С единия крак в гроба

Глава 4

Откъм вратата долетя думкане и аз подскочих в леглото. Беше едва девет сутринта. Никой не идваше толкова рано. Всички знаеха навиците ми и кога си почивам. Дори Ноа, с когото излизах вече цял месец, знаеше, че не бива да ми се обажда или да идва в такъв неприлично ранен час.

Слязох долу и по навик напъхах един сребърен нож в джоба на халата си, после надникнах през шпионката.

Отвън стоеше Тейт, който също изглеждаше току-що събуден.

— Какво става? — попитах, когато отворих.

— Трябва да отидем в централата. Дон ни чака и освен това се обади и на Хуан, и на Дейв.

Оставих вратата отворена и се качих обратно горе, за да си облека някакви дрехи. Нямаше начин да се появя с пижамата си с патето Туити, която едва ли щеше да вдъхне респект у хората от екипа ми.

След като се преоблякох и набързо си измих зъбите, се качих в колата на Тейт, примигвайки на ярката слънчева светлина.

— Знаеш ли защо ни викат? И защо Дон не ми се обади?

Тейт изръмжа.

— Искаше да чуе мнението ми, преди да говори с теб. Снощи в Охайо е имало няколко убийства. Прекалено показни, не е направен никакъв опит да се скрият телата. Всъщност са били оставени така, сякаш е трябвало да бъдат намерени.

— Какво му е толкова необичайното на това? Ужасно е, признавам, но не и необичайно.

Бях объркана. Не летяхме със самолета до всяко отвратително местопрестъпление — щеше да е непосилно да обходим всичките. Имаше нещо, което Тейт не ми казваше.

— Почти стигнахме. Ще оставя на Дон да ти разкрие повече подробности. Аз трябваше само да те доведа.

Преди да се присъедини към отдела на Дон, Тейт беше служил в специалните части и времето, прекарано при военните, си казваше думата. Изпълнявай заповедите, не поставяй под въпрос решенията на командването. Дон много харесваше тази му черта, затова пък много се ядосваше с мен — моето мото като че бе точно обратното.

След двайсетина минути пристигнахме в централата. Както обикновено въоръжената охрана ни махна да продължим нататък. Двамата с Тейт идвахме толкова често, че вече дори не показвахме документите си за легитимация. На практика знаехме имената, ранговете и служебните номера на всички пазачи.

Дон беше в кабинета си и крачеше край бюрото си. Повдигнах вежди. Обикновено шефът ми беше хладнокръвен и сдържан. Това бе едва вторият път за четирите години, откакто ме бе вербувал, когато го виждах да крачи по този начин. Първият път бе, когато разбра, че Иън, или Лиъм Фланъри, както Дон го знаеше, е избягал. Дон беше поискал да хвана вампира за опитно зайче, за да можем да точим кръв от него и да произвеждаме повече брамс. Когато се върнах без Иън, помислих, че Дон ще се пръсне по шевовете. Или че ще прокопае бразда в килима. Фактът, че бях намушкана, не бе от съществено значение. По мое мнение ценностната система на Дон беше наистина сбъркана.

На бюрото му лежаха фотографии, които като че ли бяха свалени от интернет. Когато влязохме, той ми ги посочи.

— Имам приятел в полицейското управление на окръг Франклин, който преди два часа сканира тези снимки и ми ги изпрати. Той вече е заградил местопрестъплението и е забранил достъпа на полицаи и медицински лица. Тръгвате веднага щом екипът се събере. Избери най-добрите си хора, защото ще са ти нужни. Ще пратим допълнителен отряд, който да е готов да изпълнява твоите заповеди. Операцията не търпи отлагане.

Окръг Франклин. Родният ми град.

— Престани с недомлъвките, Дон. Прикова вниманието ми.

Вместо отговор той ми връчи една от снимките. Показваше малка стая, в която на килима бяха пръснати бледи части от тела. Веднага я познах, защото преди време това бе моята спалня в дома на баба ми и дядо ми. Замръзнах заради надписа на стената и веднага разбрах защо Дон е откачил така.

Това не беше добре. Мамка му, никак не беше добре. Фактът, че тази целенасочена подигравка бе отправена към мен, при това в къщата, в която бях отраснала, говореше за две ужасяващи неща. Някой знаеше сценичното и истинското ми име.

— Къде е майка ми? — Първата ми мисъл бе за нея. Ако онези знаеха за Катрин Кроуфийлд, може би бяха направили и връзката с Кристин Ръсъл.

Дон вдигна ръка.

— Пратихме хора в дома й с инструкции да я доведат тук. Това е предпазна мярка, защото мисля, че ако знаеха коя си и къде се намираш в момента, нямаше да си правят този труд в родния ти дом.

Да, истина беше. Бях толкова разстроена, че не мислех трезво. Трябваше да се стегна, защото нямаше време за глупости.

— Имаш ли представа кой може да го е направил, Кат?

— Разбира се, че не! Как бих могла да имам?

Дон обмисли отговора ми, подръпвайки веждите си.

— Съвпадение ли е, че вече от месец се виждаш с Ноа Роуз и някой внезапно те разкрива? Казала ли си му какво си? Какво работиш?

Изгледах Дон злобно.

— Ти направи пълна проверка на Ноа в мига, в който узна, че излизам с него. При това, нека добавя, без позволението ми. И не, Ноа не знае нищо за вампирите, за работата ми или за това какво съм. Надявам се, че това е последният път, когато се налага да те уверявам в това.

Дон кимна в знак на съгласие и продължи с предположенията:

— Смяташ ли, че може да е Лиъм Фланъри? Каза ли му нещо, което може да е използвал, за да те проследи?

Студена тръпка мина през тялото ми. Иън беше свързан с миналото ми, вярно бе. Чрез Боунс. Боунс знаеше къде се намира къщата на семейството ми, истинското ми име, а и ме наричаше Котенце. Нима бе възможно да е Боунс? Нима би направил нещо толкова крайно, за да ме измъкне от скривалището ми? След изминалите цели четири години нима още мислеше за мен?

— Не, не съм казвала нищо на Фланъри. Не смятам, че е възможно той да има нещо общо с това.

Лъжата изскочи от устните ми без никакво колебание. Ако Боунс бе виновен, пряко или косвено, щях сама да се разправям с него. Дон и Тейт мислеха, че тялото му е пакетирано и завряно във фризера в мазето. Нямаше да ги просветлявам относно заблудата им.

Дейв и Хуан пристигнаха. И двамата сякаш току-що бяха станали от сън. Дон набързо им описа ситуацията и усложненията.

— Кат, оставям вие четиримата да се погрижите за това — заключи той. — Вземи отряда си и запушете дупките, от които изтича информация. Самолетите са готови за тръгване. И този път не си прави труда да ми водиш пленници тук. Просто елиминирайте всички, които знаят за теб.

Кимнах мрачно и се замолих подозренията ми да не се сбъднат.

— Връщала ли си се у дома, откакто се записа в отряда на ада? Мислиш ли, че някой ще те познае?

Докато кръжахме над летището на базата, преди да се приземим, Дейв неспирно бърбореше.

— Не, не съм се връщала, откакто починаха дядо и баба. Имах един-единствен приятел — определено не говорех за един разгонен призрак алкохолик, — но той се дипломира и след колежа се премести в Сайта Моника още преди години.

Говорех за Тими, някогашния ми съсед. Последния път, когато го проверих, той работеше за едно от онези независими списания от типа „истината е там някъде“. Нали се сещате, от онези, които от време на време попадаха на някоя невероятна, но истинска история, и вгорчаваха живота на Дон, докато той търсеше начини да я опровергае. Тими вярваше, че съм загинала в престрелка с полицията, след като съм убила дядо си и баба си, неколцина полицаи и губернатора. Добър начин да бъда запомнена, няма що. В усилията си да изчезна от света Дон не бе пощадил репутацията ми. Дори си имах надгробен камък и изфабрикувани доклади от аутопсия.

— Освен това… — Отърсих се от миналото като от мокър дъждобран. — Сега косата ми е по-къса и кафява, изглеждам много различно. Вече никой няма да ме познае.

С изключение на Боунс. Той щеше да ме познае от километър и половина дори само по миризмата ми. Мисълта, че мога да го зърна отново, макар и при такива ужасяващи обстоятелства, накара сърцето ми да забие силно. Колко ниско бях паднала.

— Сигурна ли си, че искаш да вземеш Купър? — сръга ме с лакът Дейв и погледна към задната част на самолета. Ние си имахме малко кътче в предната част. Не бяхме ли специални?

— Знам, че минаха едва два месеца, откакто привлякохме Купър, но той е умен, бърз и безпощаден. Годините, които е прекарал като наркоченге под прикритие, навярно са спомогнали за тези му качества. Представи се добре на тренировките, така че е време да видим как ще се справи и в полеви условия.

Дейв се намръщи.

— Той не те харесва, Кат. Мисли, че един ден ще се обърнеш срещу нас, защото си мелез. Мисля, че трябва да пийне от сокчето и да изтрием последните два месеца от паметта му.

„Да пийне от сокчето“ се отнасяше до изтриващите паметта методи, които Дон бе усъвършенствал през последните години. Зъбите на пленените от нас вампири биваха изцеждани като на змиите. Халюциногенните капки, които те произвеждаха, се рафинираха и съхраняваха. Когато се съчетаеха с обичайните прецакващи мозъка военни техники, те оставяха човека в блажено неведение по отношение на подробностите около операциите ни. Така се справяхме с отсяването на новобранците и не се тревожехме, че могат да се разприказват за мацката със свръхчовешки способности. Те помнеха само един ден на усилени тренировки.

— Не е нужно Купър да ме харесва, трябва само да изпълнява заповедите ми. Ако не се справи с това, тогава изхвърча. Или пък умира, ако позволи да му видят сметката. В момента той е последната ни грижа.

Самолетът докосна земята с буботене. Дейв ми се усмихна.

— Добре дошла у дома, Кат.