчица. Той зяпна и очите му се оцъклиха, после се строполи на земята.

Скрих пистолета под расото и се отдалечих с достолепна монашеска крачка. Неколцина посетители се оглеждаха, зачудени какво са чули, но като видяха просто някакъв безобиден монах, се върнаха към заниманията си — да поставят цветя, да палят тамян и да се молят за мъртвите.