С единия крак в гроба

Глава 24

Погледах кръвнишки шефа си.

— Да те наричам ли чичо Дон? Ти, кучи син, на колко много самоубийствени мисии си ме пращал, а си знаел, че съм ти племенница! С майка ми много си приличате — вие двамата трябваше да сте роднини!

Дон най-накрая прекъсна мълчанието си:

— Нима имах причина да си мисля, че си различна? Преди трийсет и пет години брат ми разследваше Лиъм Фланъри и внезапно изчезна. Минаха години. Мислехме го за мъртъв, а и никой не искаше да ни разкаже за последния случай, над който беше работил. Започнах работа във ФБР, за да разбера какво се случи с него. С времето открих какво всъщност е преследвал брат ми. Заклех се да продължа делото му и да отмъстя за него, но един ден, ей така от нищото, той дойде при мен. Каза ми да забравя за Лиъм и за подземния свят, който разследвах, иначе щял да ме убие. Собственият ми брат. Не можех да повярвам. Шест месеца по-късно майка ти беше нападната в същия град в Охайо, до който го бях проследил. Когато прочетох описанието на изнасилвача, осъзнах, че е бил именно той и че най-сетне е прекрачил границата.

— Пет месеца след това тя роди дете. Дете с генетични аномалии, документирани при раждането. Да, през цялото време подозирах и те държах под око, докато работех над създаването на този отдел. Изминаха години, нищо не се случваше и аз започнах да забравям за теб. Сетне името ти се появи във връзка със серия странни убийства и мародерства. Вече пътувах към Охайо, когато баба ти и дядо ти бяха убити. — Дон се усмихна нещастно. — И аз вярвам, че животът е гигантска подигравка. Ето, Бог ми даваше единственото същество, достатъчно силно, за да спра брат си и тези от неговия вид, и то бе собствената му дъщеря. Да, използвах те, докато очаквах деня, в който ще прекрачиш границата също като него, но това така и не се случи. Когато най-накрая повярвах, че си различна, те пратих да заловиш Фланъри, за да го използвам като примамка за Макс. Но по прищявка на съдбата Лиъм се измъкна. Предполагам, че тъкмо той е пратил стрелеца от снощи по петите ти.

Последното разкритие избухна в съзнанието ми като бомба. Иън беше създал баща ми? Същият, който беше превърнал Боунс, същият той бе повелител и на Макс? Това правеше Иън отчасти отговорен за собственото ми съществуване. Невероятно.

— Не Фланъри е наел убиеца — намеси се Боунс. — Той я иска жива. Не, някой друг се опитва да я убие. Някой, който има връзка с отдела.

Дон насмешливо изсумтя.

— Как ще разбереш кой е този митичен предател? Ще измъчваш всички от персонала ли?

Боунс му изръмжа.

— За някого, който е изследвал вампирите с години, определено знаеш много малко за способностите им. Да не забрави тези?

Боунс светна със зелените си очи и лъчовете им озариха лицето на Дон. Той извърна поглед.

— Чародейните очи на нощните същества. Много пъти съм си мечтал да имам възможността да погледна хората и да измъкна истината от тях, но разбира се без другите последствия.

— Е да, силата си има цена и тя винаги се плаща. Котенце, да те пусна ли, за да отидеш и да му разбиеш главата?

Боунс не звучеше притеснен от идеята. Вторачих се в Дон. Имахме еднакви очи, сега осъзнах. Как не го бях забелязала преди?

— Би трябвало да те убия заради онова, което ми причини, но няма да го направя. Защото по-добре от останалите хора разбирам желанието за мъст. То може да те принуди да постъпиш неразумно, като например да пратиш племенницата си на сигурна смърт, за да може един ден да успееш да впримчиш в капан брат си. Пък и — свих рамене — с изключение на майка ми, ти си единственото истинско семейство, което ми е останало. Можеш да дойдеш с нас или да останеш, не ми пука, но ако дойдеш, няма да се намесваш. В състояние ли си да се справиш с това?

Дон се изправи.

— Да.

Тейт и Хуан още стояха пред вратата.

— Всичко наред ли е, Кат? — попита Тейт. После хвърли поглед към Боунс, който преценяваше зяпналите с отворени усти служители.

— Засега. Тейт, двамата с Дон можете да помогнете. Да започнем с очевидното. Къде е отрядът? Те знаят каква съм и къде живея. След този кабинет те са следващата ни спирка.

— Повикахме всичките трийсетима. В залата за тренировки са, но там има оръжия, Кат. Ще се наложи да ги привикваме навън на групички, за да не нападнат господин Остри зъбки още щом го зърнат. — Тейт метна презрителен поглед към Боунс, който бе изкарал ангелите на персонала и душеше всеки поотделно.

— Да не мислиш, че ще се уплаша от стая, пълна с хора? — отвърна Боунс. — Нека задържат играчките си, това ще ги научи на ценен урок. Независимо колко добре ги е обучила тя, те не са като нея.

Хуан примигна.

— Той може да ги повали всичките, докато у тях има сребро?

Колкото и да ми се искаше да го отрека, понеже бях работила наистина здраво по тренировките им, простата истина бе, че те никога преди не се бяха натъквали на вампир, силен колкото Боунс. Особено пък в затворено пространство, без значение, че то беше с размерите на футболен стадион.

— Да. Но необходимо ли е, Боунс? Няма ли да изгубим много време? И да не вземеш да убиеш някого от тях, те са моите хора.

— От гледна точка на времето така ще е по-бързо. Да огледам всички накуп ще е по-бързо, отколкото група по група. Твоят предател ще се опитва най-яростно да ме убие. Или пък ще се подмокри, едно от двете. Тази стая е чиста, никой от тези хора не е къртицата ви. Не се тревожи за дружината си, Робин Худ, ще доживеят да видят и утрешния ден.

— Искам да присъствам. — Дон изглеждаше професионално заинтригуван. — Не съм виждал мастер вампир в действие. Виждал съм само кървавия краен резултат.

— Ето пак грешиш — заяви Боунс. — Виждал си я да се бие в продължение на години, значи си виждал мастер вампир в действие. Тя просто има и пулс.

Тренировъчната ни зала бе повече от обикновен физкултурен салон. Беше ексцентрично помещение с препятствия, висящи въжета, падащи отломки, клатещи се подове, водни препятствия и много пространство за тичане. Аварийните лампи, включващи се по време на заключване на сградата, даваха предимство на Боунс и осигуряваха едва доловимо осветление. Той беше настоял ние да стоим в кабинката на Дон и оттам да наблюдаваме помещението. Не искаше да рискува да ме наръгат или да ме застрелят по време на мелето.

А определено имаше какво да се гледа. Когато бледото му лице бе осветено от слабите лампи, се чуха викове и последва лудешко движение, което дори аз не можех да проследя напълно.

— Christos — със страхопочитание ахна Хуан. — Вижте го как лети.

Боунс се издигаше със скокове, неподвластен на гравитацията, и разпръсваше прецизно образуваната формация, на която бях обучила хората си, блъскаше ги с тялото си и ги разпръсваше като кегли. Тейт отвратено поклати глава.

— Години работа изтекоха право в канавката. Иска ми се сам да ги набия.

— Купър се опитва да ги събере — заключих. — Опа, покосиха го. Мамка му, Боунс наистина може да удря курвенски. После ще ми е нужен половин литър от кръвта му, за да ги излекуваме всичките.

— Какво те кара да мислиш, че той ще ни даде? — скептично ме попита Дон.

— Защото аз ще го помоля, затова. Наистина не схващаш. Той влезе в адската ни капсула заради мен и ти все още се съмняваш, че ще дари малко кръв, за да ме направи щастлива? Тъпанар.

Шефът ми — или по-точно чичо ми — не отговори.

— Добре, Котенце — викна Боунс. — Чисти са. Не са лоши момчета.

Той безцеремонно срита един от мъжете и предизвика ответно стенание. Поклатих глава, като зърнах изражението на Тейт.

— Казах ти, че той ме научи на всичко, което зная. Ритни ги, докато са повалени. Това е любимото му правило. Останалите са ти познати.

— По дяволите, Кат, той остана вътре не повече от десет минути. По какво съди, че никой от тях не е замесен? Повечето вече дори не са в съзнание!

— Вярвам му — отвърнах простичко. — Боунс нямаше да го каже, освен ако не е уверен, а на мен това ми стига.

Хуан придоби замаяно изражение на лицето, докато оглеждаше останките от екипа ни.

— Това — натърти той — беше готино!

Чак когато наближихме етажа с лабораториите, Боунс ускори крачка. Очите му светнаха в зелено още щом вратата на асансьора се отвори, целуна ме бързо и силно, преди обратно да ме набута в кабината.

— Стой тук — рече дрезгаво. — Надушвам нещо.

Боунс продължи напред, а Хуан и Дон го последваха, Тейт обаче остана с мен.

— Това е лов за зелен хайвер — измрънка. — Надушил нещо? Какво би могъл да надуши…

— Шшшт! — изсъсках, наостряйки уши, за да чуя всичко, ставащо в съседната стая.

Последва много кратък шум от боричкане, кратък вик и после презрително, смъртоносно изсмиване.

— Я какво си имаме тук? Не, няма да избягаш, погледни ме право в очите…

— Хвана някого — обясних на Тейт и се втурнах покрай него.

В лабораторията Боунс беше приковал към стената асистента на патолога ни — Брад Паркър. Блясъкът от погледа му озаряваше помещението със зловеща зелена светлина.

— И така, докъде бяхме стигнали? Кажи ми какви си ги вършил и при това с подробности. Можеш да започнеш с партньорите си.

— Един — изпелтечи Брад. — Прилича на нея.

Замръзнах. Погледът на Дон срещна моя, а през тялото ми премина тръпка. Нямаше съмнение за кого говори Брад.

Боунс ме погледна веднъж и после отново насочи вниманието си към човека срещу себе си.

— Така ли? Сега ми кажи още нещо…

Този път Хуан и Тейт записваха, а аз слушах за втори път, но с половин ухо как в продължение на дни се бе оформял заговорът за убийството ми. Брад го наричаше с различно име, но поръчителят явно бе баща ми. Очевидно, след като Иън беше доловил семейната прилика между Червенокосия жътвар и собствения си лакей Макс, баща ми бе решил, че не желае да бъде татко. Беше ме намерил, проследявайки Дон, като е знаел, че вероятно той е мъжът, който стои зад мен. Намери единия и другият няма да се окаже далече, правилно беше предположил той. Благодарение на вътрешната информация за Бюрото и за брат си, с която разполагаше, Макс бе успял в начинанието със забележителна бързина. После открил онова, което търсел, в лицето на Брад Паркър — мъж, чиято лоялност можела бъде купена и който знаел достатъчно, за да си заслужи парите.

За малко да успее. Ако не бях излязла на среща с вампир, главата ми щеше да бъде пръсната на парчета.

Боунс приключи и изви вежда срещу Дон.

— Имаш ли още въпроси към него?

Дон изглеждаше потресен.

— Не, спокойно мога да кажа, че ти се справи отлично. Тейт? Хуан? Нещо друго?

Двамата поклатиха безмълвно глави. Тейт изглеждаше ядосан, устните му се свиха в тънка линия, докато Хуан наблюдаваше Боунс с искрица възхищение. Това беше добро начало.

— Искате ли да го затворите?

Въпросът отново беше насочен към Дон. Оцених жеста от негова страна. Боунс отлагаше смъртта на Брад. За моя изненада Дон махна с ръка.

— Знаеш, че няма да го оставим жив, не и при всичката информация, с която разполага. Просто не оплесквай наоколо.

Тейт се разяри.

— За Бога, можем да го отведем долу и да го разстреляме!

— Не се вдетинявай, Тейт — тросна се Дон. — Куршум или ухапване, краят е един и същ, а и това е негово право. Той го разкри, не ние. Ако не беше той, Кат вече да е мъртва и въпреки мнението й за мен, аз не искам това да се случи.

Дон ме погледна право в очите, докато изричаше последното изречение и в погледа му се появи разбиране. Обявяваше примирие, а югуларната вена на Брад Паркър бе разменната монета. Не беше красиво, но това също бе някакво начало.

— Направи го бързо — казах на Боунс. — Знам, че искаш да се позабавляваш, но недей. Не си заслужава.

Не излязох от помещението, но Тейт направо излетя. Хуан се размърда, но остана, Дон също не мръдна от мястото си. Боунс не се притесни от публиката. Впи докрай извадените си кучешки зъби във врата на Брад, преглъщайки дълбоко и постоянно. Никой, освен мен не чу звука на неизбежно настъпващата смърт и според желанието ми тя беше бърза.

— Готово, старче — каза Боунс след минута и остави Брад да се свлече отпуснато на плочките. — Не размазах нито капка.

Отидох при него и прескочих Брад, проснат край краката му. Боунс ме целуна по челото с топли устни. Две убийства за един ден, сигурно беше преял. Но пък снощната му вечеря бе изтекла в капсулата.

— Знаеш, че ще го преследвам, Дон. — Нямаше нужда да изричам името, а и някак не исках да го правя.

— Да, знам. — Той ни огледа, докато подръпваше веждата си. — Искам да поговоря насаме с теб, Кат. Има някои неща, които трябва да обсъдим.

— Можем да поговорим, но Боунс ще присъства. Наистина, дори да не можеше да ни чуе, а той може, просто по-късно ще му разкажа всичко.

Боунс се усмихна самодоволно на Дон. Е, беше си заслужил правото да злорадства.

Дон се покашля.

— Щом настояваш. Хуан, би ли изнесъл…? — Той вяло махна към трупа на Брад и ние го последвахме към кабинета му.