С единия крак в гроба

Глава 3

Следващия понеделник, в шест без десет, телефонът ми иззвъня. Погледнах изписания на дисплея номер и се намръщих. Защо Дениз ми се обаждаше от домашния си телефон? Трябваше да е дошла още преди петнайсет минути.

— Какво става? — попитах, щом вдигнах. — Закъсняваш.

Тя прозвуча, все едно си поемаше дълбоко дъх. — Кат, не ми се сърди, но… няма да дойда.

— Болна ли си? — попитах притеснено.

Отново чух дълбоко поемане на дъх.

— Не, няма да дойда, защото искам ти да излезеш с Ноа. Сама. Каза ми, че ти се струва наистина свестен.

— Но аз не искам да ходя по срещи! — запротестирах. — Уредих я само за да можеш ти да се запознаеш с него и ако се окаже, че не твой тип — да се измъкнем елегантно.

— За Бога, Кат, не ми трябва да излизам на нова среща, но ти определено имаш нужда! Да ти кажа, баба ми е по-активна от теб. Виж, знам, че не искаш да говориш за онзи тип, който и да е бил той, но сме приятелки вече повече от три години и е крайно време да започнеш да живееш. Завърти главата на Ноа с пияческите си способности, наприказвай му една камара глупости, докато му пламнат ушите, но опитай да се забавляваш с мъж, когото не възнамеряваш да убиеш в края на вечерта. Поне веднъж. Може би тогава няма непрекъснато да си толкова тъжна.

Беше бръкнала с пръст в раната. Макар че никога не й бях разказвала подробности за Боунс, особено тази, че е вампир, тя знаеше, че бях обичала някого и го бях изгубила. И знаеше колко самотна се чувствам. По-самотна, отколкото признавах.

Въздъхнах.

— Не мисля, че идеята е добра…

— Аз обаче мисля — на момента ме прекъсна тя. — Ти не си мъртва, така че трябва да спреш да се държиш като такава. Това е само една вечеря, не е бягство до Вегас. Пък и не е казано, че и друг път пак трябва да се срещнеш с Ноа. Но отиди поне веднъж. Хайде де!

Погледнах новото си котенце. То мигна, което приех като положителен отговор на въпроса ми.

— Добре. Ноа трябва да е тук до пет минути. Ще изляза с него, но навярно ще изтърся нещо глупаво и до час ще се върна обратно у дома.

Дениз се разсмя.

— Няма значение, поне ще си опитала. Обади ми се, когато се прибереш.

Казах й довиждане и затворих. Очевидно щях да ходя на среща. Готова или не.

Щом минах покрай огледалото, се огледах два пъти. Боядисаната ми в кафяво коса бе подстригана до раменете и изглеждаше някак чужда, но такава беше и идеята, в случай че Иън решеше да потвърди слуховете за външния ми вид. Не исках вампирите и тулите да ме разпознават само заради цвета на косата ми. Блондинките може и да се забавляваха повече, но аз се надявах на по-голям брой трупове. Червенокосият жътвар бе изпратен да почива в мир. Да живее Жътваря брюнетка!

Когато Ноа почука на вратата, вече се бях примирила със съдбата си. Когато ме зърна, усмивката му застина.

— Преди не беше ли червенокоса? Нали не съм си въобразил това в нервността си?

Повдигнах вежда, която вече не бе червена, а с меден оттенък.

— Имах нужда от промяна. Бях червенокоса цял живот и ми се прииска нещо различно.

Той моментално отстъпи.

— Е, красива е. Ти си красива. Искам да кажа, че и преди беше хубава и сега продължаваш да бъдеш. Да вървим, преди да си се отказала.

Наистина бих се отказала, но това нямаше нищо общо с Ноа. И все пак, колкото и да не ми се искаше да си го призная, Дениз беше права. Можех да прекарам поредната вечер измъчвайки се заради някого, когото никога нямаше да имам, или за разнообразие можех да изляза и да се опитам да прекарам една приятна вечер.

— Лоши новини — съобщих му. — Приятелката ми, ъъ, задържали са я и няма да успее да дойде. Съжалявам. Ако искаш да отменим вечерята, ще те разбера напълно.

— Не — отвърна веднага Ноа, усмихвайки се. — Гладен съм. Да вървим да ядем.

Само една среща, напомних си, докато се настанявах в колата му. Какво толкова можеше да се случи?

С Ноа отидохме в италианското бистро „Ренардос“. От благоприличие пих само червено вино, понеже не исках да разкривам склонността си към поглъщане на огромни количества джин с тоник.

— Какво работиш, Кристин? — попита ме той.

— Полеви проучвания и набиране на нови попълнения за ФБР.

Донякъде това бе истина, ако издебването и избиването на съществата на нощта може да се нарече „проучване“. Или обикалянето на страната, отбирайки най-добрите военни, полицаи, федерални агенти или дори престъпници, които системата можеше да ми предложи — „набиране на новобранци“. Хей, какво очаквате при операции, които имат за цел да избиват вампири, не можем да сме придирчиви, когато става дума за персонал, нали така? Някои от най-добрите членове на отряда ни някога бяха носили оранжеви униформи5. Хуан е бил престъпник, избрал да работи за Дон след над двайсет години, прекарани зад решетките. Тази пъстра групичка може и да не беше особено традиционен отряд, но със сигурност бе смъртоносен.

Очите на Ноа се ококориха.

— За ФБР? Ти си агент на ФБР?

— Не и на практика. Нашият отдел е по-скоро подразделение на Министерството на отбраната.

— О, значи имаш една от онези работи, за която, ако ми разкажеш, после ще трябва да ме убиеш? — подразни ме той.

Едва не се задавих с виното си. Ти го каза, приятелче.

— Ъъ, не е чак толкова вълнуващо. Просто вербуване на новобранци и проучвания. Но непрестанно съм в готовност да се отзова на повикване и работя на странни часови смени. Затова и Дениз е по-подходящата от двете ни, ако искаш да опознаеш Ричмънд.

Казах му това, за да убия всякакви илюзии. Ноа беше сладур, но между нас не можеше да се случи нищо.

— Наясно съм със странните смени и работата на повикване. При спешни случаи пейджърът ми звъни по всяко време. Е, не е толкова сериозно, колкото при твоята работа, но все пак. Дори най-малките неща в живота заслужават внимание. Винаги съм смятал, че начинът, по който се отнасяш към по-слабите, показва истинския ти характер.

Добре, добре. Издигна се мъничко в очите ми.

— Съжалявам, че Дениз не успя да дойде — казах навярно за пети път. — Мисля, че наистина щеше да я харесаш.

Ноа се приведе напред.

— Убеден съм, че е така, но не съжалявам, че тя не успя да дойде. Използвах претекста, че искам да се запозная с повече хора, за да те поканя на среща. Наистина просто исках да излезем заедно. Сигурно е заради онези пухкави чехли.

Засмях се и това ме уплаши. Честно казано, бях очаквала да прекарам ужасно, но беше… приятно.

— Ще го запомня.

Вгледах се в него над чашата си с вино. Ноа носеше блуза с кръгло бие около врата и сиво спортно сако с тъмносиви панталони. Черната му коса бе подстригана скоро, но един кичур все падаше върху челото му. Определено не би трябвало да липсват желаещи за срещи с него. Макар че на кожата му й липсваше онзи млечен албатросов тен, който блестеше на лунна светлина…

Поклатих глава. По дяволите, трябваше да престана да мисля за Боунс! Двамата нямахме общо бъдеще. Дори да успеехме да се справим с непреодолимата пречка, която създаваше работата ми, състояща се в убиване на вампири, или пък с изпепеляващата омраза, която майка ми изпитваше към всичко с дълги кучешки зъби, пак нямаше да се получи. Боунс беше вампир. Той щеше да остане млад завинаги, а аз неминуемо щях да остарея и да умра. Единственият начин да победя смъртната си природа бе да се превърна във вампир, а аз отказвах да го направя. Въпреки че това разби сърцето ми, взех единственото правилно решение и напуснах Боунс. Мътните го взели, той може би вече дори не помисляше за мен. Навярно бе продължил живота си, бяха минали повече от четири години, откакто се бяхме видели за последен път. Вероятно и за мен бе време да продължа напред.

— Искаш ли да пропуснем десерта и да се поразходим? — попитах импулсивно.

Ноа не се поколеба.

— Ще ми бъде много приятно.

Шофирахме в продължение на четирийсет минути, за да стигнем до плажа. Все още беше март и навън бе мразовито, затова се увих по-плътно в якето си, предпазвайки се от студения океански бриз. Ноа вървеше до мен с ръце, пъхнати в джобовете.

— Обичам океана. Затова и се преместих от Питсбърг във Вирджиния. Още когато го видях, осъзнах, че искам да живея наблизо. Има нещо в океана, което ме кара да се чувствам нищожен, но все пак част от по-голямата картинка. Звучи изтъркано, но е самата истина.

Усмихнах се тъжно.

— Не е изтъркано. Аз се чувствам така по отношение на планините. Все още се връщам там, когато имам възможност…

Гласът ми отпадна, защото си спомних с кого за пръв път видях планините. Това трябваше да спре.

В изблик на желание да забравя, сграбчих Ноа и дръпнах главата му към своята. Той се поколеба за секунда, преди да отвърне, обгръщайки ме с ръце. Пулсът му се ускори, щом го целунах.

Също толкова внезапно, колкото бях започнала, се отдръпнах.

— Съжалявам. Беше много грубо от моя страна.

Колеблив смях се отрони от устните му.

— Надявах се на такава грубост. Всъщност планирах да започна плавно, щях да те помоля да поседнем и навярно да те прегърна през раменете… но твоят подход ми харесва повече.

Боже, устните му кървяха. Глупаво бе, че не внимавах със силата си. Горкият Ноа очевидно беше мазохист. Е, поне не избих зъбите му, тогава сигурно нямаше да е толкова доволен.

Ноа стисна раменете ми и този път по своя воля сведе глава. Овладях силата си и го целунах нежно, позволявайки на езика му да навлезе в устата ми. Пулсът му отново се ускори и кръвта му се спусна към долната половина на торса му. Беше едва ли не смешно да чуя реакцията на тялото му.

Отблъснах го.

— Само това мога да ти дам.

— И с това съм много щастлив, Кристин. Единственото друго нещо, което желая, е да те видя отново. Наистина искам да те видя отново.

Изражението му бе открито и толкова честно. Съвсем различно от моето с всичките ми тайни.

Отново въздъхнах.

— Ноа, аз водя много… странен живот. Заради работата си пътувам непрестанно, заминавам без предупреждение, често отлагам всичко, което съм планирала. Нима това ти звучи като нещо, в което искаш да участваш?

Той кимна.

— Звучи страхотно, защото това е твоят живот. Ще бъда щастлив да съм част от него.

Разумът ми изпрати недвусмислено предупреждение. Не го прави. Самотата ми обаче го шамароса.

— Тогава и аз искам да те видя отново.