С единия крак в гроба

Глава 8

— Кат, радвам се да те видя отново.

Дон звучеше учтиво, но съдейки по изражението му, предстоеше да ме вбеси. Беше първият ден след принудителното ми излизане в отпуск и всъщност се радвах да се върна на работа. Прекарах почивката си или в самообвинения за смъртта на Дейв, или тъжейки заради факта че завинаги бях загубила Боунс. В представите ми той все още бе в пещерата, чакайки, в случай че някога реша да се върна при него. За подобреното ми обоняние миризмата му бе толкова слаба, че на практика бе едва доловима. Боунс не бе стъпвал в пещерата от години.

Така че — да се върна в мелницата, където животът ми бе в постоянна опасност? Звучеше ми добре.

— Има нещо, което не знаеш — продължи Дон. — Реших да не ти се обаждам веднага, но вече е време да те информирам.

— За? — Кратка, леденостудена дума. — Какво реши да скрие от мен Ваша мъдра светлост?

Той се намръщи.

— Не ставай гадна. Взех решението си въз основа на информацията, с която разполагах тогава. Тъй като ти самата все още се бориш с последиците от взето грешно решение, не бива толкова прибързано да ми хвърляш обвинения.

Оох, той мина в защита. Това не бе добър знак.

— Добре, изплюй камъчето. Какво не знам?

— След като Дейв загина, разбираемо ти бе объркана. Затова и те пуснах в отпуск. Четири дена по-късно ми се обадиха от програмата за защита на свидетели. Дани Милтън е изчезнал.

— Какво? — Скочих и стоварих юмруци върху бюрото му. Листата върху него подскочиха. — Как можа да не ми кажеш? Заради това подсмърчащо лайно не убих Лазарус и вследствие на това умря Дейв!

Дон ме изгледа спокойно.

— Не ти казах именно заради начина, по който реагираш в момента. Дейв бе войник, преди да те срещне, Кат. Знаеше какви са рисковете. Не му отнемай това. Така ще го направиш по-малко мъж, отколкото бе.

— Запази си проповедта за неделя, отче — троснах се. — Има ли някакви новини за Дани? Намерили ли са тяло или нещо друго? Как, мамка му, е изчезнал четири дни след напускането ни на Охайо? Не беше ли настанен в обезопасено жилище, както ви инструктирах?

— Закарахме го със самолет до Чикаго и го оставихме в болница под охрана. Честно казано не знаем какво е станало. Тейт лично отиде на място след изчезването му. Не намери нищо. От тогава няма ни вест ни кост от Дани Милтън.

— Бил е вампир. — Отговорът ми бе изстрелян на мига. — Само вампир може да влезе и излезе така лесно, без да бъде забелязан от пазачите. Навярно е промил съзнанията им, така че да забравят, че са го виждали. Трябва да е оставена някаква следа на мястото. Вампирите винаги оставят — това е като визитната им картичка! Отивам в онази болница.

— Не, няма да ходиш. Мястото бе проверено и фотографирано, но не това е проблемът сега. Въпросът е дали Дани е все още жив и ако е така, дали застрашава нас. Има ли нещо, което да си казвала пред него, което може да бъде използвано срещу теб? Въпреки че изтрихме паметта му, съществува ли някакъв риск, за който да се сещаш?

Съзнанието ми бе прекалено завладяно от хитрия начин, по който Дани бе отмъкнат. Трябваше да има следа. Просто Тейт не я бе открил.

— Нека разгледам снимките. После ще помисля над проблема.

Той раздразнено изръмжа.

— Ще ти ги дам. Дори ще ти направя още една услуга. Всички предмети, конфискувани от мястото на престъплението, са тук в централата, до последното парче бинт. Ще наредя да ги отнесат в кабинета ти, за да си изгубиш времето, но когато свършиш, ще ми кажеш дали Дани може да разкрие нещо, което да ни застраши.

Изсумтях грубо.

— Ще го направя, Дон.

Трийсет минути по-късно разглеждах снимките от болничната стая. Дон беше прав. Всичко изглеждаше наред. Дори иглата на системата, измъкната от ръката на Дани, лежеше прилежно поставена на леглото, сякаш очакваше следващата вена, в която да бъде забита. Нямаше отпечатъци от стъпки, от пръсти, нямаше кръв, никакви телесни течности, дори чаршафите не бяха намачкани. И телепортиране не би било толкова прецизно. Може би това се бе случило. Може би Дани бе изпарен на място. Това направо си струваше да го кажа на Дон, само за да наблюдавам физиономията му.

След като в продължение на час прехвърлях снимките, пристъпих към личните и медицинските вещи, набутани в друга неголяма кутия. Чифт обувки, чиито подметки дори не бяха изтъркани. Дрехи, бельо, чорапи, пяна за бръснене (изцърках малко върху бюрото си — да, беше обикновена пяна за бръснене), памук, бинтове, игли за спринцовки с внимателно закрепени капачета, подплатени хартиени кърпички, часовник…

Пред очите ми причерня. Ръката, която протегнах, за да взема часовника, трепереше толкова силно, че на два пъти не успях. Сърцето заблъска в гърдите ми и ми се стори, че ще припадна. Познавах този часовник. Все пак — преди беше мой.

За всеки друг той бе просто стар часовник. Нищо особено, не беше скъпа марка, просто обикновен часовник, който можеше да принадлежи и на мъж, и на жена. Семплостта му бе нарочно търсена, за да не привлича вниманието, но часовникът имаше една екстра, която никак не бе стандартна. Ако се натиснеше едва забележимия бутон отстрани, се включваше пейджър. Пейджър, който ловеше сигнал само на къси разстояния и бе един-единствен в света. Веднъж този бутон ми бе спасил живота и последния път, когато зърнах часовника, бе, когато го свалих от китката си и го оставих върху бележката, с която се сбогувах с Боунс.

Ако бях отишла в Чикаго, щях да намеря часовника. Ако поне този път Дон не ме бе държал в неведение, щях да отида там. Аз, не Тейт. Боунс едва ли не ми бе оставил проклетия си телефонен номер. Пейджърът работеше само в радиус от около осем километра. Боунс е бил толкова близо, чакал е да види дали ще дойда и ще натисна бутона.

Стисках часовника толкова силно, че формата му се отбеляза върху кожата ми. Нямах представа как Боунс бе разбрал за Дани или за случилото се, но бе реагирал бързо. Просто аз не бях получила съобщението навреме.

Иронията ме разсмя. Така и ме намери Дон, на пода, смееща се с невесел смях. Изгледа ме предпазливо и остана край вратата.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво е толкова смешно?

— О, ти беше прав — казах задъхано. — Тук няма нищо. Но можеш да бъдеш спокоен за Дани Милтън. Имаш думата ми, този мъж е мъртъв.

— Знае ли се нещо повече за вампира? — попитах, докато се качвах в микробуса.

По принцип момчетата не ме вземаха от дома ми, освен ако някой от вампирите не продължеше да се навърта край местопрестъплението. Когато Тейт се обади да ми каже, че е на път към мен, аз се извиних на Ноа, с когото имахме уговорка за вечеря и се прибрах вкъщи. Поредната вечер с провалени планове. Не можех да разбера защо Ноа все още е с мен.

— Навярно е млад, може и да са двама — отвърна ми Тейт.

Откакто започнах да се срещам с Ноа, той се държеше сковано с мен. Нямах представа какво поражда това му поведение и му отвръщах със същото.

Не си проговорихме, докато не паркирахме пред един клуб. Въпреки силната музика долових множеството туптящи сърца вътре. Бяха много.

— Защо хората в клуба не са евакуирани?

— Липсва труп, шефе — отговори ми Купър. — Просто някой съобщил, че видял жена с кръв по врата. Жената е изчезнала. Дон не искаше да събужда подозренията на вампира, в случай че той все още е тук.

Купър бе надминал очакванията ми спрямо него. След онзи ужасяващ следобед в пещерата, той никога повече не оспори заповедите ми. Все още смяташе, че съм изрод, но това не ме притесняваше. Сега коментарите му звучаха така: „Ти си изрод, шефе. Хайде, хора, чухте кучката! Движение! Движение!“. Можеше да ме нарича както си иска, стига да показваше нужната отдаденост.

— Останалата част от отряда в готовност ли е?

Това бе най-неорганизираната операция, касаеща потенциален убиец, която някога бяхме предприемали. Момчетата дори не бяха добре екипирани. Навярно бяха решили, че е фалшива тревога, защото обадилият се в полицията звучал като пиян. Нямаше да е първата фалшива тревога, която получавахме. Нито петдесетата.

— Querida, нека просто да влезем вътре и да проверим какво става — нетърпеливо рече Хуан. — Ако всичко е наред, аз черпя.

Дадено. Без повече възражения си облякох палтото и заедно се отправихме към входа. Майската вечер не бе студена, но тренчкотът скриваше оръжията ми. Момчетата, както винаги, ме оставиха да вляза първа и още щом прекрачих прага, осъзнах, че влизам в капан.

— Изненада! — изкрещя Дениз.

Думата бе повторена от неколцина от екипа ми, както и от две дузини мъже, очевидно служители в мъжкия стриптийз клуб.

Замигах глуповато.

— Рожденият ми ден бе миналата седмица.

Дениз се разсмя.

— Знам, Кат! Затова и партито е изненада. Можеш да благодариш на Тейт, той планира фалшивата тревога, за да те докара тук.

Бях смаяна.

— Ноа тук ли е?

Дениз изсумтя.

— В стриптийз клуб? Не. Можеш да се обзаложиш, че и майка ти не съм поканила!

Самата мисъл за майка ми в мъжки стриптийз клуб ме накара да се засмея. Та тя щеше да избяга навън пищейки.

Тейт дойде до мен и леко ме целуна по бузата.

— Честит рожден ден, Кат — рече тихо.

Прегърнах го. Едва сега осъзнах колко ме бе разстроило неотдавнашното ни отчуждаване.

Двамата с Хуан бяха като братята, които никога не бях имала.

Хуан ме прегърна откъм гърба.

— Дениз ме нае да съм твоето жиголо тази мощ. Кажи колко оргазма искаш и обещавам, че поръчката ти ще бъде изпълнена. Querida, ще дам съвсем ново определение на израза „подложена на сексуален тормоз в службата“. Ммм, дупето ти е кръгло като… ооох!

Тейт го сръга в ребрата и прекъсна излиянията му. Аз завъртях очи.

— Все още съм въоръжена, Хуан. А и ти все още не си излежал присъдата за кражба на коли. Не е зле да си спомниш този факт. — После се огледах и забелязах друго познато лице. — Нима това е Дон? Как го накарахте да дойде в подобно заведение?

Дон се приближи, изглеждайки толкова доволен, колкото и майка ми щеше да бъде, ако беше тук.

— Честит рожден ден на патерици, Кат — поздрави ме той и ми се усмихна недоволно. — Радваш ли се, че Хуан избра мястото, а не аз? Щяхме да пием лате и да похапваме ордьоври, вместо да се наливаме с алкохол и да гледаме мъже в прашки. Някой вече донесе ли ти джин?

— Заповядай — изчурулика Дениз и ми връчи висока чаша. Усмихна се на Дон. — Ти сигурно си шефът й. Изглеждаш, както си те представях.

— А ти вероятно си Дениз. Името ми е Дон, но не го запомняй. Не би трябвало да знаеш за съществуването ни.

Тя махна с ръка.

— По-добре, възнамерявам толкова да се напия, че по-късно дори собственото си име няма да помня. Така в безопасност ли се чувстваш?

Дон ми се усмихна студено.

— Сега вече ми е ясно защо вие двете се разбирате.

— Къде е рожденичката? — изгука мускулест млад мъж с прашки в леопардов десен, докато се приближаваше.

— Ето я! — моментално отговори Дениз. — И има нужда от персонален танц, веднага!

— Не се притеснявай, татенце, добре ще се погрижа за момиченцето ти. — Стриптийзьорът се ухили на Дон.

Без малко да се задавя с джина си.

— Той не ми е баща — поправих момчето на мига.

— Така ли? Изглеждате еднакво, захарче. Сковани рамене и пронизващи очи. Аз ще се оправя с теб, красавице, но за теб — той смигна на Дон, — ще изпратя да се погрижи Чип.

Дениз избухна в смях. Дон изглеждаше още по-злощастно, отколкото когато го взеха погрешка за мой баща.

— Ако имаш нужда от мен, Кат — проскърца той, — ще бъда ей там в ъгъла. Ще се крия.

Заведението затвори в три сутринта. Дон бе много мил и уреди превоз за останалите от екипа ми, ала въпреки бурето с джин, което бях изпила, аз самата все още бях достатъчно трезва, че да закарам по домовете им Дениз, Хуан и Тейт.

Тейт живееше най-близо до моята къща, затова и неговият дом бе последната спирка. Той смело опита да излезе през вратата на колата, ала краката му сякаш не му се подчиняваха. Раздразнена и развеселена, го внесох у тях. Слава Богу, вече си бе извадил ключа, така че не ми се наложи да го опипвам, за да го намеря.

Той беше идвал безброй пъти у дома, но аз никога не бях влизала в неговата къща. Постройката бе едноетажна и вътрешността й бе толкова чиста, че щеше да ощастливи всеки командир на поделение. Тейт нямаше домашни любимци, нямаше дори златна рибка, а стените на стаите бяха голи и лишени от картини и произведения на изкуството. Когато отидох в спалнята му, там беше същото. Нямаше украса, само един телевизор, а завивките на леглото му бяха така опънати, че ако хвърлех монета, щеше да отскочи. Но след като стоварих Тейт върху кревата и събух обувките му, вече не ми беше весело.

На нощното му шкафче имаше снимка. Бе единствената, която забелязах в цялата къща, затова я погледнах с любопитство. За моя изненада на снимката се мъдрех аз, при това не бях позирала специално. Бях в профил, на някакво местопрестъпление. Явно я бе направил, докато е снимал телата.

— За какво ти е тази снимка? — зачудих се на глас, без всъщност да очаквам отговор.

Тейт измънка нещо, възможно бе и да каза името ми, а после направи нещо, на което не вярвах, че е способен в това състояние — дръпна ме и ме намести върху себе си.

Бях толкова поразена, че не помръднах. Тейт ме целуна, устата му бе топла и миришеше на алкохол, а устните му се впиваха жадно в моите. Проби си път и езикът му нахлу в устата ми. Когато се пресегна към ципа на панталоните ми, най-сетне реагирах.

— Престани — сопнах му се и го бутнах назад така силно, че главата му се удари в таблата на леглото.

Тейт дишаше тежко, а тъмносините му очи блестяха, но не само от алкохола.

— Някога искала ли си нещо, което не можеш да имаш? — грубо ме попита той.

Онемях. Бяха минали над четири години в платонично приятелство и ето че сега Тейт ме гледаше по начин, който щеше да сложи в малкия си джоб и най-безсрамния поглед на Хуан.

Изсмя се безрадостно и прокара ръка през късата си кафява коса.

— Шокирана ли си? А не би трябвало. Желая те от първия път, когато те зърнах в онази болница, изглеждаше като проклет ангел с червената си коса и огромните си сиви очи. Да, пиян съм, но това е истината. Може би дори няма да си спомням за това на сутринта. Не е нужно да се притесняваш. Мога да се справя с нещата такива, каквито са. Просто тази вечер трябваше да те целуна, независимо от последствията.

— Тейт, аз… Съжалявам. — Какво друго можех да кажа? Явно бях пила прекалено много, защото той никога не ми се бе струвал толкова привлекателен както в момента, с този едва ли не опасен блясък в очите. Дениз все ми повтаряше, че бил двойник на Брад Пит, както изглеждал във филма „Мистър и мисис Смит“.

Тейт се усмихна накриво.

— Можеш да чуеш как блъска сърцето ми, нали? Когато изпих онази кръв в Охайо и аз можех да чувам твоето. Можех да помириша аромата ти по ръцете си.

— Ти си ми приятел. — Гласът ми трепна за миг, защото суровото му изражение ме разтревожи и — до известна степен — възбуди. — Но ние работим заедно. Не мога да ти дам повече от това.

Той въздъхна кратко и кимна.

— Знам, че не изпитваш същото към мен. Все още.

Двете кратки думи ме накараха да се изправя и да тръгна към вратата. Бяха прекалено многозначителни, за да остана дори минута повече.

— Отговори ми на един въпрос, преди да си отидеш. Само на един и ми кажи истината. Някога била ли си влюбена?

Това ме накара да спра и да отвърна несигурно:

— Тейт… не мисля, че това е нещо, което трябва да обсъждаме…

— Глупости — прекъсна ме той. — Току-що изложих душата си на показ. Отговори на въпроса.

Навярно и аз като него мислех, че на сутринта няма да си спомня този разговор или може би отговорих заради прямотата му. Както и да е, казах му истината:

— Веднъж. Преди години, тогава все още с теб не се познавахме.

Тейт примигна и се вторачи в мен.

— Кой беше? Какво стана?

Извъртях се.

— Знаеш кой беше. Вампирът, с когото спях и които разби колата ви в деня, когато се запознахме. Така че знаеш и какво се случи с него. Аз го убих.