С единия крак в гроба

Глава 7

Куршумите забавяха Лазарус, среброто бе отрова за вампирите. Той бе използвал силата си, за да се самоизлекува, ала тъй като още не се бе хранил, не тичаше толкова бързо, колкото умееше. Повечето от кръвта на Дейв се бе разляла по пода, вместо в устата му, а вампът бе офейкал сред дърветата, без да спира задруга закуска. Бях по-бърза от когато и да било и го настигах, миризмата му ми сочеше пътя като невидима следа. Пък и познавах тези гори. Тук ме бе обучавал Боунс. С лекота прескачах дупките и коренищата, в които се спъваше Лазарус, а спомените ме връхлитаха безмилостно. Почти чувах гласа му зад себе си, подигравателния му английски акцент:

Това ли е най-доброто, на което си способна, Котенце? Само това ли можеш да покажеш? Ако се движиш толкова бавно, ще свършиш като руменина по страните на някой вамп… Хайде де, Котенце! Това е битка на живот и смърт, не чаено парти!

Господи, колко го бях мразила тези първи няколко седмици! Но бих направила всичко, за да върна времето назад и отново да изживея онези моменти. Спомените ме принудиха да се затичам още по-бързо. Надушвах, че Лазарус е на около осем километра пред мен. Той все още не можеше да ме усети, защото вятърът духаше срещу мен, но скоро щеше да ме чуе. Надявах се, че се страхува. А ако не — скоро щеше да започне.

Лазарус изскочи от гората, за да пресече шосето, като избягваше колите. Минути по-късно го последвах. Засвириха спирачки, когато шофьорите рязко спираха, объркани от замъглените петна, изскочили пред автомобилите им. Преследвах Лазарус през задни дворове и железопътни линии, като стопявах разстоянието помежду ни. Вече го виждах, бе едва на около километър и половина пред мен и се насочваше към едно езеро. Не биваше да му позволявам да влезе във водата. Щеше да ми се изплъзне заради нуждата ми да дишам. Замислих се за нещо, което да ме вдъхнови, и отново в съзнанието ми изникнаха две кафяви очи.

Не се тревожи, сладурче. Ще се върна преди да се усетиш.

Това бяха последните думи, които Боунс ми каза. Бе последният път, когато чух гласа му. И това бе цялата мотивация, която ми бе нужна. Може би, ако тичах достатъчно бързо, щях да върна времето назад, да усетя отново ръцете му около себе си…

Нахвърлих се върху Лазарус откъм гърба му на по-малко от двайсетина метра от брега. Сребърният нож в ръката ми се заби в сърцето му и аз завъртях оръжието. Още не. Първо трябваше да пропее.

— Как се чувстваш, Лазарус? Боли, нали? А знаеш ли какво боли истински! Ако ножът мръдне и влезе само още малко по-навътре…

Лекичко завъртях острието. Той схвана картинката и застина, а сребристите му очи светнаха в зелено.

— Пусни ме веднага — заповяда ми с плътен глас.

Изсмях се злобно.

— Добър опит, но само толкова. Внушението не работи при мен, приятелче. Знаеш ли защо?

За пръв път му показах зеления огън в очите си. Преди не бе успял да го види заради куршумите, които изстрелях в лицето му.

Лазарус се вторачи неразбиращо в блесналите ми очи.

— Невъзможно е. Ти дишаш, сърцето ти бие… невъзможно е.

— Да, нали? Животът е гаден, а после някой те наръгва.

Чу се свистене на гуми от спираща кола, а после и бързо приближаващи се стъпки. Не бе необходимо да се извърна, за да разбера, че зад мен са Тейт, Хуан и Купър.

— Е, amigos6, вижте какво довлече котката — ехидно каза Хуан.

Пистолетите им бяха извадени и насочени към вампира. Лазарус опита отново, като този път реши да влияе на техните съзнания:

— Застреляйте я. Искате да я застреляте. Убийте я — нареди им той, вторачен кръвнишки в мъжете.

— Не искаме да застреляме нея — поправи го Тейт и стреля в крака на Лазарус. — Искаме да застреляме теб.

Лазарус изкрещя веднъж, а после втори път, когато Купър стреля в бедрото му.

— Не стреляйте… засега. Трябва да му задам някои въпроси. И се надявам да прояви глупостта и да ми даде повод да го разкъсам, както самият той е сторил с онази двойка снощи.

Лазарус бе смаян от безпомощността си.

— Какви сте вие? Защо вие, човеци, не се поддавате на контрола ми?

— Защото току-що изпиха кръвта на другарчетата ти в пещерата и сега във вените им тече вампирска кръв. Като дистанционно с изхабени батерии, сигналите ти не стигат целта си. Сега, стига с глупостите. Ще ти задам няколко въпроса и приятелите ми ще ти режат по нещичко всеки път, когато не ми отговориш. Съберете се тук, момчета. Има достатъчно плът за всички ви.

Мъжете се скупчиха около Лазарус и всеки грабна по един нож. Усмихнах се, когато обърнах Лазарус и го настаних в скута си, а среброто все още стоеше забито в гърба му.

— Сега ми кажи как се срещна с Дани Милтън…

Хеликоптерът отнесе тялото на Дейв и ние тримата наблюдавахме как изчезва в небето. Нашият вертолет, с останалите от отряда, ни чакаше наблизо. Бяхме единствените, които все още не се бяха качили.

— Така ли се чувстваш всеки ден, Кат? По-силна, по-бърза… Всемогъща? Аз се чувствам така с тази гадост в тялото си. Всемогъщ! Плаши ме до смърт.

Тейт говореше тихо, нямаше нужда да крещи въпреки въртящите се перки, завихрящи въздуха около нас. И аз също толкова тихо му отвърнах. През следващите няколко часа той щеше да чува и най-недоловимия шепот през цяла пресечка разстояние.

— Повярвай ми, Тейт, като видях Дейв с разкъсано гърло, последното нещо, което почувствах, бе, че съм всемогъща. Защо не ме послушахте и не изстреляхте ракетата? Ако го бяхте направили, сега той щеше да е жив.

Хуан докосна рамото ми.

— Дейв не искаше да го прави, querida7. Каза, че в никакъв случай няма да я активира. Каза, че първо трябва да измъкнем задника ти. И тогава влязохме в пещерата…

— Не е ваша вината. — Гласът ми звучеше ледено. — Моя е. Аз ви казах да не стреляте. А първо трябваше да ви предупредя за вампира. Най-напред това, преди да ви кажа каквото и да е друго.

Рязко се извърнах и се запътих към хеликоптера. Почти бях стигнала вратата, когато Купър се обади. След случилото се в пещерата не бе обелил и дума.

— Шефе…

Спрях и зачаках. Гърбът ми бе изправен.

— Да, Купър?

Заслужавах всяко едно обвинение. Аз бях главнокомандваща и един човек бе загинал. Мъжът спря до мен и каза:

— Когато за пръв път чух за теб, реших, че си изрод. — Гласът му бе делови. — Или каприз на природата, грешка… не знам точно. Но знам едно. Ти води, а аз ще те следвам. Също като Дейв. Той не сбърка, като постъпи така.

Купър ме подмина и се качи в хеликоптера. Тейт и Хуан ме стиснаха за ръцете и заедно влязохме във вертолета.

Дон потупа с химикалката си един от няколкото доклада пред себе си. И двамата бяхме потиснати. Погребението на Дейв се бе състояло по-рано през деня. Преди да се присъедини към отряда ни, Дейв е бил пожарникар и сякаш всичките му предишни колеги от пожарната бяха дошли на гробищата. Бях видяла как сестрата на Дейв се срина, когато затвори капака на ковчега му, и тази гледка щеше да ме преследва вечно. Бяха изминали два дни след завръщането ни от Охайо и Дон четеше и последните описания на случилото се.

— Преди четири години, след като спаси майка си от отвлеклите я вампири, започнаха да се носят истории за червенокоса жена с невероятни способности. С течение на годините, които прекара на служба при нас, тези слухове се нароиха още повече. Съответно Лазарус е бил нает да издири и да убие мистериозния Червенокос жътвар. — Дон въздъхна. — Което все още не обяснява как е свързал Катрин Кроуфийлд с теб. Не можа ли да го накараш да ти каже?

— Не. — Гласът ми бе безизразен. — Той се съпротивляваше по време на разпита и ножът ми разкъса сърцето му. Не знам как е разбрал, че Червенокосият жътвар е смятаната за мъртва Катрин Кроуфийлд. Може просто да е извадил късмет с предположението си. Вероятно случайно е открил и пещерата. Прочел е стари полицейски доклади, споменаващи, че съм се навъртала в тези гори. Открил е Дани, понеже този кретен очевидно е обичал да се хвали, че е спал с небезизвестната убийца на губернатора.

— Ами „Пис, пис, котенце“?

— Преди години Хенеси, вампирът, който ръководеше делата на губернатора, ме познаваше като Кат. Явно го е споменавал тук-там.

Дон потърка чело — знак, че е уморен. Всички бяхме уморени, но аз не можех да спя — щом затворех очи, все виждах разкъсаното гърло на Дейв.

— Предполагам, от значение е само фактът, че Лазарус не е знаел настоящата ти самоличност. Сега да минем към следващия въпрос. Засекли са, че си тичала с около сто и трийсет километра в час, докато си преследвала Лазарус, а неколцина от екипа разказаха, че като си излязла от пещерата, си имала кръв по лицето. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Дон не беше глупак. Знаеше, че предишният ми рекорд бе малко под сто километра в час. Като се прибави този факт към повишеното ниво на антитела в кръвта ми, не е чудно защо беше толкова подозрителен. Тримата мъже от отряда ми категорично отричаха да е имало някакви необичайни дейности и обвиняваха брамс за странните резултати от медицинските си прегледи. Че коя бях аз, да го улеснявам в търсенето му на истината?

— Не.

Дон въздъхна и бутна стола си назад, за минута остана втренчен в стената. Когато се обърна, вече се бе отказал от този разпит.

— Простреляла си Дани Милтън. Да не би това да е някаква нова тактика при преговори за живота на заложник, която да не ми е известна?

Звучеше почти като похвала. Дани нямаше много почитатели, особено след като бе разкрил прикритието ми, което бе довело до гибелта на Дейв.

— Исках да отвлека вниманието на вампирите. Получи се.

— Да, така е. Сега той е в програмата за защита на свидетели. Не мисля, че е чак толкова глупав, че отново да тръгне да се хвали с теб. Не че има какво да разкаже. Чистачите се занимаха с него.

Чистачите. Добро название за промиващите мозъци. Прииска ми се да го бях простреляла в главата, вместо в тялото. Тогава нямаше да се налага да избирам между това да го спася или да пробода Лазарус, и Дейв още щеше да е жив. Сега бях набрала на Дани за три неща: за девствеността си, за това, че ме издаде на полицията преди години, и за Дейв.

— Кат — Дон се изправи и аз последвах примера му. — Знам, че обвиняваш себе си. Всички харесваха Дейв. След като прочетох докладите, съм на мнение, че сам е допуснал грешката, довела до смъртта му. Трябвало е да остане бдителен, вместо да сваля оръжието си. Тази грешка е коствала живота му. Давам ти две седмици отпуск. Без тренировки, без вербуване, без обаждания и разходки дотук. Прочисти съзнанието си и се отърси от вината. Човек трябва и да живее, не само да съществува.

Изсмях се нерадостно.

— Да живее? Готина идея. Ще пробвам.