С единия крак в гроба

Глава 1

Чаках пред огромната четириетажна къща в Манхасет1, собственост на господин Лиъм Фланъри. Не идвах на гости, както всеки страничен наблюдател можеше да забележи. Дългото яке, което носех, беше разкопчано, излагайки на показ пистолета в кобура под рамото ми, както и служебната ми карта от ФБР. Бях облякла блуза и широки панталони, за да прикрия десетте килограма сребро във вид на оръжия, прикрепени към ръцете и краката ми.

Почуках на вратата и ми отвори по-възрастен мъж, облечен в делови костюм.

— Специален агент Катрина Артър — представих се. — Тук съм, за да се видя с господин Фланъри.

Катрина не беше истинското ми име, но бе изписано на фалшивата ми карта. Икономът ме дари с неискрена усмивка.

— Ще проверя дали господин Фланъри си е у дома. Почакайте тук.

Аз обаче вече знаех, че Лиъм Фланъри си е у дома. Освен това знаех, че господин Фланъри не е човек, както и икономът му.

Е, аз също не бях човек, макар че от трима ни бях единствената с пулс.

Няколко минути по-късно вратата се отвори отново.

— Господин Фланъри е съгласен да ви приеме.

Това бе и първата му грешка. Ако зависеше от мен, щеше да е и последната.

Първото, което ми дойде наум щом влязох в дома на Лиъм Фланъри, беше: „Еха!“ Ръчно резбовано дърво красеше всички стени, подът бе покрит с някакъв на вид много скъп мрамор и накъдето и да погледнеш, с много вкус бяха пръснати антики. Да си мъртъв със сигурност не означаваше, че не можеш да си живееш охолно.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха, когато стаята се изпълни с енергия. Фланъри не знаеше, че имам способността да я усетя, също както бях доловила излъчването на иконома му гул. Може и да изглеждах съвсем обикновена като всеки друг, но криех свои тайни. Както и ножове, естествено.

— Агент Артър — рече Фланъри. — Посещението ви явно е свързано с двамата ми служители, но от полицията вече ме разпитаха.

Акцентът му бе английски и някак не съответстваше на ирландското му име. Само като чух интонацията му, по гръбнака ми премина тръпка. Британският акцент ми навяваше спомени.

Обърнах се. Фланъри изглеждаше дори по-добре, отколкото на снимката в досието на ФБР. Бледата му кристална кожа едва ли не искреше на фона на жълто-кафявата му риза. Едно ще ви кажа за вампирите — те до един имат съвършени кожи. Очите на Лиъм бяха с лазурен тюркоазен цвят, а кестенявата му коса падаше върху яката на ризата.

Да, красив беше. Вероятно нямаше проблем с подлъгването и набавянето на вечерята си. Ала най-впечатляващото у него бе аурата му. Тя извираше от вампира на могъщи талази. Мастер вампир, нямаше съмнение.

— Да, посещението ми е свързано с Томас Стилуел и Джеръм Хоторн. Бюрото би оценило съдействието ви.

Любезниченето ми имаше за цел да доловя още колко души има в къщата. Наострих уши, но не дочух никого другиго, освен Фланъри, иконома и себе си.

— Разбира се. Готов съм на всичко, за да улесня властите и закона — каза той с лека насмешка.

— Удобно ли ще ви е да говорим тук? — попитах, опитвайки се да поразгледам по-обстойно. — Или предпочитате някое по-усамотено място?

Той се приближи.

— Агент Артър, щом искате да говорим насаме, наричайте ме Лиъм. И се надявам, че желанието ви е да си поговорим и за нещо различно от скучните Джеръм и Томас.

О, нямах никакво намерение да си говорим, веднага щом го отведях някъде на по-уединено място. След като бе заподозрян за убийствата на служителите си, Фланъри бе влязъл в списъка ми със задачи, въпреки че не бях тук, за да го арестувам. Хората не вярваха във вампири или гули, така че нямаше и законова процедура за справянето с убийците от техния вид. Не, вместо това съществуваше тайно звено към Министерството на отбраната и в такива случаи шефът ми — Дон, пращаше мен. Е, вярно е, че в света на неживите за мен се носеха всевъзможни слухове. И те се бяха намножили, откакто приех работата на този пост, но само един-единствен вампир знаеше истинската ми самоличност. А него не го бях виждала от четири години.

— Лиъм, нали не флиртуваш с федерален агент, който те разследва за двойно убийство?

— Катрина, невинният човек не се притеснява, когато чуе трополенето на колелата на закона в далечината. Приветствам избора на федералните да пратят теб да говориш с мен, толкова красива жена. Освен това ми се струваш някак си позната, макар да съм сигурен, че щях да си спомня, ако съм те срещал и преди.

— Не сме се срещали — отвърнах моментално. — Повярвай ми, аз също щях да си спомня.

Не казах това като комплимент, но той се засмя по начин, прекалено многозначителен за вкуса ми.

— Обзалагам се.

Самодоволен кучи син. Да видим колко дълго ще запазиш арогантната си усмивка.

— Да се върнем към работата, Лиъм. Тук ли ще говорим, или някъде на по-уединено място?

Той въздъхна примирено.

— Щом се налага да говорим, най-удобно ще ни е в библиотеката. Последвай ме.

Тръгнах след него към библиотеката, минавайки покрай още разкошни, необитаеми стаи.

Библиотеката беше великолепна, съхраняваше стотици нови и старинни книги. В помещението имаше дори свитъци, положени зад стъклена витрина, но вниманието ми бе привлечено от огромно произведение на изкуството на стената.

— Това изглежда… примитивно.

На пръв поглед приличаше на изработено от дърво или слонова кост, но при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че бе от кости. Човешки.

— Направен е от аборигени, на близо триста години е. Подарък ми е от едни приятели от Австралия.

Лиъм се приближи, тюркоазеносините му очи започваха да просветват в изумрудено. Видях зелените искри в погледа му и знаех на какво се дължаха. Похотта и жаждата за кръв извикваха този поглед у вампирите. И двете желания караха очите на кръвопийците да светят с изумруден блясък, а кучешките им зъби се удължаваха. Лиъм бе или гладен, или възбуден, но аз нямаше да задоволя нито една от тези му нужди.

Мобилният ми иззвъня.

— Ало — отговорих.

— Агент Артър, все още ли разпитвате господин Фланъри? — попита ме заместникът ми Тейт.

— Да. Ще приключа до трийсет минути.

В превод: ако след половин час не вдигнех телефона си, отрядът ми щеше да дойде за мен.

Тейт затвори без повече приказки. Мразеше, когато поемех случай сама, но какво да се прави. За щастие в дома на Фланъри цареше мъртвешка тишина, все пак бе минало много време, откакто не се бях сражавала с мастер вампир.

— Предполагам, че полицаите са ти казали, че телата на Томас Стилуел и Джеръм Хоторн са били открити почти напълно обезкървени. А по труповете не е имало никакви видими следи от нападение — казах, минавайки направо на въпроса.

Лиъм сви рамене.

— Бюрото има ли предположение?

Е, разполагахме с повече от предположение. Знаех, че Лиъм просто е затворил дупчиците върху шиите на Джеръм и Томас с няколко капки от собствената си кръв, преди мъжете да умрат. И бум, два обезкървени трупа, без следи от вампирско ухапване, което да разбуни духовете… освен ако човек не знаеше за какви трикове да следи.

Отвърнах му с въпрос:

— И ти имаш, нали?

— Знаеш ли какво е моето предположение, Катрина? Че си толкова сладка на вкус, колкото и изглеждаш. Всъщност за нищо друго не мога да мисля, откакто влезе в къщата.

Не се съпротивлявах, когато Лиъм се приближи още повече и повдигна брадичката ми. В края на краищата това щеше да го разсее повече от всичко друго, което можех да измисля.

Усетих хладните му устни върху моите, вибриращи от извиращата енергия, дарявайки устата ми с приятно гъделичкане. Целуваше много добре, знаеше кога да задълбочи целувката и кога наистина да я задълбочи. За минута дори си позволих да се насладя на усещането — Боже, явно четирите години на въздържание си взимаха своя дан! — и тогава се залових за работа.

Обвих ръце около тялото му, прикривайки движението, с което извадих кама от ръкава си. В същото време той плъзна ръце по бедрата ми и напипа твърдите очертания под панталона ми.

— Какво, по дяволите…? — измърмори и се отдръпна.

Усмихнах се.

— Изненада! — И тогава го нападнах.

Ударът щеше да е смъртоносен, но Лиъм бе по-бърз от очакваното. Подкоси краката ми точно когато забивах сребърното оръжие в плътта му, пропускайки на сантиметри сърцето му. Вместо да стана и да възвърна равновесието си, се претърколих, за да избегна ритника, който бе определил за главата ми. Лиъм се хвърли напред, за да опита отново, ала спря, когато три от ножовете ми полетяха и потънаха в гърдите му. По дяволите, отново пропуснах сърцето му.

— Мили Боже! — възкликна Лиъм. Престана да се преструва на човек и позволи на очите си да светнат в зелено, а зъбите му да се покажат. — Ти сигурно си прословутият Червенокос жътвар. И какво доведе страшилището за вампирите в дома ми?

Звучеше заинтригуван, но не и изплашен. Въпреки това изглеждаше по-уморен и започна да ме обикаля, когато скочих на крака и отхвърлих якето си настрана, за да имам по-добър достъп до оръжията си.

— Обичайното — отвърнах. — Убил си хора. Тук съм, за да изравня резултата.

Лиъм извъртя очи.

— Повярвай ми, кукличке, Джеръм и Томас си го просеха. Копелетата ме крадяха. Толкова е трудно да намериш читав персонал в днешно време.

— Продължавай да си говориш, красавецо. Не ми пука.

Разкърших рамене и извадих още ножове. Никой от двама ни дори не мигваше, докато чакахме другия да направи първия си ход. Лиъм обаче не подозираше, че съм наясно, че е повикал помощ. Чувах как гулът тихомълком се промъква към нас, едва размърдвайки въздуха около себе си. Лиъм бърбореше, за да печели време.

Вампирът поклати самообвинително глава.

— Видът ти трябваше да събуди подозрението ми. Говори се, че Червенокосият жътвар има алена като кръв коса и сиви като дим очи. А и кожата ти… ммм, ето това трябваше да ме накара да се замисля. Никога досега не съм виждал човек с толкова красива кожа. Боже, момиче, аз дори нямаше да те ухапя. Е, поне не така, както ти очакваш.

— Поласкана съм, че първо искаш да ме чукаш и едва после да ме убиеш. Наистина, Лиъм, много мило.

Той се ухили.

— Все пак Денят на свети Валентин бе едва преди месец.

Изтласкваше ме към вратата и аз му позволих. Бавно извадих от крачола на панталоните си най-дългия си нож — онзи, който приличаше на малък меч, и го преместих в дясната си ръка. В лявата стиснах ножовете за хвърляне.

Лиъм се ухили още по-широко, когато ме видя да правя това.

— Внушително, но още не си видяла моето копие. Хвърли джаджите си и ще ти го покажа. Можеш дори да задържиш няколко от ножовете, ако искаш. Така само ще стане по-интересно.

Той се спусна към мен, но аз не се вързах. Вместо това метнах петте ножа с лявата си ръка и се извъртях, за да избегна удара на гула зад гърба ми. С едно-единствено движение, което запрати вибрации по ръката ми, с все сила забих острието във врата му.

Мечът излезе от другата страна. Ококорените очи се вторачиха в мен и миг по-късно главата на съществото тупна на земята. Имаше само един начин да убиеш гул и това бе този.

Лиъм изтръгна сребърните ми ножове от тялото си, сякаш бяха просто клечки за зъби.

— Ти, гадна кучко, сега вече ще те нараня! Магнус ми беше приятел в продължение на повече от четирийсет години!

Това сложи край на закачките. Лиъм ме нападна с невероятна бързина. Нямаше други оръжия, освен тялото и зъбите си, но те бяха страховити. Хвърли се със свити юмруци към мен и в продължение на няколко минути си разменяхме удари, като преобръщахме всяка маса и лампа, която ни се изпречеше. Най-накрая той ме захвърли през стаята и аз се строполих близо до необичайния артефакт, на който се бях възхитила по-рано. Когато Лиъм ме връхлетя, го изритах и го запратих върху витрината със свитъците. Сетне грабнах скулптурата и я запратих към главата му.

Лиъм се приведе и избегна удара, но изруга, когато ценният артефакт се пръсна на парчета зад гърба му.

— Мътните го взели, нямаш ли никакво уважение към предметите на изкуството? Този шедьовър бе по-стар от мен! И как, мамка му, изведнъж се сдоби с такива очи?

Не беше нужно да се гледам в огледало, за да разбера за какво ми говори. Предишният ми сив поглед вероятно сега светеше в зелено като този на Лиъм. Битките изваждаха на бял свят доказателството за смесения ми произход, който дължах на незнайния ми баща.

— Този пъзел от кости е по-стар от теб, а? Значи си на колко, на двеста години? Двеста и петдесет? Силен си. Убивала съм вампири на по седемстотин, които не удряха толкова силно, колкото теб. Забавно ще е да те убия.

Бог да ми е на помощ, но не се шегувах. Не ми доставяше удоволствие, когато забивах колове във вампири и оставях екипа ми да почисти останките след мен.

Лиъм ми се ухили.

— На двеста и двайсет съм, кукличке. В неживи години. Предишните не си заслужава да се споменават, само немотия и нещастие. По онова време Лондон бе клоака. Сега обаче изглежда много по-добре.

— Жалко, че повече няма да го зърнеш.

— Съмнявам се, кукличке. Мислиш си, че ще ти е забавно да ме убиеш? А на мен ще ми хареса да те чукам.

— Да видим какво можеш — присмях му се.

Той прелетя през помещението прекалено скорострелно, за да го избегна и брутално ме цапардоса по главата. В мозъка ми затанцуваха светлини — удар като този би пратил в гроба всеки нормален човек. А мен? Аз никога не съм била нормална, така че докато се борех да надвия гаденето, реагирах мълниеносно.

Проснах се неподвижна на пода с отворена уста и подбелила очи, оголвайки изкусително шията си. Край отпуснатата ми ръка лежеше един от ножовете ми за хвърляне, който вампирът бе извадил от гърдите си. Дали Лиъм щеше да ме срита, докато бяха повалена, или пък щеше да се приближи, за да види колко съм пострадала?

Поетият риск ми донесе късмет.

— Така е по-добре — измърмори Лиъм и коленичи край мен. Плъзна ръце по тялото ми и изръмжа: — На това му се вика човек армия. Тая жена мъкне цял проклет арсенал.

Разкопча ципа на панталоните ми съвсем делово. Навярно щеше да ми вземе ножовете, което бе умно от негова страна. Но когато смъкна панталоните ми до бедрата, спря. Пръстите му докоснаха татуировката на крака ми, която си бях направила преди четири години, след като обърнах гръб на стария си живот в Охайо, за да прегърна новия.

Сграбчвайки шанса си, грабнах камата и я забих в сърцето му. Шокираният поглед на Лиъм се втренчи в мен и застина.

— Мислех си, че след като „Алекзандър“ не ме довърши, нищо не е в състояние да го направи…

Тъкмо щях да направя последното фатално завъртане на ножа, когато и последното парче от пъзела си дойде на мястото. Кораб на име „Алекзандър“. Той е от Лондон и е мъртъв от около двеста и двайсет години. Има аборигенско произведение на изкуството, подарено му от приятел в Австралия…

— Кой от тях си ти? — попитах, държейки здраво ножа.

Само да мръднеше и острието щеше да пробие сърцето му. Но ако кротуваше, без да трепва дори, то нямаше да го убие. Засега.

— Какво?

— През хиляда седемстотин осемдесет и осма година четирима престъпници били осъдени и изпратени в Саут Уелс2, в колониите за затворници, били качени на кораб, кръстен „Алекзандър“. Скоро след като пристигнали един от тях избягал. Година по-късно този престъпник се завърнал и избил всички, с изключение на тримата си другари. Единият бил превърнат във вампир по свой избор, другите двама — насила. Знам кой от тях не си, така че ми кажи кой от другите двама си ти.

Ако това бе възможно, щях да кажа, че Лиъм бе дори по-удивен, отколкото когато го пронизах в сърцето.

— Само неколцина души в целия свят знаят тази история.

Заплашително мръднах острието и то потъна милиметър по-навътре. Той схвана.

— Иън. Аз съм Иън.

Мамка му! Върху мен лежеше мъжът, който преди почти двеста и двайсет години бе превърнал във вампир любовта на живота ми. Каква ирония.

Лиъм, или Иън, бе убиец, както сам бе признал. Служителите му може и да бяха откраднали от него, или пък не — на света никога не липсваха глупци. Когато ставаше дума за собствеността им, вампирите се ръководеха от собствени правила. Те бяха абсолютни териториални същества. Ако Томас и Джеръм са знаели какъв е той и въпреки това са крадели от него, значи са знаели какви ще бъдат последствията. Но не това задържаше ръката ми неподвижна. Най-сетне ми се изясни една съвсем проста истина — може и да бях зарязала Боунс, но не можех да убия мъжа, отговорен за срещата ми с него.

Да, наречете ме сантиментална, ако щете.

— Лиъм, или ако предпочиташ Иън, слушай ме много внимателно. Ще извадя ножа и ти ще избягаш. Сърцето ти е наранено, но ще оздравееш. Дължах някому един живот и ти ще си щастливецът, с който ще се издължа.

Той ме зяпна. Светлините от блесналите ни погледи се сляха.

— Криспин. — Истинското име на Боунс увисна помежду ни, но аз не реагирах. Иън се засмя болезнено. — Само Криспин може да е. Трябваше да се досетя по начина, по който се биеш, да не говорим за татуировката ти, която е същата като неговата. Гаден номер, да се престориш на припаднала. Той никога нямаше да се върже. Щеше да те рита, докато спреш с преструвките.

— Прав си — съгласих се. — Това е първото, на което ме научи Боунс. Не спирай да риташ дори когато противникът е паднал. Внимавах в уроците. Ти обаче не си.

— Е, малък Червенокос жътварю. Значи заради теб той е в толкова отвратително настроение през последните няколко години.

Сърцето ми незабавно подскочи от радост. Иън току-що потвърди онова, за което дори не смеех да мисля. Боунс беше жив. Дори да ме мразеше, задето го бях напуснала, той бе жив.

Иън се опита да се възползва от наученото.

— Ти и Криспин, а? Не съм говорил с него от няколко месеца, но мога да го открия. Мога да те заведа при него, ако искаш.

Мисълта, че отново мога да видя Боунс развихри буря от емоции в мен. За да ги прикрия, се изсмях ехидно.

— Не искам и за всичкото злато на света. Боунс се натъкна на мен и ме използва като примамка за онези, за които му плащаха да убива. Дори ме накара да се татуирам. Та като стана дума за злато, когато отново видиш Боунс, му напомни, че ми дължи пари. Така и не ми плати моя дял, както ми беше обещал. Единствената причина днес да е щастливият ти ден е, че веднъж той ми помогна да спася майка си и затова съм му длъжница, но с теб ще се отплатя. Ала ако някога отново срещна Боунс, то ще е с изваден нож.

Болеше ме от всяка дума, но се налагаше да ги изрека. Нямаше да превърна Боунс в мишена, признавайки, че все още го обичам. Ако Иън му споменеше казаното от мен, Боунс щеше да разбере, че то е лъжа. Той не бе отказал да ми плати за ударите, които заедно бяхме извършили, напротив, аз бях отказала да взема парите. И татуировката не ме бе накарал да си направя. Татуирах си кръстосаните кости, същите като неговите, заради безплодния копнеж по него, след като го напуснах.

— Ти си наполовина вампир. Няма начин да не си, с тези светещи очи. Кажи ми как…?

За малко да си замълча, но какво пък толкова. Иън вече и без това знаеше тайната ми. Как, беше несъществен въпрос.

— Някакъв новосъздаден вампир изнасилил майка ми и за нейно нещастие, спермата му все още била жива. Не знам кой е той, но някой ден ще го намеря и ще го убия. Дотогава ще ми се наложи да се задоволявам с други отрепки като него.

Някъде в далечния край на библиотеката зазвъня мобилният ми телефон. Не помръднах да го вдигна, ала заговорих бързешком:

— Това е подкреплението ми. Ако не вдигна, ще нахлуят въоръжени. В момента си прекалено слаб, за да можеш да се справиш с тях. Изправи се бавно. Когато извадя ножа, бягай като дявол от тамян и не спирай. Ще отървеш кожата, но ще напуснеш тази къща и никога повече няма да се връщаш. Разбрахме ли се? Помисли, преди да отговориш, защото не блъфирам.

Иън се усмихна напрегнато.

— О, вярвам ти. Та ти заби нож в сърцето ми. Не е нужно да ме лъжеш.

Дори не мигнах.

— Тогава да го направим.

Без да отрони нито дума повече, Иън започна да се изправя. Видно бе, че всяко движение е агония за него, но стисна устни и не издаде нито звук. Когато и двамата се изправихме, внимателно извадих острието от гърба му и задържах кървавия нож пред себе си.

— Довиждане, Иън. Разкарай се.

Той се хвърли през стъклото на прозореца вляво от мен, движението бе размазано от скоростта, по-бавна от преди, но все така впечатляваща. Чух мъжете, нахлуващи през входната врата. Оставаше да свърша само още едно нещо.

Забих окървавената кама в корема си, достатъчно дълбоко, за да се срина на колене, но така, че да избегна фатални поражения. Когато заместникът ми, Тейт, нахълта тичешком в библиотеката, аз пъшках превита на две, а кръвта ми изтичаше върху красивия дебел килим.

— Господи, Кат! — възкликна той. — Някой да донесе брамс!

Другите двама капитани от отряда ми, Дейв и Хуан, се завтекоха да изпълнят нареждането. Тейт ме вдигна и ме изнесе от къщата. Дадох заповедите си с накъсан глас:

— Един се измъкна, но не го преследвайте. Прекалено силен е. В къщата няма никой друг, но все пак огледайте набързо и се изтеглете. Трябва да се махнем, в случай че се върне с подкрепление. Ще настане кървава баня.

— Бърз оглед и после се оттегляме, отбой! — нареди Дейв, затваряйки вратите на микробуса, в който ме отнесоха.

Тейт извади ножа и притисна марли върху раната ми, давайки ми да глътна няколко хапчета, които не се намираха в нормалните аптеки.

След четири години и с помощта на екип от гениални учени, шефът ми, Дон, бе успял да създаде чудодеен лек от вампирската кръв. Ако се изпиеше от обикновен човек, хапчето като по чудо лекуваше наранявания от сорта на счупени кости и вътрешни кръвоизливи. Бяхме го нарекли „брамс“ в чест на писателя, който превърна вампирите в знаменитости3.

— Не трябваше да влизаш сама — скара ми се Тейт. — По дяволите, Кат, следващият път ме послушай!

Усмихнах се едва-едва.

— Както кажеш. Не съм в настроение за спорове.

И после припаднах.