С единия крак в гроба

Глава 25

Напускаш ли ни? — започна Дон без увъртане, след като затворих вратата. Добър въпрос, след като вече знаех какво бе крил от мен през изминалите години.

Огледах кабинета му и после самия него. С Дон не си приличахме, но бяхме кръвни роднини, също като с майка ми. След няколко безмълвни мига осъзнах, че не го мразя заради откровените му лъжи. Че коя бях аз, та да го съдя толкова строго за допуснатите грешки? Все пак самата аз бях допуснала безброй такива в живота си.

— Не.

Дон въздъхна, може би с облекчение, но Боунс раздразнено прокара ръка през косата си.

— Мътните го взели, ти просто няма да поемеш по лесния път.

— Трябва да го направя.

Боунс ме изгледа в продължение на един дълъг миг, после се обърна.

— Единственият начин да я задържиш, е, ако аз съм с нея. Приеми го като далавера — две за едно. Няма да я спирам да върши онова, което смята за своя работа, но няма да позволя да умре заради нея. Нито един от онези мъже не е достатъчно силен, за да я защити, но аз съм. Искаш нея? Тогава ще получиш и мен.

Ето това не го бях очаквала. Очевидно нито пък Дон. Той зяпна.

— Не можеш да очакваш, че ще позволя на вампир да се включи в организация, имаща за цел убиването на вампири! Това дори не е лудост, това е самоубийство!

Боунс се усмихна много търпеливо и седна на стола, потропвайки с пръсти по бюрото на Дон.

— Виж, човече, пет пари не давам за организацията ти, но ситуацията е такава, че доста ме е грижа за сигурността на Кат, така че ще ти отправя предложение и ти ще го приемеш.

Дон примигна заради безцеремонните думи. Аз самата бях любопитна да чуя какво е предложението, защото и за мен то се оказа новост.

— Защо успехът на мисията ти зависи от нея? — продължи да говори Боунс. — Защото тя е най-силният ти боец. Без нея ти разполагаш с групичка хора, които здравата могат да се позабавляват в обикновена война, но изправени срещу гули и вампири, са мъртъвци. И ти го знаеш. Затова и си умря от кеф, когато осъзна колко смъртоносна е тя само на двайсет и две годишна възраст. И не мисли, че съм забравил, че твоите манипулации доведоха до няколкогодишната ни раздяла. Само заради това щеше да ми хареса жив да те одера като портокал, докато пищиш, но се отклонихме от темата.

— Доста — рязко добавих аз.

Боунс продължи, сякаш не бях проговаряла.

— Но понеже тя настоява да продължи работата си тук, се налага да се споразумеем. Колкото и опитна да е в битка, никой не е съвършен. Ако тя загине, с организацията ти е свършено, защото няма да имаш достатъчно силен войник, който да я замести. Това е първата част от предложението ми. Повече никога няма да ти се налага да се притесняваш дали тя ще се върне жива и здрава от някоя мисия, защото освен ако аз не лежа съсухрен на земята, тя ще се върне.

— Искаш да работиш за мен? — попита удивено Дон.

Боунс се засмя.

— Не за теб, старче. За нея. Тя и без това е единствената, която ще слушам.

Изражението на лицето ми явно изразяваше същото удивление като това на Дон, защото Боунс поспря и взе ръката ми в своята.

— Няма да искам да ръководя. Можеш да поемеш цялото командване, стига да сме заедно. Обаче аз ще запазя правата си за спалнята.

Изчервих се. Боунс само се изкиска и вдигна ръката ми към устните си.

Дон също имаше вид, сякаш смята, че е редно да сменим темата.

— Каква е втората част от предложението ти?

Боунс изпъна рамене, но не пусна ръката ми.

— А, втората част, тъкмо заради нея няма да ми откажеш. Мога да ти осигуря онова, към което тайно се стремиш още откакто си започнал експерименталния си проект тук.

— И какво си мислиш, че е то? — попита Дон, определено скептично настроен.

— Вампири — отвърна Боунс. — Искаш да създадеш свои собствени вампири.

— Не, не е вярно! — веднага възразих аз.

Само че Дон не скочи да отрича. Вместо това се вгледа в Боунс по един много странен начин. Сякаш току-що бе решил, че приятелят ми е интересен.

Боунс се облегна в стола си.

— Ти искаш онова, което всеки командващ на войска иска — лоялни войници, които са по-силни от врага. Колко пъти ти се е искало повече хора от екипа ти да имат нейните сили? Колко често си копнял за воини, благословени със същите предимства като тези на враговете ти? За пръв и последен път отправям това предложение, друже. Избери най-добрите си хора и аз ще ги направя още по-добри.

Поразено наблюдавах как Дон обмисля предложението и как после постави ръце на бюрото си.

— Ами ако след като се превърнат във вампири, се обърнат срещу нас? Това се случва, знам го, и ако се окаже, че съм докарал гибел и разруха на себе си и екипа, тогава какво?

— Много просто. Ако заплашат теб, значи заплашват нея, и аз ги избивам. И за миг няма да се поколебая да премахна опасност, надвиснала над главата й, а и ти вече разполагаш с два трупа, доказващи това. Както и да е, би могъл да ги тестваш. Избери потенциалните си хора и аз ще им дам кръв. Виж как ще се справят с новопридобитата си сила. Ако не могат да я контролират докато е слаба, тогава няма да се справят. Но ако могат… — Боунс не довърши изречението си.

— Нека видя дали съм разбрал правилно — бързо вметна Дон. — Ще придружаваш Кат по време на мисии, за да сведеш до минимум риска за нея. Освен това си съгласен да превърнеш във вампири определени войници. Те ще са под твое наблюдение, ако е необходимо ще бъдат елиминирани, и ще приемат заповеди от мен чрез нея. Правилно ли съм разбрал?

— Да. — В отговора на Боунс нямаше капчица колебание.

Аз самата все още бях смаяна от тези преговори.

— Нещо друго?

— Имам някои условия — прекъснах ги аз, възползвайки се от възможността. — Графикът ми ще се промени. Организацията ти току-що се сдоби със сериозно подкрепление, Дон, затова не искам да чувам никакви оплаквания. Първо, никакво следене повече. Най-добре ще е да не виждам или чувам някой от екипа ми да ме шпионира отново, защото след тази вечер, домът ми ще бъде запазен в тайна. Така никой няма да може да измъчва хората ми или да ги святка със зелени очи, за да им измъкне информация, или просто да ги подкупи, за да я получи, както се е случило с Брад Паркър. И всичко друго ще почака, докато не се разправя с баща си. Брат ти е приоритет, не си ли съгласен, чичо!

Дон остана безмълвен в продължение на няколко мига. И най-сетне се усмихна язвително.

— Е, Кат, Боунс… явно се споразумяхме.

Преговорите приключиха, но имаше още някои неща, за които да се погрижа.

— Майка ми още ли е тук?

— В един от бункерите е. Искаш ли да се видиш с нея?

— Не. Но я дръжте тук. Щом баща ми знае къде да намери мен, то тогава и тя не е в безопасност в дома си.

— Освен това не можем да рискуваме Макс да хване някой от хората ти и да разбере, че съм замесен, Котенце — заяви Боунс. — Колкото до останалите ви служители, съберете ги. Няма да си спомнят, че са ме виждали.

— Ами Ноа? — попита Дон и аз се сепнах.

— Той не знае нищо.

— Той няма това предвид — равно рече Боунс. — Ноа може да бъде използван като примамка срещу теб, независимо дали знае нещо или не. Макс може да реши, че все още изпитваш чувства към него.

Не бях помислила за това.

— Тогава Ноа трябва да е под наблюдение, Дон. В работата и в дома му. При най-малкия намек за свръхестествена намеса ние ще се заемем веднага. Навярно е възможно да хванем Макс в собствения му капан.

— Сега ще се обадя — обеща Дон.

Изправихме се. Денят беше дълъг, а още не беше към края си.

— Боунс, докато ти и Дон си играете на „Ярки очи“ с останалите служители, аз ще поговоря с екипа за новия ти статут.

Боунс се ухили.

— Предай поздравите ми на твоето момче, Котенце. Нямам търпение да започна работа по него.

Знаех за кого говори.

— С Тейт, Боунс. Не по него.

Усмивката му се разшири.

— Правилно.

Час по-късно слепоочията ми туптяха от гадно главоболие. Както бях и очаквала, Тейт откачи. Хуан остана неочаквано невъзмутим, след като отговорих на някои от въпросите му, а понеже Купър беше третият висшестоящ, той бе събуден от безсъзнанието си и информиран, че отговорният за хвърления му тупаник сега вече става част от отряда. Тейт беше очаквал Купър да го подкрепи, но всъщност той прие новината дори по-добре от Хуан.

— Той ни стопи лагерите, шефе. Ако ни искаше мъртви, предполагам, че вече щяхме да бъдем.

— Той е вампирът, който обучи мен, Куп. О, и аз спя с него. Казвам го, за да спестя обясненията на Тейт. Имаш ли проблем с това?

Купър дори не мигна.

— Ти си изрод. Защо да не искаш да бъдеш с изрод?

— Мамка му, не мога да повярвам — отвратено отвърна Тейт.

Боунс влезе в стаята. Когато ме прегърна, Тейт ядно го изгледа.

— По-добре ли си, друже? — попита Боунс Купър. — Ако не си, скоро ще се оправиш. Дон току-що източи половин литър от кръвта ми, Котенце — рече усмихнато. — Оказа се, че главният патолог не искаше сам да забие иглата в кожата ми. Горкият човечец беше ужасно уплашен, макар че нямам представа защо.

— Вероятно защото вечеря с асистента му, amigo — сухо изкоментира Хуан.

Купър не беше чул за това. Войникът обърна поглед към мен.

— Даваме му да яде хора?

— Очевидно — изстреля Тейт.

— Брад Паркър заговорничеше с друг вампир, за да ме избавят от мъките ми, Купър. — Изгледах Тейт мръснишки. — Чу ли за снощи? Е, можеш да благодариш на покойния господин Паркър, че е издал местоположението ми и слабостите ми.

Купър изгледа Боунс и после сви рамене.

— Значи си го е заслужил. Прекалено бързо е било обаче. Първо трябваше да го измъчваме.

Боунс прикри смеха си, целувайки ме по слепоочието.

— С теб ще се разбираме, войниче.

Тейт изломоти нещо невъзпитано и на мен ми писна.

— Искам да работим заедно, Тейт, но не мога да те накарам насила. С мен ли си, или не? Решавай сега.

Тейт скръсти ръце на гърдите си.

— С теб съм, Кат. Никога не бих те изоставил. Особено когато смъртта ти диша във врата.

— Много смешно — отвърнах, докато Боунс стоеше на сантиметри от шията ми. — А и както знаеш, той не диша. Сега, след като подробностите около новия член на отряда ни са изяснени, аз си тръгвам. Имам да планирам семейна среща.