С единия крак в гроба

Глава 14

Вампирите бяха двама мъже и една жена. Минаха покрай бара с чувствената грация, която никой жив човек не бе в състояние да имитира. Жалко обаче, че живите около тях не можеха да усетят опасността. Не, вместо това те се състезаваха и правеха опити да привлекат вниманието на хищниците.

После кръвопийците направиха нещо, което ме накара да изругая. Разделиха се. По дяволите! Надявах се, че вкупом ще се отправят към тайната си стаичка, а двамата с Боунс ще препречим изхода и ще ги убием безпроблемно. Но, естествено, така щеше да бъде прекалено лесно.

— Ще се наложи да се обадя на отряда си — тихо казах на Боунс. — Ще трябва да обкръжат клуба.

Той се засмя пренебрежително.

— Да бе. Твоите оловни войничета са на час път оттук, а аз на практика усещам кръвожадността на тия негодници. Ако изчакаш, някой ще умре.

Прав беше. Изглежда онези вече избираха предястията си. Ако някой от тях се върнеше в доста оцапаната стая за членове и вдигнеше тревога, другите двама можеше и да се измъкнат. На всичкото отгоре не можех да приложа изпитания си номер и да се предложа за вечеря. Кръвта по роклята щеше да провали излъчването ми на невинно блюдо.

— Имаш ли по-добро предложение? — попитах.

Боунс се усмихна.

— Имам.

Изненада ме, като хвана девойката, стояща близо до нас, и я придърпа. Ръцете му обвиха лицето й и го доближиха до неговото. Тъкмо щях да го попитам какво, по дяволите, си мисли, че прави, когато очите му засияха, отчасти прикривани от дланите му. Отне само миг. Очите му си възвърнаха обичайния кафяв цвят, а момичето се втренчи напред с послушно изражение.

— Върви в дамската тоалетна и размени роклята си с дрехите на тази жена — нареди Боунс.

Поклатих възхитено глава, но после се сетих нещо:

— Можеше да направиш това и по-рано, тогава нямаше да се налага да танцуваме заедно!

Боунс пак се усмихна.

— Да, можех.

Изгледах го кръвнишки, преди да поведа момичето към тоалетната. Привлякохме няколко смаяни погледа, когато влязохме в една и съща кабинка, но сега не бе времето да се тревожа за няколко смигвания и подбутвания с лакът. Бързо изхлузих роклята си и момичето направи същото, точно както бе инструктирано. Нейната дреха бе малко по-тясна и доста по-разголена в сравнение с тоалета ми на кума. Освен това беше с гол гръб, така че се наложи да си махна сутиена. Щом излязохме от кабинката, се огледах в огледалото. Гърдите ми заплашваха да изскочат от дълбокото деколте и за всеки бе видно, че съм без сутиен.

Също като едно време, помислих си с насмешка. Приличам на курва, а Боунс е подкреплението ми, докато ловувам убийци с дълги зъби. Единственото, с което мога да допълня картинката, е да си сваля гащичките.

После се усмихнах. И се върнах в кабинката.

Когато отидох при вампира, който, изглежда, най-скоро щеше да заведе компаньонката си на еднопосочна разходка, дори не си направих труда да любезнича. Просто сръгах с лакът красивата блондинка, с която си говореше, и пльоснах бикините си върху гърдите му.

— Още щом те видях — измърках, — разбрах, че няма да имам нужда от тях.

Това привлече вниманието му. Той погледна гащичките ми, после ги вдигна към носа си и вдиша дълбоко. Гадост, помислих си, но усмивката не слезе от лицето ми. Той набързо избута настрана протестиращото момиче.

— Разкарай се — каза й.

— Кучка! — изсъска ми тя, преди да си тръгне.

Леле. Току-що бях спасила живота й, а така ли ми се отплащаше?

Хванах го за ръка и отърках гърди в него.

— Надявам се, че не си от приказливите.

Без да каже нищо, той започна да ме побутва сред тълпата. Не виждах Боунс, но това не ме плашеше. Щом аз не го виждах, значи и другите вампири нямаше да го забележат. Наистина не можех да му доверя чувствата си, но определено можех да му поверя живота си.

Бяхме в коридора точно пред първата тайна стая, когато придружителят ми спря и подозрително подуши въздуха.

— Какво, по дяво… — започна той.

Не го оставих да довърши. Ръката ми се стрелна напред и забих сребърното острие в сърцето му, преди да успее да каже още нещо. Беше лесно, наистина. Той бе с гръб към мен и така и не долови опасността.

После бързо го завлякох в стаята, мърморейки и опитвайки се да не оставям кървава следа. Слава на Бога, че вампирите не пръскат кръв като във филмите, защото дори само няколко капки отвън щяха да бъдат достатъчни за тяхното обоняние.

Докато бях в стаята, проверих как са двете момичета, но Боунс ми бе казал, че пулсовете им са достатъчно стабилни и че можем да продължим с операцията си. Забелязах, че двете са много бледи, и се намръщих. Налагаше се бързо да се справим с другите двама вампири. Момичетата трябваше да бъдат закарани в болница, а не да лежат в тази обстановка, наподобяваща сцена от филм на ужасите, с трупове навсякъде около тях.

Шокирано ахване ме накара рязко да извърна глава. Жената вампир стоеше съвършено неподвижно на прага, ала човекът, който я придружаваше, не беше от тихите. Той отново си пое шумно въздух и закрещя.

— О, мамка му — въздъхнах.

Тя го цапардоса толкова силно по главата, че той припадна още преди да се строполи на пода. Отне мълниеносно се нахвърли върху мен със смъртоносно удължени кучешки зъби.

Оставих я да се приближи, но в последния миг се претърколих и я ритнах. Инерцията от скоростта, с която ме нападна, и моят удар я запратиха в стената. Скочих върху нея преди да успее да се съвземе и забих ножа в сърцето й, като го завъртях два пъти.

— Котенце, навън! — извика Боунс.

Изскочих от стаята и се затичах по коридора, секунди след като той ме повика, ала все пак едва стигнах навреме, за да видя как преследва последния вампир, измъкващ се от клуба. Дотук с безпроблемната, незабележимо дискретна екзекуция на триото.

Втурнах се сред хората с почти същото като неговото замазано от скоростта движение. Щом се озовах на паркинга, грабнах мобилния телефон от първия човек, имал нещастието да държи такъв в ръката си, и продължих със спринта.

— Благодаря! — викнах. После казах в слушалката: — Ще ти се обади пак! — и затворих на човека от другата страна на линията. Набрах номера, докато държах под око Боунс, тичащ на зигзаг след злодея. Беше на около петдесет метра пред мен и напредваше. Мътните го взели, бях забравила колко е бърз. — Тейт — изрекох задъхано, щом той вдигна. — Не мога да говоря, но имаме нужда от групата по разчистване в клуб „Жи-Жи“, моментално. Има трупове на вампири и хора, три от жертвите все още дишат, има и ужасно много свидетели.

— Какво правиш в клуб „Жи-Жи“? — излая Тейт. — Трябваше да отидем там заедно утре вечер!

Прескочих някаква ограда, скъсах чуждата рокля и безстрашно профучах през една улица с доста натоварено движение.

— Сега не мога да говоря — отвърнах, останала без дъх. — Преследвам вампир. Ще ти звънна по-късно!

После захвърлих телефона и извадих един от ножовете си.

Вече не виждах Боунс. Бях го изгубила от поглед докато внимавах да не ме блъсне някоя кола. Но продължих да тичам с все сили в същата посока, проклинайки високите токчета на обувките си и питайки се кое ще ми коства повече — ако спра и се събуя (проклети каишки около глезените!) или ако продължала бягам, с реалната опасност да си счупя врата. Това нямаше ли да е очарователен надпис на надгробната ми плоча? Тук почива Кат. Убита не от вампир, а от чифт „Ферагамо“.

Почти бях преполовила тичешком едно футболно игрище и вече бях на косъм да пратя обувките по дяволите и да спра, за да ги сваля, защото от тичането на високи токчета през тревата губех равновесие, когато зърнах зелена светлинка в далечината. Вампирски очи светеха в мрака. Майната им на токчетата, газ до дупка!

Видях ги точно когато Боунс измъкваше острието от гърба на вампира. Бяха на земята в наскоро оградена строителна площадка. Безмълвно въздъхнах от облекчение. В този късен час работниците отдавна си бяха заминали. Добре. Нямаше очевидци, за които да се тревожа.

Прескочих оградата и отидох при Боунс. Сърцето ми препускаше заради адреналина и спринта. Боунс срита за последно тялото и се обърна към мен.

— Двамата с теб трябва да си поговорим, Котенце.

— Сега ли? — попитах с недоумение, сочейки към мъртвия вампир в краката му.

— Той няма да избяга, така че — да, сега.

Мигновено заотстъпвах. През последния час, в който дебнехме убийците, бях така погълната от заниманието, че бях забравила колко по-различно стояха нещата между мен и Боунс. Много глупаво. Почувствах се толкова сигурна в отработената ни схема за издебване на лошите, че сега се бях озовала на пуста строителна площадка и нямаше къде да бягам. Ако имах малко акъл в главата, щях да си стоя в клуб „Жи-Жи“ и да оставя Боунс сам да се справи с последния негодник.

Боунс ме наблюдаваше как отстъпвам и присви очи.

— Да не си направила нито крачка повече!

— Аз… трябва да се върна в клуба, отрядът е на път… — заоправдавах се.

— Обичаш ли ме още?

Безцеремонно зададеният въпрос ме накара да се препъна. Извърнах поглед, хапейки устни и мразейки се заради лъжата, която щях да изрека:

— Не.

Той толкова дълго не каза нищо, че се осмелих да му хвърля един поглед. Гледаше ме така напрегнато, че се зачудих дали е възможно да пробие дупка в мозъка ми.

— Ако не ме обичаш, защо не уби Иън? Забила си нож в сърцето му. Трябвало е само да го завъртиш. Все пак работата ти е да убиваш вампири, но си пощадила живота му. Сякаш ми прати проклета картичка за Свети Валентин.

— От сантименталност. — Хващах се като удавник за сламка. — Заради доброто старо време.

Устните му се извиха.

— Е, сладурче, както казват хората: „Нито едно добро дело не остава ненаказано.“ Трябвало е да го убиеш, защото сега той те търси. Направила си му огромно впечатление. Аз никога не бих те насилил да вършиш нещо против волята си, но Иън иска да те открие и да те принуди да правиш точно това.

— За какво говориш?

Боунс се усмихна тъжно.

— Той е очарован, което е разбираемо. Иън колекционира редки неща, а по-рядко от теб няма, красавице моя със смесена кръв. В опасност си. Иън не знае, че съм те открил, но и без това скоро сам ще те намери.

Обмислих думите му и после свих рамене.

— Няма значение. Веднъж вече победих Иън, мога отново да го направя.

— Не и предвид начина, по който той ще подходи. — Нещо в гласа му ме накара да го изгледам проницателно. — Познавам създателя си. Иън няма просто да се появи някоя вечер и да започне честна битка с теб. Ще отвлече всеки, когото обичаш, и след това ще преговаря с теб. Повярвай ми, няма да харесаш условията му. А сега единственото ти предимство съм аз. Заради хитроумното ти описание на връзката ни Иън мисли, че ме взаимно се мразим. Добре изиграно от твоя страна. Особено частта с парите. И все пак, искаш ли си чека?

— Аз ще напиша чек на теб, ако си тръгнеш — измърморих.

Боунс не обърна внимание на думите ми.

— Освен това все още има обявена награда за главата ти. На сватбата вече ти казах, че ми предлагаха да свърша работата и че издебнах поръчителите, но не знам кой е последният. Той или тя е много дискретен. Така че над теб е надвиснала и тази опасност, която е доста по-страшна от Иън. И без значение дали ти харесва или не, моята помощ ще ти бъде нужна.

— Вампирите и гулите ме преследват непрестанно — рекох с безразличие. — Ако възникне нужда от помощ, си имам своя отряд.

— Хора? — Тонът му бе изпълнен с презрение. — Единственият начин, по който те могат да ти помогнат, е да обезвредят нападателя, като му дадат възможност да преяде до пръсване!

— Толкова си арогантен.

Боунс се приближи, така че ни делеше едва метър.

— Толкова съм силен. Повече, отколкото можеш да си представиш. Това е самата истина, не е арогантност. Всичките членове на отряда ти взети заедно не могат да те защитят така, както аз мога, и ти го знаеш. Сега не е моментът да проявяваш ината си и да настояваш да свършиш всичко сама, Котенце. Независимо дали искаш помощта ми, или не, ще я получиш.

— По дяволите, Боунс, колко пъти ще трябва да ти повтарям, че най-добрият начин да ми помогнеш, е като си тръгнеш? Оценявам предупреждението за Иън, но ако продължиш да се навърташ около мен, ти ще бъдеш този, озовал се в опасност. Не се притеснявай за мен, мога да се грижа за себе си.

Той нагло вдигна вежда.

— И ти не се притеснявай за мен, сладурче. Никак не се страхувам от шефа ти или от шайката ти. Искаш да се отървеш от мен? Тогава ще ти се наложи да ме убиеш.

Мамка му! Не можех да го направя. Мътните го взели, не бях в състояние да го сторя дори когато мислех, че изклал едно беззащитно семейство.

— Тогава аз ще си тръгна. — Отчаянието ме правеше смела. — Веднъж вече го направих, ще успея и втори път.

Внезапно и без всякакво предупреждение се озовах в прегръдките му и той наклони главата ми назад. Може би не се дължеше единствено на бързината му, а и сама си бях виновна. Толкова бях заета да поддържам в добро състояние емоционалните си щитове, че почти напълно забравих за физическата си безопасност. А и честно да си кажа, не бях очаквала Боунс да ме ухапе.

Да, бях свалила гарда пред него.

Зъбите му се впиха дълбоко във врата ми, също като онзи път преди години, когато ме бе ухапал. И онова, което логиката ми нашепваше, че трябва да е болезнено, всъщност се оказа приятно. Много, много приятно и ставаше все по-приятно с всяко следващо всмукване на устните му. Странна топлина се разля по цялото ми тяло, макар че заради кръвта, която се изливаше в устата на Боунс, трябваше да ми стане студено.

Престани, исках да кажа, но явно не успявах да изрека думите. Вместо това от мен се откъсна примитивен стон. Боунс затегна прегръдката си, наведе ме назад и облиза врата ми, преди отново да впие зъби в него.

Трепнах от удоволствие, въпреки че през ума ми минаха тревожни мисли. Дали ще ме убие? Дали ще ме превърне във вампир? Нито една от възможностите не ме привличаше. Пред очите ми заиграха тъмни петна, ако изобщо все още бяха отворени. Ушите ми бучаха или от собственото ми сърцебиенето, или от шума, който човек чува, преди да припадне.

Юмруците ми забарабаниха по гърба му. Само това можех да направя, за да му кажа да спре, защото явно устата ми служеше единствено за издаване на тихи стонове на удоволствие. Тогава осъзнах, че мога да го спра, ако наистина искам. Все още стисках в ръка сребърния си нож. Усещах студения метал между пръстите си.

Боунс явно също го усети. Отдръпна се за миг, капчици от кръвта ми бяха полепнали върху устните му като рубини, а после бавно и целенасочено се приведе отново над шията ми. Последвалото дълго силно всмукване отне силата в коленете ми и запрати тръпка на екстаз в тялото ми. Помислих си, че ако умра, то поне ще умра щастлива.

Но не ми се налагаше да умирам. За да оживея, трябваше само да насоча острието и да го намушкам. Боунс не ме държеше за ръцете. Те стояха отпуснати върху гърба му, докато той заплиташе пръстите на едната си ръка в косата ми, а с другата ме придържаше. Тъмнината, нахлуваща в полезрението ми, стана по-плътна, шумът в ушите ми — почти оглушителен. Или той, или аз, защото той явно нямаше да спре доброволно.

Стиснах пръсти около дръжката на ножа, за да го забия… и после ги отпуснах. Острието се изплъзна от ръката ми, която вместо това използвах, за да притисна Боунс по-плътно към себе си. Не мога да го направя, това бе последната ми мисъл. Пък и има къде-къде по-ужасни начини да умреш.