С единия крак в гроба

Глава 38

Макс наруши мълчанието си чак когато Боунс прекъсна целувката ни. Хвърли ми поглед и се усмихна. Смразяващо.

— Ако не успееш от първия път, опитай пак, опитай отново. Вярваш ли в това, момиченце? Аз вярвам. Двамата с теб ще получим срещата си, запомни ми думите.

— Той заплашва ли я? — попита Боунс с хладна любезност Иън, а аз срещнах стоманения поглед на баща си. — Май не е зле да му напомниш, че който преследва жена ми или някого, който й принадлежи, като чичо й например, всъщност обявява война на мен. Това ли е позицията, която заемаш, Иън? Той и от твое име ли говори?

Иън изгледа Макс наистина заплашително.

— Не, не говори от мое име и няма какво повече да каже по този въпрос. Нали, Макс?

Макс огледа всички вампири на Боунс, които също го наблюдаваха заплашително.

— Не, нямам какво повече да кажа по този въпрос — повтори той с тон, който подсказваше, че Макс щеше да има много за казване, ако обстоятелствата бяха други. — Но имам какво да кажа за майка й. — Той отново прикова поглед върху мен. — Излъгала те е. Чуках я, да. Но не съм я изнасилил.

Боунс ме стисна по-здраво, усещайки, че малко ми остава да избухна. Иън също го забеляза.

— Ти се отказа от шанса си, Кат, и сега всичко е двупосочно. Макс е под моя опека. Ако го докоснеш, това ще означава, че обявяваш война.

Стегнах се. По друго време, на друго място. Не тук, защото случката щеше да прерасне в кървава баня между Боунс и хората на Иън.

— Навярно си изнасилил толкова много жени, че не си спомняш коя е тя — равно рекох.

Макс се усмихна.

— Никога не забравяш първата си, а след промяната ми тя беше първата. Беше красива брюнетка с огромни сини очи и хубави закръглени гърди. Толкова млада и нетърпелива. Толкова свежа. Толкова ми беше приятно да я чукам на задната седалка на онази кола, а единственият момент, в който тя се възпротиви, беше, когато свърших. Тя отвори очи, видя светналия ми в зелено поглед, забеляза зъбите ми… и запищя диво. На всичкото отгоре заплака. Завика истерично и каза, че съм изчадие адово или нещо такова. Смешно беше. Толкова смешно, че не се опитах да отричам. Казах й, че е права и че съм демон. Че всички вампири са демони и че тя току-що е позволила на един от тях да я чука. После пих от кръвта й, докато майка ти не млъкна и не припадна. И това, момиченце е, което наистина се случи между мен и майка ти.

— Лъжец — изплюх думата аз.

Усмивката му стана жестока и знаеща.

— Попитай я.

Очевидно бе, че Макс умее да лъже. Всеки, който е в състояние да заговорничи и да планира убийството на собствената си дъщеря не би сметнал, че лъжата е под нивото му, но някак… някак… сега не бях убедена, че ме лъже. Откакто се помнех, майка ми винаги разпалено бе твърдяла, че вампирите са демони. Мислех, че думата е общо название, отразяващо отвращението й, но може би бе нещо повече. Ако Макс й беше казал, че е демон, че всички вампири са демони, това определено обясняваше смесените й чувства по отношение и на мен самата, както и категоричния й отказ да приеме вампирите за нещо друго, освен за зли.

— И си спомняш майка й толкова добре, а? — разговорливо попита Боунс, докато аз обмислях думите на Макс.

Макс не прогони усмивката си, изпълнена с омраза.

— Нали точно това казах.

— Как й беше името? — отново попита Боунс безцеремонно.

— Джъстайна Кроуфийлд! — сопна се Макс. — Сега да не ме попиташ какъв цвят бяха гащичките й?

Боунс се усмихна неочаквано, но усмивката му никак не беше приятна.

— Когато Иън се е досетил, че си баща на Кат, обзалагам се, че ти е споменал и колко много дъщеря ти желае смъртта ти. Изплашил те е до мозъка на костите ти, нали? Да откриеш, че някой достатъчно силен да те размаже, те е погнал. Спомнил си си майка й, както и доказа току-що, и е било много лесно да провериш името на детето, което тя е родила преди всичките тези години. Дал си тази информация на наемен убиец на име Лазарус, нали така? Накарал си го да убие онази двойка в предишната й къща и въпреки че Кат е влязла в капана, Лазарус не е успял да я убие. Тогава сигурно ужасно си се уплашил и си решил да се добереш до нея по единствения възможен начин. Чрез брат си. Знаел си, че той я е пратил по петите на Иън, че кой друг е можел да го стори? Разровил си се, докато не си открил предател в екипа му. Предател, който е можел да разкрие местонахождението й на друг наемен убиец и което е по-важно, предател, който ти е разкрил слабостите й. Добър план, друже, но съм тук, за да те осведомя, че малката ти къртица и съучастникът му бяха убити.

— Ти, копеле — ахнах, след като осъзнах как парченцата се напасват.

— Какво означава това? — подозрително попита Иън.

— Макс я е открил много преди теб, но е запазил този факт за себе си. Действал е зад гърба ти в продължение на месеци, Иън, опитвайки се да убие Кат, за да спаси нещастния си задник. Хич не е лоялно от негова страна, нали?

— Не знам за какво говори той! — настоятелно заяви Макс.

Вторачих се в мъжа, който ми беше баща и осъзнах, че сега той несъмнено лъже. По лицето на Иън се изписа изражение, което показа, че и той осъзнава предателството.

— Имаш ли доказателство, Криспин?

Никой не остана заблуден от хладнокръвното поведение на Макс. Очите на Иън светеха в яркозелено.

Боунс кимна.

— Имам копия от банковите трансакции от последния му опит за убийство. Глупавият негодник е ползвал личната си банкова сметка, за да плати за информацията от централата на чичо й, и мисля, че ако се поразровиш, ще проследиш тази сметка до Макс. Освен това без съмнение ще откриеш друг трансфер на солидна сума от април, когато двойката, настанила се в предишния дом на Кат, е била убита.

Устните на Иън побеляха. Злобно се ухилих на Макс.

— Охо. Май някой е в загазил.

Е, животът му не беше в опасност, но съдейки по изражението на Иън, Макс скоро щеше да съжалява, че господарят му не е пожелал да го убие.

Иън за последно изгледа дълго Боунс, после се обърна и рязко направи знак на Макс да го последва.

— Ей, Макс — викнах, когато мъжът запристъпва след Иън. — Пази си гърба. Никога не се знае кога някой ще ти забие нож в него.

Видях как той се напрегна, но не се обърна. Мина право през огромната двукрила врата и изчезна. Ще се видим отново, обещах му наум. Сега вече знам кой си и можеш да бягаш, но няма да успееш да се скриеш.

Навярно най-голямото изумление за мен беше, че и останалите вампири започнаха да се разпръсват, без дори да се чуят измърморени заплахи. Явно приемаха предупреждението на Боунс сериозно и знаеха, че всеки, който започне да се закача с мен, ще си навлече гнева му, както и гнева на неговите хора.

Спейд си проправи път до арената и приятелски плесна Боунс по гърба.

— По дяволите, друже. Ти си женен? Все още се случват чудеса.

Напрежението съвсем осезаемо напусна Боунс, когато се усмихна на приятеля си.

— Чарлс — каза, наричайки го с човешкото му име, — мисля, че имаме нужда някой да ни закара.

Спейд ни откара до летището, където същият хеликоптер, който ме беше докарал, сега щеше да ни върне всички заедно в склада. Щом стигнахме, Боунс пусна шестимата мъже на Иън и им каза, че са свободни да си вървят. Те изглеждаха изумени от факта, че им се е разминало толкова лесно, но не спориха и изчезнаха в нощта. Спряхме още веднъж, за да оставим Спейд, преди да се върнем в централата. Бях уморена, физически и емоционално, но ме чакаше още работа.

Когато пристигнахме, петимата веднага отидохме в кабинета на Дон. Чичо ми сбърчи чело, което вероятно се дължеше на неудобството му и бързо спря да оглежда дрехата ми. О, да. Бях забравила, че съм почти гола.

— Ъ-ъ, Кат, искаш ли лабораторна престилка или… нещо друго?

Боунс свали сакото си.

— Заповядай, сладурче, облечи се, преди чичо ти да е почервенял. Така е по-добре, защото иначе ей сега ще цапардосам Хуан, задето се опитва да запомни всяка извивка на дупето ти.

Взех предложеното ми сако и изгледах строго Хуан. Той се усмихна без разкаяние както винаги.

— Какво очакваше? Не трябваше да й позволяваш да върви пред мен, amigo, щом не искаш да гледам.

— Всички сте тук, така че очевидно операцията е минала успешно. — Както обикновено Дон беше делови. — Кат, разпореди ли се Ноа Роуз веднага да бъде приет в болница? Както и да бъде изпотрошена колата му и да се изфабрикуват полицейски доклади, че е претърпял катастрофа, при която виновният шофьор е избягал?

— Да. Боунс може да остави без работа твоите промивачи на мозъци, Дон. Ноа вече няма никакви спомени от тази нощ. Ще помни единствено, че е катастрофирал и че на сутринта трябва да се обади на застрахователната си компания. Не се тревожи за него.

— Знаеш ли, това ме навежда на една мисъл. — Тейт изгледа враждебно Боунс. — Откъде да знаем, че той не се е бъзикал с мозъците ни през цялото време? Решението ти да го направиш част от отряда може да не е било твое, Дон!

Боунс отвърна на отправеното обвинение:

— Той знае, че е негово. Първо, този кабинет се наблюдава от камера с батерия, закрепена е на тавана. Чувам я, старче — рече той, като видя слисаното изражение на Дон. — Разбира се, аз може да съм те накарал да си мислиш, че си гледал записа на случилото се, а всъщност да не си, но ти стана предпазлив веднага щом разбра, че племенницата ти спи с вампир. Ти също си сръбвал от бутилчицата. Пиел си вампирска кръв, за да се имунизираш срещу контрола над мислите. Мога да помириша кръвта в теб.

Изражението на Дон само потвърди истинността на думите на Боунс. Поклатих глава.

— Ти просто никога няма да ми се довериш, нали? Виж, уморена съм, така че да го даваме по-кратко. Иън и Макс още са живи, но повече няма да се занимават с никой от нас. Това е уредено. Според вампирските закони Боунс всъщност… ъъ, се ожени за мен.

Дон диво задърпа веждата си.

— Какво?

Накратко му разясних законите за обвързването и после свих рамене.

— От човешка гледна точка аз все още съм неомъжена. Обаче, що се отнася до някой нежив, аз съм завинаги съпруга на Боунс. Съжалявам, че не предадох на Макс поздравите ти, Дон, но някой ден ще го пипна. Обещавам.

Същите стоманеносиви очи се вторачиха в мен. Дон най-накрая се усмихна леко.

— Аз успях да пратя поздрави на Макс. Пратих му теб.

Една бучка заседна в гърлото ми и ми се наложи да примигна, за да прогоня сълзите.

— Има още нещо, което трябва да обсъдим — каза Боунс за моя изненада. — Вчера Тейт спомена, че приятелят ви е загинал, докато е пил вампирска кръв. Това е една много важна подробност.

Намръщих се уморено.

— Защо? Тя не може да го е превърнала във вампир. Той преглътна най-много няколко глътки. Три дни по-късно го погребахме и повярвай ми, той беше мъртъв.

— Да, ако става дума за човек или вампир. Но има и други видове, нали?

Всички го изгледахме неразбиращо. Боунс изсумтя снизходително.

— Вампирите и гулите са сродни раси, както съм ти казвал. Знаеш, че вампир се създава, след като човек е обезкървен до смърт, а после пие много вампирска кръв. Създаването на гул не е много по-различно. Първо смъртно раняваш човек, после му даваш да пие вампирска кръв, но не достатъчно, че да оцелее. След смъртта на човека гул взема сърцето му и го сменя със собственото си. Гулите могат да оцелеят и с извадено сърце, затова и единственият начин да ги убиеш, е обезглавяването. След размяната на сърцата трябва да полееш с вампирска кръв новото сърце. Това го активира, ако мога така да се изразя заради липсата на по-добър термин, и по този начин се създава нов гул.

Смисълът на думите му проникна в съзнанието ми. Лицето на Родни се появи в спомените ми, когато той беше погледнал Боунс и беше казал „Чудно.“ Тогава явно не беше говорил за убийството на Дейв. Беше намекнал за възможното му прераждане.

— Дейв е мъртъв от месеци, Боунс. Погребахме го в земята, след като го напълниха с формалдехид. А ти ми казваш, че е възможно да е жив? Разбира се, че това ми казваш, защо иначе ще повдигаш темата? О, Боже! О, Боже!

— Възможно е, но ти искаш ли го? Той пак ще си е вашият приятел, с всичките му спомени и навици, с изключение на един — онова, което яде. Вижте, гулите обикновено ядат просто сурово месо, но от време на време храната им трябва да се разнообразява и ти знаеш за какво говоря.

— Исусе — промълви Тейт.

Добре казано. Загубих апетит.

— Овладей първоначалното си отвращение за миг — продължи Боунс. — По принцип не бих се съгласил да преобразя човек без неговото лично съгласие, но в момента това няма как да стане. Затова питам всички вас. Вие сте били негови приятели, какво мислите, че щеше да избере той? Да остане мъртъв и погребан в земята… или да се изправи от гроба?

Възможността да си върнем Дейв; той да ходи и говори, да ръси майтапи и наистина да бъде тук беше съвсем реална. Внезапно вече изобщо не усещах умората.

— Сега ли трябва да решим? — попита Дон.

Боунс кимна.

— Обикновено съживяването се извършва веднага след смъртта и причината е очевидна. Всеки прекаран в земята ден намалява шансовете му да оцелее. И без това ще е необходима голяма мощ, за да успеем. Родни предложи да му стане господар, Котенце, но иска да напусне града заради тази работа с Иън. Той си има свое семейство и не е под опеката ми, затова смята, че Иън може да реши да си отмъсти на онези, при които ще му се размине. Утре заминава, така че ако ще го правим, трябва да стане тази вечер.

— Щом приятелят ти заминава, какво ще стане с Дейв, ако го възкресим? — практично попита Дон. — И той ли ще замине с него?

Боунс махна безгрижно с ръка.

— Не е задължително. Аз мога да се заема с него. Вампирите от хилядолетия стават приемни родители на гули, както и обратното. Както вече казах, ние сме сродни раси. След няколко седмици, които ще са му нужни да се адаптира, ще си го получите обратно като чисто нов.

— Ами ако ние кажем да, ти го върнеш и после Дейв реши, че предпочита да е мъртъв, а не нежив? Тогава какво ще правим? — Тейт изглежда се измъчваше от тази мисъл.

Същото ми беше хрумнало и на мен.

— Тогава ще изпълним желанието му — тихо отвърна Боунс. — Той така или иначе си е мъртъв и ако реши, че иска да си остане такъв, ще постъпим, както той пожелае. Затова при гроба ще занесем меч. Ще бъде мълниеносно бързо и той отново ще е мъртъв.

Прииска ми се да повърна, като си представих картинката. Явно всички се чувстваха като мен. Боунс стисна ръката ми.

— Ако никой от вас няма да го приеме като гул, тогава не очаквайте и от него самия да се приеме такъв. Ще му е нужна непредубедената ви подкрепа или този разговор приключва още сега. Това, че ще бъде гул, няма да го промени като личност, ще промени само способностите му. Той ще бъде по-силен, по-бърз и ще има нови сетива, но все така ще бъде същата личност. Смятате ли, че заради него бихте преодолели гнусливостта си от бъдещите му хранителни навици?

— Да.

Хуан се обади. Очите му светеха заради непролетите сълзи.

— Нека го събудим и да го оставим той да реши. Приятелят ми липсва. Не ми пука какво ще яде.

Буцата се завърна в гърлото ми, уголемена. Край мен Купър сви рамене.

— Не го познавах много добре, затова моето мнение е най-маловажно. Обаче, щом Кат може да живее с факта, че е наполовина изрод, нима Дейв няма да се справи с факта, че ще е завършен изрод? Според мен даже ще му е по-лесно.

Тейт изгледа Боунс преценяващо и пресметливо.

— На теб не ти пука какво мислим всички ние. Предлагаш да го направиш единствено заради нея.

— Определено — моментално отговори Боунс. — Но толкова по-добре за всички вас, нали? Такъв ви бил късметът.

— Да. Е, аз гласувам да го направим, но не ти вярвам и мисля, че не можеш да го извадиш жив изпод надгробния камък. Обаче ще се извиня, ако греша.

Двамата с Дон бяхме единствените, които още не бяха гласували, а времето изтичаше. В края на веждата на чичо ми почти не бяха останали косми, когато той погледна към Боунс.

— Военните си имат поговорка: не изоставяй никого. Досега никога не сме изоставяли някого в мисиите си и сега няма тепърва да започна да го правя. Върни ни го.

Сега оставах само аз. Замислих се за Дейв и за страха, породен от факта, че можехме да се опитаме да го съживим и да не успеем. Или че можеше да стане и по-зле — той можеше да се върне и после, отвратен от същността си, да се самоубие. Сетне си припомних последния миг от живота на Дейв, когато той кървеше до смърт в ръцете ми: Не… ме оставяй… умра…

Тези думи ме накараха да взема решението си.

— Направи го.