С единия крак в гроба

Глава 12

Фелисити изгледа полупразната бирена чаша, с която се върнах, и ахна.

— Кристин, не можеш ли да укротиш пиенето си? Това е сватбата на братовчедка ми, за Бога!

Предвзетият й тон ме накара да стисна силно чашата, за да не я разбия в главата й. Стъклото се строши. Полях се с джина и дланта ми започна да кърви.

— Мамка му! — изкрещях.

Всички очи се обърнаха към мен. Боунс прикри смеха си с покашляне.

— Добре ли си? — попита ме Ранди и превърза ръката ми със салфетката си. Погледна към Боунс, който сви рамене невинно.

— Добре съм, Ранди — промълвих засрамено.

Дениз се наведе към мен, покрай новия си съпруг.

— Искаш ли да си сменим местата? — тихо попита тя.

Те си мислеха, че съм разстроена заради факта че Боунс е вампир. А това бе най-малкият ми проблем. Близостта му разбиваше на пух и прах самоконтрола ми, а празненството едва започваше.

— Кристин! — Ноа дойде при нас и махна салфетката от ръката ми. — Лошо ли е порязването?

— Добре съм — сопнах се рязко. Обиденото му изражение ме накара да се свия от чувство на вина. — Просто ми е неудобно — добавих по-меко. — Ще се оправя. Върви си на мястото. Да не привличаме внимание.

Ноа изглеждаше успокоен и се върна на масата си. Усмихнах се, за да прикрия мислите си.

— Наистина съм добре — рекох, за да успокоя и Дениз.

Събрах парчетата стъкло и ги натрупах върху окървавената салфетка.

— Ще отида до тоалетната, за да се измия и да изхвърля това.

— Ще дойда с теб — предложи Дениз.

— Не!

Приятелката ми като че се стресна от резкия ми отказ. Погледнах към Боунс и после пак към нея. Очите й се разшириха, схвана картинката. Поне отчасти де.

— Крис — обърна се тя към него. — Би ли придружил Кристин, за да видиш дали тук нямат някакви превързочни материали? Според Ранди… — тя замълча, после продължи многозначително: — Според Ранди, имаш голям опит с кървящи рани.

— О, нима си лекар? — изгука Фелисити.

Боунс се изправи и одобрително изгледа Дениз заради избора й на думи.

— В Лондон работех много неща — неясно отговори той.

Първо се спрях при бара. Барманът изгледа ококорено кървавата ми салфетка.

— Джин. Без чаша, направо бутилка — наредих безцеремонно.

— Ам, госпожице, може би трябва…

— Дай на дамата бутилката, друже — прекъсна го Боунс и му показа зелените си очи.

Без повече бавене неотворена бутилка джин бе набутана в още кървящата ми ръка. Завъртях капачката, изхвърлих стъклата и окървавената салфетка и отпих голяма глътка. После отведох Боунс в далечния край на паркинга, където имаше най-малко коли. Той чакаше търпеливо, докато отново отпивах. Размазвах кръв по цялата бутилка, но не ми пукаше.

— По-добре ли си? — попита той, когато поех дъх. Устните му се извиха в развеселена усмивка.

— Ни най-малко — отвърнах. — Виж, не знам още колко ще си мълчи майка ми, но в случай че не си забелязал, тя те мрази. Ще се обади в работата ми и ще ги накара да те набодат на сребърен шиш над буен огън. Трябва да си вървиш.

— Няма.

— По дяволите, Боунс! — Избухнах. Защо трябваше да е толкова красив, защо трябваше да стои така близо и защо още го обичах толкова силно? — Да не би да се опитваш да си докараш смъртта? Едно обаждане до шефа ми, толкова ще е нужно, и повярвай ми, майка ми навярно попипва мобилния си и си мечтае за това.

Боунс завъртя очи.

— Негодници като шефа ти са ме преследвали през по-голямата част от неживия ми живот, но все още съм тук, нали? Нито майка ти, нито шефът ти ме плашат, Котенце. И освен ако не решиш сега да проведем отдавна закъснелия си разговор, предлагам ти да се върнем на тържеството. Но няма да си тръгна, нито пък ти ще го направиш. Открих те още преди няколко дни. Но има основателна причина да не научаваш за това до този момент. Опитай отново да изчезнеш яко дим и ти обещавам, че полетът ти ще е кратък. Пък и в такъв случай ще си говорим при доста различни обстоятелства. Като например, ти ще си окована някъде, за да не опиташ отново да избягаш. Ти избираш какви ще са обстоятелствата, сладурче, но, мътните го взели, чаках достатъчно дълго, за да се разберем.

Оох. Вече знаех, че Боунс никога не блъфира, но дори и да не го знаех, погледът му ми казваше, че говори абсолютно сериозно.

— Теб усетих пред дома си миналата вечер, нали? — попитах го обвинително. Той трябваше да е бил. Същата нощ, в която Боунс се бе срещнал с Ранди в бара.

Лека усмивка докосна устните му. Ветрецът разроши тъмните му къдрици и смокинга му, а лунната светлина галеше изваяните черти на лицето му — определено изглеждаше зашеметяващо.

— Значи си ме усетила? Чудих се дали ще го направиш.

Не можех да продължавам да го гледам. Може и да бях неподатлива на вампирските сили, но Боунс бе моята отрова.

— Трябва да се връщаме на приема — само това му казах и извърнах поглед.

Той протегна ръка.

— Нещо против първо да вкуся от бутилката ти?

Подадох му джина, внимавайки да не докосвам пръстите му. Вместо обаче да отпие от течността, Боунс взе бутилката и вторачен в очите ми, облиза кръвта ми от стъклото. Езикът му следваше извивките на бутилката и докато го наблюдавах като хипнотизирана, в мен лумна огън. Когато по шишето не остана и една капка кръв, той ми го върна и аз го взех с внезапно разтреперила се ръка.

„Мисли за работата си!“, изкрещя мозъкът ми. Мисли за всичко друго, но не и за усещането от докосването на езика му върху кожата ти!

Понечих да го подмина, но той хвана ръката ми. Дръпнах се, но бе все едно да се опитвам да счупя заварена стомана.

— Престани — нежно рече Боунс и извади нож.

Погледнах го ококорена, но той само поряза дланта си и притисна раната към моята. Загъделичка ме, докато порязаното зарастваше.

Дръпнах ръката си. Този път той ме пусна, ала въртеливата зелена светлина на погледа му издаде, че бе също толкова силно повлиян от докосването, колкото аз се бях почувствала от допира на кожата му върху моята.

Да, трябваше да се махна. Веднага. Сега.

Обърнах се и забързах обратно, някак успявайки да не се обръщам назад.

Тържеството бе същински ад. Още щом Боунс се върна, Фелисити подхвана безкраен разговор, изпълнен с неприлични закачки, а той не направи нищо, с което да я обезкуражи. Докато ги наблюдавах, седях и пиех с отчаянието на осъден.

И на всичкото отгоре точно тази вечер от всички възможни вечери позвъниха на Ноа от ветеринарната клиника. Той се извини многократно на Дениз, преди да си тръгне, но аз едва забелязвах отсъствието му.

Дениз и Ранди бяха едни от последните, които напуснаха празненството. След два дена щяха да отпътуват за медения си месец и сега се прибираха в дома й. Целунах ги и им пожелах цялото щастие на света, докато размишлявах над факта, че от пет минути не бях виждала Боунс и Фелисити. Доколкото знаех, двамата още бяха тук.

Неспособна да се въздържа, ги потърсих, следвайки следата невидима енергия, излъчвана от него. Щом ги открих, се заковах като поразена.

Бяха в ъгъла на двора, извън тържествената зала. Беше тъмно като в рог, ала за мен бе лесно да видя всичко. Фелисити бе с гръб към мен и го бе прегърнала. Лунната светлина проблясваше върху кожата на Боунс и освети лицето му, докато се навеждаше да я целуне.

Бяха ме пронизвали, прострелвали, ухапвали и пребивали до безсъзнание безчет пъти, дори с кол ме бяха намушквали. Никое от тези изпитания не можеше и най-бегло да се сравни с болката, която изпитах, когато видях как устните му докосват нейните. Тих звук се изплъзна от гърдите ми, едва раздвижи въздуха, ала това бе стон на истинска агония.

В този миг Боунс вдигна поглед и се вгледа право в мен. Очите му сякаш крещяха: „Не ти ли харесва? Какво ще направиш?“.

Побягнах с все сила, скочих в колата си и рязко включих на скорост. Собственическият инстинкт, който всички вампири притежават, ме изгаряше отвътре. Трябваше да си тръгна, иначе щях да убия Фелисити, а тя всъщност не бе направила нищо лошо. Не, проблемът бе в мен. Тя просто целуваше мъжа, когото обичах и когото бях освободила.