С единия крак в гроба

Глава 10

Дениз, време е.

Бяхме се уединили в една стая в кънтри клуба, за да не срещнем младоженеца. В клуба щяха да се проведат и церемонията и приема. Дениз сияеше срещу мен, докато нагласявах воала й.

— Не знам какво си казала на родителите ми. Навярно си ги упоила, но не ми пука!

Прегърнах я невинно. Нямаше нужда да й разкривам факта, че наистина ги бях упоила с малко халюциноген в студения им чай, а после бях упражнила контрол над съзнанието чрез внушение. За мое удивление се беше получило. Те все още бяха ужасени от религиозните различия, но все пак бяха тук.

В стаята влезе Фелисити. Не я харесвах, но тя бе братовчедка на Дениз и една от шаферките, затова трябваше да съм любезна. Докато помагах на Дениз да се приготви, Фелисити беше обикаляла гостите, за да разбере кои са необвързаните мъже. Тази жена постоянно беше разгонена.

— Най-накрая се появи и последният шафер — заяви тя.

Въздъхнах с облекчение. Значи церемонията щеше да започне навреме.

— Сладък е — продължи Фелисити. Според нея всеки здрав мъж с пенис беше сладък, но си замълчах. — Зърнах го в гръб едва за секунда, ама какъв задник има само!

— Ъм, Фелисити, би ли донесла цветята? — помолих я и завъртях очи пред Дениз.

Приятелката ми се ухили.

— Добри новини, Фелисити, точно до него ще седиш тази вечер. Никога не съм го виждала, но Ранди каза, че е свободен.

Дениз беше разпределила местата около дългата правоъгълна младоженска маса на принципа момиче-момче-момиче-момче. Струваше ми се странно да се делят хората така, но това си беше нейното шоу, не моето.

— Сладко — отново измърка Фелисити.

Съжалих човека. Навярно щеше да го опипа под масата още преди да започнат тостовете.

Братът на Ранди — Филип — надникна през вратата.

— Готова ли си, Дениз?

Тя се извърна към мен с едва сдържано вълнение.

— Да вървим да ме омъжат!

Усмихнах се на Филип.

— Ще се видим отпред.

Дениз беше сменила традиционния сватбен марш с чудесна инструментална балада. Вместо шаферите да придружават всички шаферки по пътеката, те заедно с Ранди чакаха отпред. Шаферките щяха да вървят една след друга по старшинство. Като кума аз бях последна преди Дениз. Оправих за последен път шлейфа на роклята й, преди да заема мястото си на входа.

Щом пристъпих в залата, в която се бяха събрали четирийсет и петте роднини и приятели, долових чиста нечовешка мощ. Мамка му, един от гостите е вампир. Дано да планираше да яде само торта, иначе щях да се развъртя със сребърните прибори. Ето това щеше да бъде страхотно постижение — да убия гост на тържеството, без никой да ме усети. Очите ми огледаха тълпата от ляво на дясно, търсейки източника на енергия.

Майка ми седеше до Ноа, когото Дениз бе поканила, преди да успея да й кажа, че се опитвам да прекратя връзката ни. Ноа ми се усмихна, докато вървях по тясната пътечка. Отвърнах на усмивката му и огледах помещението по войнишки. От страната на булката — чисто. От страната на младоженеца — чисто. По някаква причина не ми хрумна да погледна напред, където стояха младоженецът и шаферите. И дори когато го направих, ми бяха необходими няколко секунди, за да го разпозная и да осъзная факта с внезапно блокиралото ми съзнание.

Косата му бе различна. Меднокафява, а не платиненоруса като в спомените ми. Освен това бе по-дълга от преди и се къдреше около ушите му, вместо да обгръща главата му като гладък шлем. Млечнобялата му кожа сияеше на фона на гарвановочерния смокинг в зашеметяващ контраст. Дълбоките му кафяви очи, почти черни, бяха вперени в моите и не издаваха шока, който преживявах аз.

Движещите се предмети продължават да се движат, без да променят посоката си, освен ако не им въздейства външна сила. Доказах Първия закон на Нютон, защото въпреки че затаих дъх и сърцето ми прескочи удар, някак си успях да продължа да пристъпвам по пътеката.

Боунс ме поглъщаше с поглед. В мен избухна напълно непознато чувство и на скования ми мозък му отне секунда да го разпознае. Ликувах. Обзе ме чиста и неподправена радост. Всъщност се канех да скоча и да се хвърля в прегръдката му, но после спрях.

Какво прави Боунс тук? И защо не изглежда изненадан да ме види?

Липсата на отговори на тези въпроси ме възпря да направя някоя глупост, като например да му се хвърля на врата, както ми се искаше. Щом Боунс не изглеждаше изненадан да ме види, значи е знаел, че ще съм тук. Но откъде е разбрал? И най-важното: Как ме е открил? Какво иска?

Сега не бе подходящият момент да разбера това. Все пак бе сватбата на Дениз. Нямаше да я съсипя, правейки сцена. Благодаря на Бог и на вси светии, помислих си, задето майка ми не оглежда шаферите. Тя нямаше да се поколебае да съсипе специалния ден на Дениз с гръм и трясък. Каквото и да бе намислил Боунс, щях да се разправям с него след сватбата.

Или пък щях да припадна.

Без повече драми заех мястото си до Фелисити. Когато Дениз закрачи по пътеката, братовчедка й се приведе към мен и изсъска в ухото ми:

— Дори не си и помисляй да припарваш до готиния, вече съм си го заплюла.

— Млъквай — отвърнах, но достатъчно тихо, че да не ме чуят гостите.

Дланите ми се потяха и усещах коленете си като желе. Как въобще щях да издържа церемонията? Близостта до Боунс бе невероятна. В продължение на четири и половина години бях бленувала за него, а сега можех да протегна ръка и да го докосна. Дори не ми се струваше реално.

Ранди пое Дениз от баща й и двамата се хванаха за ръце. Служебното лице започна церемонията, без обичайните религиозни препратки и сватбени клетви. Боунс и останалите шафери се обърнаха, за да гледат говорещия в очите.

Церемонията премина като в мъгла. Наложи се Фелисити да ме сръга с лакът, за да поема букета на Дениз, когато настана мига за размяната на халките. Когато длъжностното лице най-накрая ги обяви за съпруг и съпруга, изпитах облекчение. Колко отвратително от моя страна. Това бе сватбата на най-добрата ми приятелка, а аз исках тя да свърши, за да успея да си поема дъх и да се стегна.

Дениз и Ранди минаха обратно по пътеката и аз едва ли не се затичах, когато дойде моят ред. Филип се опита да ме накара да забавя ход, но аз го дръпнах за ръката, за да го накарам да побърза.

— Налага се да отида до тоалетната — отчаяно го излъгах. Трябваше да се усамотя, за да възвърна вътрешното си равновесие. — Кажи на Ноа да не ме чака, ще дойда направо за снимките.

Още щом излязохме от параклиса, се затичах към дамската тоалетна, а букетът ми остана да лежи на земята, където го бях пуснала.

Тоалетната се намираше в другия край на клуба. Влязох и се свлякох на пода край мивката. О, Боже, о, Господи! Като го видях, всичките чувства, които се опитвах да забравя, се завърнаха с гръм и трясък и безжалостна мощ. Трябваше да се овладея. Бързо. Отпуснах глава на свитите си колене.

— Здравей, Котенце.

Бях толкова вглъбена в себе си, че не чух, когато Боунс влезе. Гласът му бе нежен, както го помнех, а английският му акцент — съблазнителен. Както винаги.

Вдигнах рязко глава и докато добре подреденият ми живот се срутваше около мен, намерих най-абсурдното нещо, за което да се разтревожа:

— Боже, Боунс, това е дамската тоалетна! Ами ако някой те види?

Той се засмя ниско и съблазнително. Целувките на Ноа имаха по-малко въздействие върху мен.

— Все още ли си толкова срамежлива? Не се безпокой, заключих вратата след себе си.

Ако това трябваше да ме успокои, то всъщност постигна обратния ефект. Скочих на крака, но нямаше накъде да бягам. Той бе блокирал единствения изход.

— Как само изглеждаш, сладурче. Не мога да кажа, че предпочитам кафявата коса, но колкото до останалото… много си сладка.

Боунс прокара език по вътрешността на долната си устна и очите му се плъзнаха по тялото ми. Горещината от погледа му като че ли докосна кожата ми. Когато пристъпи напред, аз се долепих до стената.

— Стой, където си!

Той се облегна безгрижно на умивалника.

— Защо се вълнуваш толкова? Да не мислиш, че съм тук, за да те убия?

— Не. Ако искаше да ме убиеш, нямаше да си правиш труда със засада пред олтара. Очевидно знаеш под какво име се подвизавам, така че просто щеше да ме издебнеш някоя нощ, докато се прибирам у дома.

Той подсвирна доволно.

— Правилно, съкровище. Не си забравила как действам. Знаеш ли, че поне три пъти ми предлагаха да убия мистериозния Червенокос жътвар? Един даваше половин милион за главата ти.

Е, не беше кой знае каква изненада. Все пак по същата причина Лазарус се бе опитал да получи чек за задника ми.

— И ти какво отвърна, след като очевидно не си тук, за да ме убиеш?

Боунс се стегна и веселието го напусна.

— Е, разбира се, казах „да“. После издирих негодниците и си поиграх на кегли с главите им. След това престанаха да ми се обаждат.

Преглътнах заради картинката, която току-що ми бе описал. Понеже го познавах, знаех, че точно така бе постъпил.

— Е, тогава защо си тук!

Той се усмихна и се приближи, игнорирайки предишните ми думи.

— Не се ли радваш да ме видиш след всичките изминали години? Знаеш ли защо исках да те изненадам? За да видя очите ти и да прочета в тях чувствата ти.

Опасно. Опасно. Деляха ни по-малко от два метра и не бях сигурна, че ще устоя на докосването му, така че сега нямаше да подлагам волята си на изпитание. Трескаво се опитах да измисля нещо, с което да отклоня вниманието му.

— Запозна ли се с гаджето ми?

Ето на. Това подейства. Очите му се присвиха и устните му образуваха тънка линия. Да, Ноа разваляше настроението и на двама ни.

Възползвах се от предимството си. Сигурността бе по-важна. Чувствата можеха да почакат.

— Как така успя да нахлуеш в живота на Ранди и да станеш шафер на сватбата му? Разбра, че най-добрата ми приятелка се омъжва за него ли? Явно мълниеносно си промил съзнанието му. Те се виждат едва от месец.

Той насочи пръст към лицето ми.

— Познавам твоето момче Ранди от шест месеца. Много преди да се запознаят с Дениз. Необикновен тип, нали? Знаеш ли какви бяха първите му думи, след като около час бяхме седели един до друг на бара? Той ми каза: „Надявам се, че това няма да бъде гравирано на надгробната ми плоча, но през цялото време не си вдишал нито веднъж. Искаш ли да ми кажеш как точно го правиш?“.

Примигнах. Дениз веднъж ми бе споменала, че Ранди мисли нетрадиционно. Изключително нетрадиционно, както се оказваше. А и бях подценила куража му.

— Той знае какъв си?

Боунс кимна.

— Показах му очите си, нали се сещаш, със зелената светлина и му казах, че не е видял нищо. Той примига насреща ми, както ти напрани току-що, и ме попита дали това трябвало да му подейства.

Ето сега бях истински впечатлена. Ранди имаше естествен имунитет срещу вампирското внушение, дори към това на някой, силен като Боунс.

— Това очевидно не го бях очаквал. Разговорихме се и се сприятелихме. А тази седмица, след като бях приел да му стана шафер, ми определи среща в един бар и се появи, целият миришещ на теб. Същия ден му беше помагала да си премести багажа.

Бях облекчена, но в същото време наранена, че виждах Боунс само заради прищявка на случайността.

— Значи срещата ни е плод единствено на съвпадение? И си преодолял, ъъ, случилото се?

Той вторачи поглед в мен.

— Май ти се иска да разбереш? Но едва ли ще ти кажа. Ще те оставя да се потормозиш, както аз се тормозя, откакто прочетох проклетата ти бележка. Но едно ще ти кажа — имаме недовършена работа с теб. И определено ще я довършим, независимо колко ти се иска да го избегнеш.

Ох, мамка му. Бях му оставила онази бележка, когато го напуснах, защото знаех, че няма да мога да го погледна в очите и да му кажа сбогом. Сега, четири години по-късно, още не мислех, че съм достатъчно силна за това.

— Катер… ъъ, Кристин! Вътре ли си?

Майка ми почука силно на вратата и аз се отпуснах облекчено. Поне веднъж да се зарадвам на присъствието й.

— Мисля да изкажа почитанията си на майка ти, Котенце. Мина доста време.

— Да не си пос…

Заплахата, която щях да му отправя, замря на устните ми, когато той отвори вратата. Майка ми го погледна объркано и миг по-късно го позна. Тогава лицето й стана мораво.

— Ти! Ти!

— Чудесно е да те видя отново, Джъстайна — игриво рече Боунс. — Изглеждаш зашеметяващо в този цвят.

— Ти, мръсно животно — обиди го тя. — Всяка нощ се молех да си мъртъв и да гниеш в ада!

— Майко! — рязко я прекъснах. Раздялата не бе смекчила чувствата й към него.

Боунс сви рамене.

— Трябва да викнеш по-силно, Всевишният може и да не те е чул.

Посочих вратата с пръст.

— Боунс, каквото и да искаш да ми кажеш, може да почака докато сватбата свърши. Твоят приятел и моята приятелка ни чакат отвън, за да се снимат с нас, и ние ще направим точно това. Майко, ако направиш и най-нищожния опит да провалиш сватбата на Дениз, заклевам се в Бога, ще го оставя да те ухапе!

— Ще се радвам да ти помогна, Котенце — увери ме той.

Отново кимнах рязко към вратата.

— Вън!

— Дами — Боунс кимна и излезе.

Наблюдавах го как се отдалечава, после отидох при мивката и наплисках лицето си. Все пак трябваше да бъда красива за снимките.