С единия крак в гроба

Глава 35

Час по-късно на никого нямаше и да му хрумне, че съм се занимавала с нещо, по-напрегнато от това да си лакирам ноктите на краката или да пазарувам в мола. Почивах си в парната баня, а на всичкото отгоре един от служителите разтриваше стъпалата ми. Учтиво опитах да откажа подобно обгрижване, но ме информираха, че това било част от предварително поръчаната ми програма. А и честно казано, беше толкова приятно, че възраженията ми не бяха искрени.

След това последва престой в сауната, ексфолиране на кожата и вана с билки, екзотични масла и мента. Ако по мен бе останала някаква миризма от Боунс след всичко това, щеше да бъде наистина чудо. Дори зъбите ми бяха обработени с избелващ разтвор, който за малко да унищожи венците ми.

Когато свърших с изисканата версия на автомивка, служителят дойде при мен и ми връчи кутия.

— Заповядайте, госпожице. Това е за вас.

В пакета имаше рокля, мобилен телефон, ключове за кола и чифт обувки с високи токове. Още щом ги извадих от кутията, се усмихнах. Момчетата нямаше да бъдат единствените с опасни обувки. Токчетата на моите бяха от масивно сребро, покрито единствено с фин пласт черна боя.

Облякох се набързо, хвърляйки поглед към часовника на стената. Сетне се огледах и замрях. Роклята очевидно беше от Боунс и приличаше повече на комбинезон, отколкото на вечерен тоалет. Беше с гол гръб чак до талията ми и щеше да принуди дори Дженифър Лопес да ме загледа. Двете вертикални парчета, прикриващи гърдите, бяха завързани зад врата ми. Роклята беше много къса и единственото, което не позволяваше да се нарече неприлична, бяха парчетата фина полупрозрачна материя, покриващи бедрата ми и полюшващи се при всяко мое движение.

Едно бе сигурно — тази рокля нямаше да ми пречи да съм гъвкава и подвижна. Нямаше достатъчно плат, че да възпира движенията ми.

Когато приключих с грима си, новият мобилен телефон в кутията иззвъня като по поръчка. От другата страна се чу непознат глас:

— Жътварю, ще се срещнем при надлеза на Четирийсет и пета улица и „Уилкс“. Най-добре да си сама. Вече вероятно знаеш, че държим четирима от хората ти, а не всички са ни изтрябвали.

Колко очарователно. Дори „здрасти“ нямаше.

— Ще ви играя по свирката, но ако убиете някой от тях, вие ще сте следващите.

Вече вървях към паркинга и държах новите ключове в ръка. Отведоха ме до син форд модел „Експлорър“, паркиран близо до изхода. Докато потеглях закопчах колана си, защото тази вечер не планирах да се измъквам през предното стъкло. Или поне засега.

На уреченото място ме чакаха две коли с по четирима вампири във всяка.

— Да започваме с шоуто, момчета — поздравих ги аз.

Осем чифта очи ме изгледаха от главата до върха на високите ми токчета. За да ги улесня, се врътнах в кръг и вдигнах ръце.

— Можете да ме претърсите за оръжия, но всичко е пред очите ви. Сега, ако сте свършили със зяпането, имам среща с шефа ви, който и да е той.

— Здравей, скъпа — каза зад мен един глас с отчетлив английски акцент.

Обърнах се, за да видя висок вампир с дълга щръкнала черна коса облегнат на парапета. Преди миг не беше там. Излъчването му го издаде като най-силния от групичката, мастер вампир, и това не бе първият път, когато го виждах.

— Там, откъдето идвам, е учтиво човек да се представи, преди да нарича другия със сексистки унизителни думи. А може би теб просто не са те възпитали добре?

Той се усмихна и се изправи от отпуснатата си поза, за да ми се поклони по най-аристократичния начин, който съм виждала.

— Разбира се. Колко грубо от моя страна. Името ми е Спейд.

Овладях изражението си, за да не се издам, но вътрешно се усмихнах. Това беше най-близкият приятел на Боунс. Преди години, когато се бяхме срещнали за пръв път, аз моментално бях предположила, че той е от лошите и се бях опитала да разбия главата му с камъни. Когато обаче Боунс пристигна и разкри кой в действителност е вампирът, Спейд се беше поизтупал и после прямо ме беше подкачил заради държанието ми при запознанство.

— Спейд. Хубаво име. Да не би да са те накарали да си го избереш от някой комикс?

Естествено, знаех защо си бе избрал името. Спейд бил затворник заедно с Боунс в Саут Уелс. С този прякор надзирателят наричал бившия барон Чарлс де Мортимър заради инструмента, с който аристократът работел — лопата. Вампирът беше запазил прякора си, за да му напомня за някогашната му безпомощност.

Той изви устни, преди да успее да се овладее.

— По-късно ще размисля над избора си, ангелче. Би ли се приближила? Ще те претърся за оръжия.

Останалите осмина се наредиха в кръг около нас, докато Спейд бавно и прилежно прокарваше ръце по тялото ми. Когато свърши, се усмихна леко.

— Сега вече за мен е удоволствие да се запознаем. — Той кимна към една от колите. — След теб.

Подкарахме към изоставен път, където ни чакаше хеликоптер. Повече не разговаряхме. След като отлетяхме, забарабаних с пръсти по крака си. Останалите вампири не спираха да ме зяпат, но аз не им обръщах внимание. Спейд остана мълчалив, ала от време на време ми се подсмихваше косо.

След малко повече от два часа се приземихме. Нямах часовник, но предположих, че е около единайсет и половина. Значи скоро. Много скоро. Замолих се наум тази вечер никой друг освен баща ми да не бъде убит и слязох от вертолета, за да започне партито.

Иън определено обичаше да забавлява гостите си с вкус. Тази къща беше дори по-пищна от предишната му, на практика представляваше истинско имение. Градините криеха загадъчните си форми на лунната светлина, а пръснатите наоколо факли подсилваха впечатлението. Скулптури, застинали в различни пози, приветстваха, но и предупреждаваха, а някои от тях бяха откровено варварски. Докато минавахме под мраморна арка, разсеяно се зачудих дали онези статуи, които изглеждаха като древногръцки, са автентични. Знаейки за слабостта на Иън към редки и ценни предмети, вероятно скулптурите бяха истински.

Когато вратите се отвориха, силата на свръхестествената енергия ме блъсна и аз замръзнах. Беше като да вървя из течно електричество. Мили Боже, какви същества се бяха събрали тук? Бодна ме чувство на страх. Това беше лигата на професионалистите и аз не бях сигурна дали съм готова да вляза в нея, но вече беше прекалено късно да се връщам назад.

От двете страни на залата в редици стояха вампири и гули, ние минахме в средата. Тежестта на погледите на събралите се бе голяма, но аз вървях напред и заставях краката си да не треперят. Никога не показвай страх. Иначе беше все едно да звънна със звънчето за вечеря.

Огромна двойна и впечатляващо гравирана врата беше отворена от двама вампири. Спейд ми направи знак да продължа напред. Изправих рамене и гръб и нехайно, като Пепеляшка на бала, се понесох към опасната неизвестност.

„Арена!“, това бе първата ми мисъл. Готическа, луксозна арена. Амфитеатър, пълен с разкошни столове, канапета и пиедестали, наредени в кръг около празното пространство в центъра, което можеше да служи за арена. Помещението бе подредено като стадион, всеки следващ ред се издигаше и разкриваше гледка от по-високо към зловещата платформа в средата. И понеже пътят ме водеше право в центъра на сцената, там и отидох.

Когато ме забелязаха, около мен се надигна какофония от толкова много гласове, че нищо не се разбираше. Явно тази вечер бях основната атракция. Колко ласкателно. Само със силата на волята си успях да си наложа да не оглеждам дузините лица търсейки онова, което обичах. Боунс беше тук. Дори във водовъртежа от енергии можех да го усетя. По дяволите, можех дори да го подуша след всичката кръв, която снощи бях изпила от него.

Иън седеше най-отпред в средата като кралска особа. Най-ниският балкон се издигаше едно ниво над арената, затова вдигнах глава към него в престорена изненада.

— Значи ти стоиш зад всичко това? Така ми се пада, задето тогава не завъртях ножа. Ела тук долу и ще поправя грешката си.

На всичкото отгоре Иън се беше издокарал, носеше старомодна копринена риза с къдрички.

Предположих, че е от края на осемнайсети век, като имах предвид по каква мода е ушита. Светлите багри на дрехата едва ли не се сливаха с цвета на кожата му, а кестенявата му коса бе стилно сресана. Тюркоазените му очи заблестяха в очакване.

— Строгият ти костюм не подчертаваше красотата ти, Катрин. Сега изглеждаш направо зашеметяващо.

— Веднъж завинаги да стане ясно: името ми е Кат. Добре е, че толкова много ще го чуят, за да не се налага да се повтарям. — Всички вече ме бяха видели, така че повече нямаше нужда да използвам работното си име. — Домъкнах задника си тук по една причина и тя не е да слушам колко много харесваш роклята ми. Къде са хората ми? И какво искаш? Трябва да е нещо много важно, за да ме издириш, а сега ме и изнудваш.

Когато ми отговори, на лицето на Иън цъфна усмивка на превъзходство:

— Можеш да благодариш на стария си приятел, че ми помогна да те открия, Кат. Имам чувството, че си го спомняш. Криспин, кажи здрасти на бившето си протеже.

— Здрасти, сладурче. Отдавна не съм те вкусвал — достигна до мен глас.

Прикрих усмивката си и се обърнах към него.

Боунс се беше издокарал повече от Иън, поне според пристрастното ми мнение, и не успях да потисна леката си усмивка, когато зърнах косата му. По някое време след последното ни виждане той я беше боядисал в същия блестящ платинен оттенък, с какъвто бе когато се срещнахме за пръв път. Беше току-що подстригана и обгръщаше главата му в къси къдрици. Ризата му имаше наситен ален цвят, беше ушита по последна мода за разлика от тази на Иън, а кожата му блестеше като полети със сметана диаманти на фона на фината материя. Беше време да се извърна. Бързо, преди да са ми потекли лигите.

— Боунс, каква неочаквана противност — казах гладко. — Леле, още ли си жив? Надявах се, че повече няма да те видя. Още ли страдаш от преждевременна еякулация?

Иън се изкиска развеселено. Останалите около него също. Присъстващите бяха разделени по произход, по-младите членове на семейството седяха на по-високите и отдалечени от арената места. Боунс седеше най-ниско в групата на Иън и ми отговори през смях:

— Може би ако хъркането ти не беше толкова гръмогласно, щях да успея да се съсредоточа по-добре.

Туше. Обърнах му гръб.

— Добре, Иън. Достатъчно с глупостите. Ето ме тук, издокарана в красивата ми рокля, а това явно е тържество. Какъв е поводът?

Иън се впусна в мело драматизъм:

— Надлъж и шир разправям на хората, че отмъстителната жена Червенокосият жътвар, всъщност е вампир, прикрит зад биещо сърце и топла плът. Не е известно в света да съществува друг мелез. Казано просто, искам те при мен, Кат, искам да си част от семейството ми. След последната ни среща реших, че няма да си съгласна и затова плених четирима от хората ти, за да се уверя, че ще бъдеш… по-сговорчива, когато разискваме темата.

Иън не знаеше, че вече съм си върнала трима от четиримата, за които говори, нито че съм заловила и шестима от неговите хора. Вероятно си мислеше, че Франсоа и останалите просто закъсняват.

— Аха — отвърнах цинично. — Предполагам, че да бъда „част от семейството“ всъщност означава да прекарвам много време с теб.

Иън се усмихна повече от многозначително.

— Все пак първоначално ще имаш нужда от наглеждане.

— И ако откажа, предполагам, че ще убиеш хората ми?

Той сви рамене.

— Ама наистина, кукличке, ще се наложи ли да убия всички, преди да осъзнаеш, че онова, което ти предлагам, не е толкова противно? Мислех си, че ще е нужно да убия само един или двама, най-много.

Ти, студенокръвно копеле такова, помислих си и изгледах Иън. Фактът, че действията му бяха планирани, а не импулсивни, ми разкри много за него. Иън, изглежда, не се радваше особено, че ще има възможността да убие двама от хората ми, но въпреки това щеше да го направи. Знаех, че и Боунс носи подобна студенина в себе си. Аз също, ако трябва да съм честна.

— Разказвал си за мен? — попитах внезапно, сменяйки тактиката. — Обзалагам се, обаче, че трудно са ти повярвали. Искаш ли да им демонстрирам възможностите си? Искам да кажа, поканил си тук всички тези гости, но досега те не са видели нищо интересно.

На лицето на Иън се появи заинтригувано изражение. Боунс ми беше споменал, че Иън харесва помпозни изяви. Явно беше прав.

— И какво предлагаш да демонстрираш, мой красив Червенокос жътварю?

— Доведи най-силния си боец. Ще го победя, нея или него, и ще го направя само с това, което имам в себе си в момента.

Разперих ръце и се завъртях, за да се види, че не нося никакви оръжия, но, естествено, Иън вече знаеше това, понеже бях претърсена. Не беше моя вината, че никой не поразгледа хубавичко обувките ми.

— Какво ще искаш в замяна, ако спечелиш? — попита Иън.

— Да пуснеш един от мъжете. Аз ще избера кой точно.

Иън ме наблюдава в продължение на един дълъг миг.

— Съгласен — каза най-накрая.

— Добре — рекох на мига. — Избирам Ноа.

Мамка му, ако можех сама да освободя Ноа, голямо бреме щеше да падне от раменете ми. Колко ли изненадан щеше да е Иън по-късно, когато разбереше, че е разменил единствения си заложник?

Боунс избра този миг, за да се изправи.

— Иън, преди да започне този цирк, искам да обсъдя нещо с теб. Всъщност щях да пропусна това събитие, ако не ме бе повикал да присъствам. Работата е там, господарю, че искам сам да съм си господар и мисля, че вече ми е време. Освободи ме от семейството си.

Преди да овладее изражението си, Иън изглеждаше, сякаш някой го е фраснал в корема.

— По-късно ще говорим затова, Криспин, когато е по-спокойно — каза той, опитвайки се да протака, без да изглежда слаб пред останалите.

Боунс посочи множеството с жест.

— Няма по-подходящ момент от настоящия, всички присъстващи ще имат шанса да наблюдават спазването на традицията. Когато си тръгна няма да искам нищо друго, освен онова, което е мое по право — вампирите, които съм създал, моята собственост, както и човеците, които ми принадлежат. Достатъчно дълго чаках този момент, Иън, повече няма да чакам.

Последното изречение бе казано безкомпромисно остро и всички доловиха това.

Тонът на Иън от дипломатичен моментално стана груб.

— А ако откажа? Нима заплашваш, че ще ме предизвикаш, за да извоюваш свободата си?

— Да — безцеремонно заяви Боунс. — Но кому е нужно това? Пътищата ни се срещнаха още докато бяхме хора и не бива да се разделим едва след като един от двама ни е унищожен заради чист инат. Освободи ме по своя воля, не в битка, защото това е моето желание.

Не можех да си представя какво е да имаш общо минало с някого, продължило векове, каквото Боунс делеше с Иън и което буквално бе продължило и след смъртта. Иън не ми се струваше нищо специално, но след като Боунс толкова усилено опитваше да не го убива, явно у вампира имаше нещо, което не се виждаше на пръв поглед. Знаех, че верността на Боунс към Иън не се дължеше само на това, че го е превърнал във вампир. Може би Иън малко приличаше на Дон. Безжалостен манипулатор, когато се опре до нещо, което иска, но в същината си — нелош човек. Иначе Боунс нямаше да си прави труда да иска свободата си, при положение че можеше да предизвика Иън на двубой и да го убие. Боунс можеше да победи Иън, ако се стигнеше до това, и го знаеше. Въпросът беше дали Иън го знае.

На Иън му отне минута, докато мълчаливо взимаше решението си. Наоколо се възцари потънала в очакване тишина. Напрегнах се, когато той извади нож от панталона си и си проправи път сред гостите до Боунс.

Погледна ножа, а после и Боунс, след което обърна острието, така че то да сочи към него самия.

— Върви, бъди господар на свое семейство, бъди подвластен само на себе си и на никого другиго, зачитай законите, пред които се прекланят всички деца на Каин. Освобождавам те.

Сетне той връчи ножа на Боунс, който го прие с уважение.

— Всички вие сте свидетели — викна Боунс в отговор на надигналите се възгласи.

Еха, кратко и бързо. Бях очаквала нещо по-кърваво и церемониално.

Иън издаде звук на примирение.

— Дълго време бяхме заедно, Криспин. Странно ще се чувствам сега, когато вече не си един от семейството ми. Какви са плановете ти?

— Предполагам, че са същите като на всеки нов господар — безгрижно отвърна Боунс, въпреки че изражението му се вкамени. — Ще защитавам онези, които ми принадлежат, на всяка цена.

Знаех какво има предвид, макар че Иън отмина двусмисленият му отговор, без да го забележи.

— Вече не е твой дълг да стоиш тук, ще си вървиш ли? Или ще останеш, за да видиш дали бившето ти протеже ще спечели битката?

Боунс се усмихна и погледът му се насочи към мен.

— Не бих пропуснал тази част, друже. Обзалагам се, че тя ще спечели, освен ако не е забравила всичко, на което я научих.

— Малко се съмнявам — сухо отвърна Иън.

— Какви са правилата на този двубой? — попитах. — Онзи, който пръв обезоръжи и надвие противника си, той ли е победител?

Иън се върна до креслото си и удобно се настани в него.

— Не, кукло, това не ти е среща по борба. Ще си върнеш момчето, само ако убиеш противника си. Е, твоят съперник няма да има възможността да те убие. Но може да те върне при мен в каквото и състояние да си, а когато го направи, ще си моя.

Размислих над информацията. И тогава оставих очите ми да светнат. Светлината проряза въздуха като два смарагдови лъча и сред множеството се надигнаха възгласи. Иън им бе казал каква съм, но да видиш, означаваше да повярваш.

— Повикай най-добрия си боец, Иън. Готова съм.

Той се усмихна.

— Не искаш ли преди това бившият ти любовник да ти пожелае успех? — попита и посочи тавана над главата ми.

Погледнах нагоре и не повярвах на очите си. Кучи син. Окован в клетка под куполовидния покрив висеше Ноа. Ето ти гледка от птичи поглед. Дори бяха наклонили кафеза, така че затворникът да вижда по-добре. Ужасно беше да си в такова положение и да наблюдаваш как долу решават съдбата ти, без да можеш сам да направиш каквото и да е по въпроса.

Зелената светлина от погледа ми падна върху лицето на Ноа, който ужасен гледаше към мен. Винаги съм знаела, че когато разбере какво съм, ще ме погледне с такова изражение на лицето. Понякога е отвратително да си прав.

— Грендел — викна Иън. — Какво ще кажеш да ми доставиш този мелез?

От другата част на залата се чу смях. Мъж с гола глава се изправи и бавно и утвърдително подсвирна.

— Ще ти я доставя, Иън. За мен ще бъде удоволствие да я направя сговорчива.

Огледах от главата до петите противника си. Ооох. Това можеше да се окаже проблем.