С единия крак в гроба

Глава 15

Малко по малко съзнанието ми се завръщаше. Първото и най-важно — установих, че сърцето ми все още бие. Не съм мъртва, нито съм превърната във вампир. Дотук добре. После открих, че под главата ми има възглавница. Вече с повече тревога осъзнах, че тялото ми лежи на една страна и е покрито с одеяло. Стаята беше тъмна, завесите — спуснати. Обгръщаха ме ръце с тен, наподобяващ моя собствен.

Ето тогава вече се събудих напълно.

— Къде сме?

С кого съм не беше под въпрос, въпреки че все още усещах главата си като пълна с памук.

— В къщата, която наех в Ричмънд.

— Колко време бях в безсъзнание?

Дребните подробности ми се струваха важни, защо — не знаех.

— Около четири часа. Достатъчно, за да отмъкнеш всички завивки. Слушах хъркането ти, наблюдавах как се увиваш като в пашкул и осъзнах, че това най-много ми липсваше. Да те прегръщам, докато спиш.

Седнах и ръката ми моментално докосна шията ми, кожата беше гладка. Нямаше дупки или отоци, издаващи случилото се.

— Ти ме ухапа — казах обвинително, но с много по-малко гняв в гласа, отколкото възнамерявах да вложа.

Или веществото от зъбите му, или загубата на кръв караха нещата да не изглеждат толкова… стресиращи. А аз трябваше да бъда стресирана. Въпреки че все още и двамата носехме дрехи, бях в леглото с Боунс, а това не бе никак добре, ако исках да прикрия чувствата си.

— Да — бе всичко, което отвърна.

Дори не си направи труда да седне, а вместо това остана да лежи върху възглавниците.

— Защо?

— Има много причини. Искаш ли да ти ги изредя всичките?

— Да. — Гласът ми стана рязък. Боунс изглеждаше прекалено безгрижен, а това не ми харесваше.

— На първо място, за да докажа правотата си — отвърна той и най-накрая седна. — Можеше да ме убиеш. По правило трябваше да ме убиеш. Вампир изсмукваше живота ти, а ти имаше сребърен нож в ръката си. Само глупак нямаше да забие онова острие… или жена, която изпитва много повече, отколкото си признава.

— Копеле такова, ухапал си ме, за да ме изпиташ? — възкликнах и скочих от леглото, а после внезапно се олюлях заради неочаквания световъртеж, който ме връхлетя. Явно Боунс си беше облизал чинията. — Мамка му, обзалагам се, че щеше много да съжаляваш, ако бях пронизала сърцето ти. Как можа да проявиш такава глупост, можеше да загинеш!

— Също и ти — ядоса се и той. — Честно казано, след всичките години, през които се чудех какво ли изпитваш към мен, си струваше да рискувам живота си, за да разбера. Признай си, Котенце. Не си ме забравила, така както и аз не те забравих, и всичките ти отричания, лъжи или кретенът, с който се срещаш, не могат да променят това.

Наложи се да отвърна поглед. Думите му, че не ме е забравил, подействаха на сърцето ми като чук, облечен в кадифе. Дори едва обърнах внимание на обидата към Ноа.

— Няма значение — казах най-накрая. — Между нас не може да се получи, Боунс. Нищо не може да промени това, което си и аз няма да променя това, което съм.

— Кажи ми нещо, Котенце. Когато сме сами двамата, и няма никой друг, това, че не съм човек, притеснява ли те? Знам какво мислят всички останали — майка ти, колегите ти, приятелите ти, — но на теб пука ли ти, че съм вампир?

Всъщност никога не се бях замисляла за нещата от тази гледна точка. Винаги бях вземала под внимание друг вид обстоятелства. Обаче въпреки това не се поколебах с отговора си:

— Не. Не ми пука.

Той затвори очи за миг. Сетне ги отвори и те заискриха напрегнато.

— Знам, че ме напусна, защото си мислела, че трябва да ме защитиш, защото си мислела, че не мога да се справя с различията помежду ни. И си решила да продължиш живота си, защото си вярвала, че между нас никога не би могло да се получи. Но разбери, аз не можех да продължа живота си, защото знаех, че може да се получи. Котенце, търсехте всеки ден откакто ме напусна и ми писна да живея без теб. Ти опита по твоя начин, сега нека аз опитам по моя.

— За какво говориш?

— Говоря за това, че трябва да ми се довериш, както трябваше да направиш и преди повече от четири години. Достатъчно силен съм, за да преодолея каквото и да ми сервират работата ти и отрядът ти. Ти все още имаш чувства към мен, а аз определено не съм се отказал от теб. Можем да се справим с пречките, ако ни дадеш шанс.

О, де да беше така! Боже, де да беше толкова просто!

— Дори да изключим от уравнението работата и майка ми, все така връзката ни е обречена, Боунс. Ти си вампир. Не те излъгах, когато казах, че не ми пука от този факт, но на теб ще ти пука! Какво ще правиш, когато остарея, просто ще ми дадеш мехлем за артрита ли? Ще искаш да ме превърнеш във вампир. Ще ме намразиш, щом ти откажа, и това ще ни разруши.

Той се вторачи в мен, без да мигва.

— За протокола: никога няма да те насилвам да станеш вампир. Няма да те притискам, заставям, подмамвам или да ти вменявам вина. Ясен ли съм?

— Значи нямаш нищо против да посивея, да се сбръчкам и после да умра? — попитах го грубо. — Това ли ми казваш?

Нещо подобно на съжаление премина през изражението му.

— Котенце, седни.

— Не. — По гръбнака ми премина тръпка. Каквато и да бе причината внезапно да придобие толкова състрадателно изражение, определено не вещаеше нищо добро. Можех да се обзаложа. — Кажи ми. Какво не знам? Да не би да умирам или нещо такова? — Това обясняваше липсата му на тревога по отношение на остаряването ми.

Боунс се изправи и застана пред мен.

— Никога ли не си се питала колко дълго ще живееш? Някога наистина да си се замисляла над това?

— Не — изсмях се горчиво. — Мислех, че заради работата си доста рано ще загина.

— Забрави за това и помисли — продължи той. Сърцето ми започна да бие силно. — Ти си наполовина вампир. Никога не си била болна, тялото ти оздравява нечовешки бързо, не можеш да се заразиш с нито една болест. Дори от отровите и наркотиците трябва да ти бъдат давани конски дози, за да ти подействат, така че какво те кара да мислиш, че ще живееш колкото другите хора?

Отворих уста, за да възразя, но вместо това зяпнах. Донякъде се чувствах като през нощта, когато майка ми разкри произхода ми, защото отрицанието бе първото нещо, което ми хрумна.

— Опитваш се да ме подмамиш! Имам пулс, дишам, имам цикъл, бръсна си краката… аз съм жива. Имах детство!

— Веднъж ми разказа, че особеностите ти са се проявили през пубертета. Най-вероятно е било заради прилива на хормони, нещото, което отключва вродени заболявания при хората, при теб е засилило нечовешките ти странности и оттогава те са нараснали. Заради дишането и пулса ти е по-лесно да бъдеш убита, но ти не си човек. Никога не си била. Просто приличаш на човек повече, отколкото вампирите.

— Лъжец! — изкрещях.

Той дори не мигна.

— Кожата ти не е остаряла и с един ден, откакто ме напусна. С нито една бръчица, нито една неравност. Е, ти си едва на двайсет и седем, а белезите на стареенето се появяват чак по-късно, но все пак. Би трябвало да има разлика в порите, в плътта… — Той прокара пръст по бузата ми, за да подчертае думите си. — Но няма нито един признак. Пък и остава това с кръвта.

Съзнанието ми се обърка.

— Каква кръв?

— Моята. Нямах възможност да ти разкажа, защото си замина два дни след това. Навярно не е кой знае какво, но все пак. В нощта, когато спасихме майка ти, ти пи от кръвта ми. Не пое само няколко капки, за да оздравееш, а изпи цял литър. Дори само това е достатъчно, за да прибави петдесет години към продължителността на живота на нормален човек. А към продължителността на твоя? Кой знае — вероятно двойно повече.

Замахнах с ръка, но той я улови, преди да успея да го ударя.

— Копеле! Тогава не ми го каза. Не ме предупреди!

— Щеше ли това да промени решението ти? Ако си спомняш, тогава ти мислеше, че и двамата ще умрем, да не говорим, че беше готова на всичко, за да спасиш майка си. А и честно казано, би могла да доживееш и да станеш на моите години и без кръвта ми. Но щом не искаш, не ми вярвай. Отиди при шефа ти. Погледни го право в очите и го попитай за онова, което той вече знае. С всички изследвания, които навярно са ти направили през годините… по дяволите, напълно сигурен съм, че той знае. Затова и не се налага да те принуждавам да станеш вампир. Благодарение на смесения ти произход и с отпиване от време на време от моята кръв, ще живееш колкото искаш, такава каквато си сега.

Не беше възможно това да се случва. Имах усещането, че стените се сриват върху мен. Исках единствено да избягам от истината и да остана сама, далеч дори от Боунс. Особено от Боунс.

Тръгнах сковано към вратата, ала той ми препречи пътя.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Блъснах го.

— Навън. В момента не мога да те гледам.

Той не помръдна.

— Не си в състояние да шофираш.

Изсмях се горчиво.

— Тогава защо просто не си прережеш вената заради мен? Че какво са още петдесет години, а?

Боунс протегна ръце към мен, но аз се дръпнах.

— Не ме докосвай.

Знаех, че изпитвам отчасти ирационален гняв. Популярното убиване на вестоносеца и така нататък. Но не можех да се въздържа.

Боунс отпусна ръце.

— Добре. Къде искаш да отидеш? Ще те закарам.

— Заведи ме у дома.

Той отвори вратата.

— След теб.

Откара ме у дома и се разделихме с думите му, че ще се видим на следващата вечер. Не му отговорих нищо. Новината бе предизвикала прекалено много смесени чувства в мен, а вече имаше доста над каквото да мисля.

Още щом влязох, се обадих по телефона на Дон, за да му кажа, че съм добре. Както и очаквах, на телефонния ми секретар той и Тейт бяха оставили многобройни съобщения. Разбирах тревогата им — за последно им се бях обадила преди часове, за да кажа, че преследвам вампир. А след това от мен нямаше ни вест, ни кост.

Измислих историята, че гонитбата е продължила с часове и е завършила на строителната площадка, случайно оказала се не толкова далеч от клуб „Жи-Жи“. Надявах се, че Боунс е оставил тялото на вампира там, защото ако не го бе направил, щеше да се наложи да съчиня друга мрежа от лъжи. После обясних на Дон, че съм уморена от преследването и че няма да отида на работа през настъпващия ден. Той не се усъмни в историята ми. И защо да го прави? Никога досега не го бях лъгала.

Дон ми съобщи добрата новина, че двете жертви са настанени в болница и се очаква да се възстановят напълно. Не знаеше, че се беше наложила намесата на вампир, за да ги спася от нападението на кръвопийците. Нямах намерение да обяснявам иронията на случилото се на шефа си.

След разговора си взех горещ душ и отмих всичката останала кръв от тялото си. Де да беше така лесно да се отърва и от грешките, които бях допуснала в живота си. Думите на Боунс не спираха да отекват в главата ми: Търсех те всеки ден, откакто ме напусна… Ще живееш колкото искаш, такава каквато си сега… Ти опита по твоя начин, сега нека аз опитам по моя…

Само преди ден всичко бе имало смисъл за мен. Знаех какво трябва да правя, не се чудех дали съм взела правилните решения, въпреки че някои от тях ми причиняваха много силна болка и знаех накъде върви животът ми. Днес обаче всичко се бе променило. Имах много повече въпроси, отколкото отговори, не знаех какво, мътните да го вземат, върша и бях открила, че вероятно ще разполагам с доста повече време да си прецакам живота, отколкото първоначално си бях представяла, че ще имам.

Искаше ми се да можех да поговоря с Дениз. Тя имаше способността да разкарва тъпотиите и да намира мъдрост в хаоса. Но предишната вечер се бе състояла сватбата й. Да, меко казано тя нямаше да е на разположение.

На майка си щях да се обадя, само ако ми трябваше последен подтик да се хвърля от някой мост. Тя бе изпълнена с тесногръди предразсъдъци, а не с мъдрост, и един разговор с нея можеше сериозно да ме наведе на мисълта да сложа край на всичко. Въпреки това не можех да не призная колко шокирана бях, че първите думи на Дон в разговора ни одеве не гласяха: „Е, къде е вампирът от сватбата на Дениз?“. Майка ми не се бе раздрънкала за Боунс… все още. А за нея това означаваше, че е положила невероятно усилие да се въздържи.

В отряда си нямах с кого да разговарям за личните си проблеми. Дори и на тези, които смятах за свои приятели — Тейт, Хуан и Купър — не можех да доверя тази тайна.

Ноа… Да, налагаше се да говоря с него, но не за да му доверя тайните си. А за да му кажа, че между нас всичко е приключило. Бях оставила нещата да продължат прекалено дълго, а това не беше редно. И без това бях гаднярка, но ако оставех да мине още време, само щях да се превърна в още по-голяма кучка.

Около час неспирно крачех из къщата, бях уморена, но знаех, че няма да мога да заспя. Котката ми се отегчи да преследва глезените ми, докато правех опити да протрия дупки от ходене по килима, и се качи на горния етаж. Аз обаче не спирах да крача, а думите на Боунс ме преследваха. Търсех те всеки ден, откакто ме напусна… Ще живееш колкото искаш, такава каквато си сега… Ти опита по твоя начин, сега нека аз опитам по моя…

— Кого залъгвам? — най-накрая раздразнено попитах на глас сама себе си.

Бях много по-слабо притеснена от намеренията на Иън да ме издири, от наградата за главата ми или от каквото и да било друго, отколкото от въпроса дали двамата с Боунс имаме шанс да бъдем заедно. С откритието, че вероятно ще живея още много дълго време, най-голямата пречка пред връзката ни бе отпаднала. Е, разбира се, аз работех за правителствената версия на „Ван Хелсинг и Компания“, а майка ми по-скоро щеше да си избоде очите с игли, отколкото да ме види с вампир… Но ако Боунс се окажеше прав? Ами ако връзката ни не беше обречена? Божичко, след всичките тези години не можех да повярвам, че е възможно отново да ми се наложи да си задавам този въпрос.

Сега от значение беше: Какво съм готова да рискувам, за да разбера отговора?