С единия крак в гроба

Глава 26

Отбихме откъм южната страна на Техническия университет на Вирджиния. Боунс изгаси двигателя на мотоциклета и го подпря на едно дърво. Огледах облицованите с каменни плочи сгради и павираните алеи. Студентите все още се мотаеха наоколо, въпреки че беше единайсет часа вечерта. Прочистих гърло.

— Мислех, че каза, че ще се срещнем с някакъв много важен вампир. Да не би да спря тук, защото първо искаш да похапнеш?

Боунс се засмя.

— Не, сладурче. Тук ще се срещнем с него. Е, всъщност е по-правилно да кажа долу.

Повдигнах вежди.

— Долу?

Той ме хвана за ръка.

— Последвай ме.

Прекосихме комплекса и стигнахме до „Деринг“9. Докато гледах всички тези младежи да се суетят наоколо, си припомних дните, прекарани в колежа. Не се бях дипломирала — цялата тази работа с убиването на губернатора, а после и работата за Дон, бяха провалили плановете ми за получаване на диплома. Но все пак бях получила шанс да изляза от малкото си родно градче и да пътувам. Кой да предположи, че именно сръчността ми със сребърните ножове, а не завършването с почести на колеж, щеше да бъде моят билет към нов живот?

Щом влязохме в „Деринг“, заслизахме надолу. След няколко завоя и прекосяване на дълъг коридор се оказахме в мазето. Там имаше пазач и Боунс се приближи към него с мила усмивка, после го хипнотизира с погледа си.

— Пусни ни да минем, никога не сме били тук — нареди му той.

Човекът кимна и ни пусна да продължим, без да губи изцъкления си поглед.

В мазето нямаше други хора. Боунс ме прекара покрай няколко склада, докато не стигнахме пред малка заключена порта. Той нехайно откърти резето и я отвори, за да мина.

— След теб, Котенце.

Минах през портата и изчаках на входа на тесен, схлупен тунел, отвеждащ някъде в мрака. По стените висяха табели „Внимание! Азбест!“10 и други подобни надписи, предупреждаващи за опасността.

— Не можахме ли просто да се срещнем в „Старбъкс“? — попитах.

Боунс затвори решетката зад себе си.

— Тук долу рискът някой да ни види или чуе, е много по-малък. Никой дори не знае, че Менчерес е още в Щатите.

— И казваш, че Менчерес е вампирът, който е създал Иън? — рекох замислено. — Значи това го превръща в нещо като твой зъбат прадядо.

Малко по-нататък тунелът се разшири. По стената се виеха тръби и кабели, а температурата рязко се промени от нормална на висока. Когато излязохме от тази отсечка, отпред ни очакваха множество разклонения, по които можеше да се поеме. Тук долу беше като в лабиринт.

Боунс пое по десния тунел.

— Да, той е моят прагосподар, но по-важното е, че е изключително могъщ вампир, с когото Иън няма да иска да си има работа. И понеже баща ти, Макс, е от семейството на Иън и все още е под неговата опека, в света на вампирите всяко нападение срещу Макс ще се счита като нападение срещу самия Иън.

— А това, че Макс се опита да ми пръсне главата, е окей? — попитах раздразнено.

— Ти нямаш господар, който да те закриля — обясни ми Боунс с равен тон. — Нали си спомняш, когато ти обясних, че вампирите живеят във форма на феодализма? Когато един вампир преобрази човек, той го приема в семейството си, както съответно постъпва и върховният господар, но ти не си била преобразена, ти си била родена така и никой вампир никога не е предявил правото си над теб. Това означава, че си нямаш повелител, който да те закриля от нападения.

— Значи, като намеря Макс и го убия, ще предизвикам война с хората на Иън, сякаш не ми стигат другите проблеми с разгонения ти господар.

Боунс кимна.

— Затова ще променя статута ти в света на вампирите. Ще те поискам под крилото си, но първо трябва да се освободя от опеката на Иън. Иначе всичко, което поискам за свое, е също така и негово, понеже той е глава на семейството ни. Затова и сега се срещаме с Менчерес. Иън никога няма да посмее да ми отмъсти, ако Менчерес застане на моя страна.

— Иън знаеше ли, че ме издирваш?

— След като се беше натъкнал на теб, да. Казах му, че те търся, за да огранича набезите ти срещу неживия свят. Когато изрази желанието си да те има и ми разказа как си описала връзката ни, казах някои неджентълменски неща в опит да го откажа от преследването ти.

— Какви?

— Да видим… Казах му, че непрестанно мрънкаш, хъркаш отвратително силно и че никак не те бива в леглото. А, и че ти липсват хигиенни навици.

— Какво?

Той се засмя.

— Стига, Котенце, мислех ти само най-доброто. Все пак ти ме беше нарекла измамник и си заявила, че съм отказал да ти платя за свършената работа. Не си била загрижена за репутацията ми, нали?

— Опитвах се да те предпазя, не да те злепоставя!

— Както и аз. Но Иън не се върза на приказките ми и остана все така обсебен от идеята за теб. Не колкото бях аз, разбира се, но той не знаеше това.

По-късно щях да се занимавам с начина, по който Боунс се беше опитал да обезкуражи Иън. Все пак можеше да измисли нещо по-различно от това да ме опише като ревла, смръдла и хъркаща жена, която не струва в леглото.

Стигнахме разклонение в тунела. Този път Боунс пое наляво и двамата продължихме да навлизаме все по-навътре в подземието на комплекса. Ето на това му се вика потайно, хрумна ми. Тук вероятно се намирахме поне на петнайсет метра под земята.

— Какво ще кажеш ти да убиеш Иън, а аз да убия Макс? — измърморих. — Това ще реши доста политически неразбории в света на неживите, ако питаш мен.

Боунс спря. Хвана ме за раменете и ме погледна много сериозно.

— Ако се стигне до момент, в който да избирам между теб и Иън, Котенце, да, ще го убия. Ала въпреки многобройните ни разправии през годините или факта, че е безпощаден в преследването ти… — Боунс затвори за миг очи. — Ние сме свързани — рече най-накрая. — Иън ме превърна в това, което съм и е част от живота ми вече повече от две столетия. Ако има начин да разреша проблема, без да го убивам, тогава бих избрал да поема по този път.

Заля ме вълна от срам. Идиотка, укорих се. Трябваше да се досетиш за това.

— Съжалявам. Разбира се, че не може просто да го убиеш. И аз не можах, когато узнах кой е той.

Боунс се усмихна леко.

— Може и да се наложи да го убия, преди всичко това да приключи. Но поне, ако го направя, ще знам, че не съм имал избор.

Отново тръгнахме. От време на време зървах графити по стените и се досетих, че тези тунели невинаги са били затворени за посетители.

— За какво служат тези тунели?

— Първоначално от тук са минавали отоплителните тръби — обясни ми Боунс. — Така са отоплявали университета. Сега обаче тук са прокарани и телефонните, компютърните и електрическите кабели. Някои от тези тунели продължават чак до електроцентралата. Много е лесно да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш.

Най-накрая стигнахме едно възвишение и там за моя изненада течеше подземен поток.

Боунс спря.

— Тук ще се срещнем с Менчерес.

— Да бе — изсумтях.

След минута дочухме стържещ звук. После точно като в някой от филмите за Дракула в стената бавно се отвори някаква врата, подобна на онези, отвеждащи към крипта, и тъмнокос вампир излезе от нея. Липсва само пелерината, помислих си. И ще е съвършено.

Вампирът обаче нямаше пелерина и аз усетих силата му да пъпли по кожата ми, разтърсваща като токов удар. Еха. Който и да е този, определено има силен заряд.

— Прагосподарю — поздрави Боунс и пристъпи напред. — Благодаря ти, че дойде.

Менчерес не изглеждаше на повече от трийсет. Имаше дълга черна коса, черни очи и нещо ястребово във формата на носа, което, заедно с тена на кожата му, намекваше за произход от Средния изток. Ала това, което ме порази, бе силата му. Припукващата му аура не приличаше на нищо, на което някога се бях натъквала. Нищо чудно, че според Боунс, Иън няма да иска Менчерес за свой враг. Усещайки струящата от него мощ и аз мислех така.

— Боунс — каза той и прегърна любовника ми, — мина прекалено много време.

Добре, поне звучеше приятелски настроен.

Боунс се обърна към мен.

— Това е Кат.

Пристъпих и му подадох ръка, несигурна какъв според етикета е правилният поздрав. Менчерес ми се усмихна леко и пое дланта ми.

В мига, в който пръстите му докоснаха моите, ми се прииска да дръпна ръката си обратно. Бз-з-з-з! Все едно бях пъхнала мокър пръст в контакта. Успях леко да стисна дланта му и после я пуснах, полагайки усилие да не потъркам длан, за да прогоня изтръпването. По-късно трябваше да попитам Боунс точно колко стар е Менчерес. Бях готова да се обзаложа, че е превърнат във вампир преди хилядолетия, а не векове.

След като се поздравихме, Боунс започна направо:

— Ще напусна семейството на Иън — заяви той. — Иън иска нея, а тя иска да убие един от неговите хора. Ето защо се налага да се откажа от лоялността си към него и да застана начело на свое семейство.

Менчерес обърна поглед към мен.

— Мислиш ли, че убийството на баща ти ще направи живота ти по-хубав?

Не бях готова за този въпрос, затова и заекнах докато отговарях:

— Ъъ, да. По дяволите, определено да. На първо място, няма да ми се налага да се тревожа за убийци, гледащи главата ми през мерниците на оръжията си, и на второ място, мисля, че ще е много, много удовлетворяващо.

— Желанието за мъст е най-празното чувство — презрително рече Менчерес.

— Но е по-добро от потискания гняв — изстрелях в отговор.

— Не казах, че иска да убие баща си — намеси се Боунс със спокоен глас. — Откъде знаеш това, прагосподарю?

Наистина откъде? Повдигнах вежди. Менчерес сви рамене.

— Знаеш откъде.

Боунс очевидно прие отговора. Но не и аз.

— Е? — подканих го.

— Менчерес вижда разни неща — обясни Боунс. — Има видения, надниква в бъдещето, такива работи. Това е една от силите му.

Страхотно. Трябваше да убедим вампир екстрасенс да застане на наша страна. Предположих, че ако наистина умее да вижда бъдещето, вероятно вече знае дали идеята е добра, или не.

— Ще ми дадеш ли съвет за акциите на борсата? — не можах да се сдържа и попитах. — Правителството дава много малки заплати.

— Ще я поискаш като една от своите ли? — Менчерес попита Боунс, без да ми обръща внимание. — Затова ли искаше да се срещнем тайно? За да ме помолиш да ти дам подкрепата си, в случай че се наложи да започнеш война с Иън заради нея?

— Да — призна Боунс, без да мигне дори, а аз се опитах да не се сопна: Нима вече не знаеш това, ясновидецо?

Менчерес ме изгледа и аз с неудобство се размърдах. Божке, не го бях казала на глас, нали?

Боунс въздъхна.

— Котенце, явно трябва да те осведомя, че Менчерес също така може да чете човешките мисли, а като съдя по изражението му и мислите на онези със смесена кръв.

Аха. Значи определено бях спипана.

— Опа! — казах, сетне присвих очи. — Но не чете вампирските мисли, иначе нямаше така да се изразиш.

— Не, не и вампирските мисли — потвърди Боунс. Устните му се извиха. — Освен ако не криеш нещо от мен, прагосподарю.

Върху лицето на Менчерес също се появи бледо подобие на усмивка.

— Ако притежавах подобна сила, тя щеше да ми спести множество грешни решения. Не, само човешките. И на онези със смесена кръв. Боунс, каза ли й под какъв предлог ще я пожелаеш като своя?

От начина, по който Боунс внезапно се напрегна, ми стана ясно, без да имам нужда от специални сили, за да прочета мислите му, че ми беше спестил нещо.

— Изплюй камъчето — рекох заплашително.

Боунс срещна погледа ми.

— Всеки вампир има собственически инстинкти, знаеш това. Аз те открих, ухапах те и спах с теб. Всичко това стана, преди Иън дори да те е видял. В света на вампирите това те прави моя… моя собственост, освен ако аз доброволно не се откажа от правата си да…

— Кучи син! — избухнах. — Боунс! Кажи ми, че не си възнамерявал да ръмжиш наоколо, сякаш съм парче месо, което не ти се иска да споделяш!

— Не те възприемам по този начин, тогава какво значение има каква вратичка ще използвам? — разгневи се и Боунс. — Честно казано, дори не виждам защо Менчерес повдигна темата.

— Защото отказвам да взема твоята страна, ако тя не е наясно с всички последствия — студено отвърна Менчерес.

Намусих се.

— А на него не са му били нужни специални сили, за да се досети, че ще се ядосам. Нито пък на теб, очевидно, защото ти определено премълча тази подробност. Няма да стане, Боунс. Няма. Да. Стане. Върви, заяви независимостта си пред Иън и стани господар на собствено семейство. Но можеш да забравиш да се наричаш мой господар с вратичка или без.

— Нали осъзнаваш, че се държиш като лицемерка? — попита ме с изпепеляващ тон. — Едва онзи ден заявих на Дон честно и почтено, че ще мина под твое командване по време на операциите, а сега отказваш дори някакви непознати да си мислят, че си под моя опека?

Отворих уста, но нямаше как да оспоря думите му. По дяволите да вървят хората, които използват логиката в споровете си. Ето това беше нечестно.

— Не може да няма друг начин — казах само и то с по-спокоен глас. — Вместо да финтираме Иън със сексистки вратички в закона, все трябва да има нещо, с което да го принудим да се съгласи да ме остави на мира.

— Не са сексистки — каза Менчерес и сви рамене. — Ако Боунс беше жена, а ти мъж, той все така щеше да има същото право над теб. Вампирите не дискриминират по пол. Това е човешки недостатък.

— Както и да е — сопнах се, понеже не исках да правя сравнение между почтеността на хората и вампирите.

Сетне една мисъл започнала се оформя в съзнанието ми. Може би имаше начин да извлека полза от структурата на неживото общество…

Усмихнах се широко на Боунс.

— Ще кажеш на Иън, че си ме намерил. И ще предложиш да ме отведеш при него.