Рейн-сан: Гробище за спомени

15.

Докато чаках да стане достатъчно късно, прегледах материалите за Мори. Кой знае защо, си бях представял по-възрастен човек, но той се оказа едва трийсет и пет годишен. Имал стройна фигура, предпочитал италиански костюми, приглаждал косата си назад като кинозвезда и му се носела славата на женкар. Направил необичайно бърза кариера в тогавашното министерство на вътрешната търговия и промишлеността, днес преименувано на министерство на икономиката, търговията и промишлеността. Само че според него явно не достатъчно бърза. От информацията в папката останах с впечатление, че е самомнителен и презира началниците си, че не желае да чака на опашка за властта и положението, които смята, че заслужава. Не го обвинявах, че е заплашвал шефовете си, за да получи каквото иска. Обаче не обвинявах и хората, които бяха реши ли преждевременно да го пратят в пенсия.

Освен това беше любител на караоке и пеел почти като професионалист. Обичал да води колеги и политически приятели в мъжкия клуб „Хигаши Уест“ в Акасака, един от престижните квартали за забавления в Токио. На японски „хигаши“ означава „изток“, така че барът се казваше „Изток-запад“, навярно намек за произхода на бардамите, много от които бяха европейки. Само десетина години по-късно сред бардамите в Токио вече се бяха появили достатъчно чужденки, но по онова време бяха рядкост. Много японци едновременно се прехласваха по европейките и изпитваха боязън от тях и Мори очевидно смяташе, че такива контакти са признак за неговия вкус, самоувереност и изтънченост. Може и да имаше право. Нямах представа — на тогавашната ми възраст всички жени представляваха за мен пълна загадка, независимо откъде произхождаха.

Замислих се как да се справя с него. Най-логичният избор беше пистолет, ала откъде да се сдобия с пистолет, при положение че огнестрелното оръжие строго се контролираше? Предполагах, че Макгроу е в състояние да ми помогне, но поради изключителната си предпазливост нямаше да го направи. Прекалено шумен. Прекалено много балистични улики. Прекалено голяма вероятност да го свържат с него.

Втората логична възможност беше нож, обаче и това оръжие имаше потенциални недостатъци. От неприятния си личен опит в бойна обстановка знаех, че освен на кино хората рядко умират бързо и тихо след раняване с нож. Може да свърши работа точно насочен удар, да речем, в бедрената артерия — просто го нанасяш и отминаваш, — но ако не улучиш, с целия този огромен риск, който току-що си поел, ще постигнеш тъкмо обратния ефект и само ще дадеш на обекта да разбере, че са го нарочили. Ако искаш да си сигурен, трябва да му нанесеш множество удари и после да седнеш отгоре му, докато крещи и се мята, и да го натискаш, докато кръвта му не изтече и той не умре. Може да опиташ да избегнеш дългата и шумна драма, естествено, като му прережеш гръкляна и сънната артерия, както ме бяха учили в армията, обаче трябва да имаш страхотен късмет да не те залее цял везувий от кръв. Трудна за изпълнение задача в многолюден град като Токио. И проблемът не е само кръвта по теб. Толкова много кръв мирише и хората познават тази миризма даже никога дотогава да не са я усещали.

Но фактът, че Мори си пада по женската част… това ме заинтригува. Реших, че мога да го използвам, за да избегна пистолета и ножа. В края на краищата човек, който спи, с която му падне, би трябвало да има много врагове. Ако се постараех, можех да постигна резултат, който полицията да приеме като нещо лично, а не професионално. Вече се носеше приказка… и ако успеех да я подкрепя с няколко факта, следователите нямаше да търсят алтернативна и в този случай по-точна версия.

Зачудих се дали анализът ми е хладнокръвен. Предполагах, че да. Но с натрупването на достатъчно опит човек свиква с всичко, включително с убийствата. Ако не го притежаваш, ако не си оцелявал при такива обстоятелства и не си живял в такава обстановка, клиничният подход към убийството сигурно изглежда ужасяващ. Ала след всичко, което бях видял и извършил в джунглите, това просто ми се струваше разумно. Даже нормално. Трябваше да реша конкретна задача и исках да го направя по най-сигурния, най-ефикасен начин. Нищо друго нямаше значение.

Оставих настрани размишленията си за Мори — по-непосредственият проблем беше Озава и това означаваше, че трябва да се упражнявам с шперцовете и ключалките, които бях купил. Понеже нямах менгеме, за да ги стегна, използвах едно чекмедже, което подпирах с коляно. Това значително затрудняваше работата ми, обаче щеше да ми е от полза. Както беше казал старият нандемоя, оттук нататък се нуждаех само от упражнения.

В три през нощта, максимално късно, но преди да наближи утрото, отидох в Кита-Сенджу. В сака си носех само машата, милиамперметъра и удължителя, а в джобовете си — само пачка банкноти и новия си комплект шперцове. Оставих Танатос до метростанцията и продължих пеш. Бяха затворили метрото още преди часове, малко по-късно последните таксита бяха закарали окъснелите служители вкъщи. В хладната влажна нощ не помръдваше абсолютно нищо. Не забелязах жива душа, освен една самотна котка, която безмълвно ме преценяваше измежду два контейнера за боклук.

Не тръгнах направо към „Дайкоку-ю“ — първо обиколих квартала, като се вслушвах внимателно, ала не чух нищо. Фасадата беше ярко осветена като предишната вечер, когато банята работеше. Не го бях предвидил. Обаче нямаше голяма вероятност някой да наблюдава от малкото къщи с изглед към входа. Вмъкнах се под завесите норен, напъхах шперцовете в дъното на едно от шкафчетата за обувки и зачаках в преддверието. Ако се случеше най-лошото и се появеше полиция, поне инструментите нямаше да са у мен. Ако ме заловяха да дебна пред някоя банка, това несъмнено щеше да е друг въпрос, но смятах, че мисълта за влизане с взлом в една сенто ще е толкова нелепа, че даже наистина да пристигнат, ченгетата сигурно ще ме пуснат, за да избегнат цялата бюрократична бумащина.

Ако това се случеше, естествено, пак щях да се изправя пред проблема как да се добера до Озава. Затова се надявах планът ми да сработи.

След десет минути реших, че мога да продължа. Почуках на вратата и зачаках. Нищо. Отново почуках, този път по-силно. Вътре едва ли имаше някой, ала беше по-добре да изломотя някоя глупост, например че през деня съм си забравил портфейла, отколкото да ме пипнат на местопрестъплението. Пак нищо. Добре. Взех шперцовете и се залових за работа. Не бях разчитал на толкова ярко осветление — даже смущаващо ярко, въпреки че преддверието и завесата ми осигуряваха известно прикритие, — така че не се налагаше да действам опипом, умение, което щях да придобия много по-късно. Отне ми само минута да отворя, макар че, признавам, ключалката беше елементарна. Не се събух — въпреки че така нарушавах строгите японски обичаи, ако нещо се объркаше, нямаше да се наложи да търча бос обратно до Танатос. Осветлението беше изключено, но през прозорците и оберлихта проникваше достатъчно светлина. Изтрих с ръкав бравата и другите повърхности, които бях пипал, после взех пешкир от един кош и грижливо почистих подметките си, не толкова от уважение към традициите, колкото, за да не изцапам безукорно чистия под, което със сигурност щяха да забележат.

Безшумно влязох в просторната къпалня, която сега имаше призрачен вид заради отблясъците на процеждащата се отвън светлина по повърхността на басейните. Някъде ритмично капеше вода, тихо бръмчеше вентилатор. Иначе цареше пълна тишина.

Отидох да проверя вратата до минералните басейни, която бях огледал предишния ден. С радост установих, че е заключена. С радост, защото щом я заключваха, нямаше да им хрумне, че някой е влизал. А и това предполагаше, че самите те рядко използват помещението. Иначе заключването и отключването й просто нямаше да си струва.

Справих се с ключалката толкова бързо, че в първия момент се уплаших да не съм я разбил. Но не, просто беше стара и щифтовете поддаваха изключително лесно. Вътре нямаше прозорци. Мамка му, трябваше да взема фенерче. Затворих вратата и натиснах електрическия ключ. Светна висяща от тавана крушка и установих, че се намирам в тясно помещение, не много по-голямо от килер. На стените имаше лавици с инструменти — чук, трион, бормашина. Видях кутии с разтвор за фугиране на плочки и боя. Направи ми впечатление, че инструментите са ръждясали и по кутиите се е събрал прах. Нямаше нищо, което да се използва ежедневно: нито почистващи средства, нито купчини чисти пешкири. Понамирисваше на мухъл, което показваше, че вратата не е отваряна от доста време. Както се бях надявал, тук складираха неща, които не предполагаха често влизане в помещението. Явно държаха най-необходимото другаде. Чудесно.

Приклекнах и надзърнах под лавиците. На стената откъм минералните басейни имаше контакт. Усмихнах се.

Понечих да включа удължителя, но после се сетих за бормашината, която бях забелязал. И естествено, на една от по-високите лавици открих удължител с дебел кабел. Посегнах да го сваля, но си спомних, че не бива да оставям отпечатъци. По дяволите! Трябваше да си взема и ръкавици, освен фенерче. Добре де, щеше да ми е за урок. После щях да анализирам всичко и да преценя какво бих могъл да направя по-добре — точно както се анализират проведените бойни действия в армията. Засега се налагаше да импровизирам.

До кутиите с боя имаше стари парцали и аз ги използвах, за да сваля удължителя и да го включа. И тъкмо да включа и машата, ми хрумна нещо — дали контактът не се задействаше с електрическия ключ? Малко вероятно, но все пак не исках да рискувам. Включих машата и угасих осветлението. След секунди машата започна да се загрява. Добре, значи контактът работеше самостоятелно. Отново включих осветлението, излязох при минералния басейн, свързах милиамперметъра и пуснах проводниците във водата до канала. Върнах се вътре, взех машата, поех дълбоко дъх и я хвърлих в отсрещния край на басейна.

Зачаках. Нямаше мъждукане на крушки и къси съединения, нищо. Отлично. Експериментът ми не беше идеален, понеже през работно време може да използваха уреди, които в момента бяха изключени, обаче още някой и друг ампер нямаше да претовари инсталация, която се справяше, да речем, с перална машина и климатик. Забелязах, че тъй като е бяла и с бял кабел, самата маша не изпъква особено на фона на плочките в басейна. Естествено, денем щеше да се вижда по-добре, но реших, че мога да се справя с този проблем.

Изключих я и я извадих от водата, после проверих милиамперметъра. Петдесет и осем милиампера — много повече, отколкото в хотела, най-вероятно заради по-голямата концентрация на соли, отколкото бях успял да постигна по време на тренировката. Според материалите, които бях прочел в библиотеката, долната граница на фаталния диапазон беше сто милиампера. Само че ставаше въпрос за стойността при входящата точка. Важно беше какво става в гръдния кош, а там за фатални се смятаха десет милиампера. Бях почти сигурен, че ако пусна близо шейсет милиампера във водата в същия момент, в който Озава се заземи, като се хване за крана, голяма част от електрическия ток ще мине през сърцето му.

Оставих удължителя включен и щракнах електрическия ключ с кокалчето на показалеца си. Изтеглих другия край на кабела през прага и внимателно затворих вратата. Под нея имаше доста широка пролука и натиках контакта точно под пантите. Побутнах го с носа на обувката си няколко сантиметра по-навътре и го огледах. Направо си беше незабележим и през деня едва ли щеше да изпъква повече. Кой ти обръща внимание на пролуката под вратата на някакъв склад, същата врата, която си е тук от години, ако не и от десетилетия?

Заключих, избърсах бравата с ръкав, излязох и бързо се върнах до метростанцията. Виеше ми се свят от прилива на адреналин. Щях да го направя. Щях да го направя, да. Не мислех за нищо друго, не ми и хрумваше каква е потенциалната цена на онова, което купувам.