С единия крак в гроба

Глава 18

Въпреки опасенията ми минаха три дни, без следа от майка ми или колегите ми. Бях изумена, защото Боунс се оказа прав и тя не се обади на Дон, пищейки: „Вампир, ааа!“ или нещо подобно. Нима наистина толкова силно се страхуваше да ме загуби, както твърдеше Боунс? След цял живот, прекаран със съзнанието, че майка ми щеше да бъде по-щастлива без мен, беше доста необичайно да свикна с мисълта, че тя ще захвърли някои от най-любимите си предразсъдъци, за да запази връзката помежду ни.

Или просто изчакваше подходящ момент. Това беше по-вероятно.

Боунс ме извеждаше всяка вечер. Ходихме на вечеря, на кино, на бар, или просто се разхождахме из Ричмънд. И ако трябва да съм честна, ще призная, че никога през живота си не се бях чувствала толкова щастлива. Всеки път, когато отварях вратата и го виждах да стои отпред, сърцето ми подскачаше лудешки. Той сигурно го чуваше, естествено, но никога не коментира факта. Придържаше се към правилото, което бях наложила, да го даваме по-бавно и изчакваше аз да направя първата крачка.

А за мен ставаше все по-трудно и по-трудно да не я направя. Да, бях казала да не избързваме, но колкото повече време прекарвах с Боунс, толкова по-смътно си спомнях защо изобщо е добра идея да не избързваме. Всеки път, когато ме хванеше за ръката, всеки път, когато телата ни се докосваха, по дяволите, всяка нощ, когато ме оставяше на верандата и си отиваше само след целувка за лека нощ, изгарях от копнеж. Нямаше да издържа още дълго без да му се нахвърля.

На четвъртата вечер Боунс каза, че иска да ми сготви вечеря, вместо да ме изведе навън. Съгласих се, чудейки се дали по този начин иска да създаде по-романтична атмосфера. Не възразявах. Ако зависеше от страстните желания на тялото ми, десертът нямаше да е нещо за ядене.

Понеже вкъщи нямаше нищо друго, освен полуфабрикати за микровълновата, той отиде да напазарува. Излязох на верандата, за да го посрещна, усмихвайки се на многото торби с покупки, когато лицето му се изопна.

— Наблюдават ни.

Боунс не се обърна, докато изричаше думите. Дългогодишният опит, помогна и на мен да устоя на желанието да погледна. Взех няколко торби от него и попитах тихо:

— Иън?

— Не. Едно от твоите момчета, онова от Охайо. Седи в колата си по-надолу по улицата и ако съдя по това, как пулсът му се ускори, мога да кажа, че си разкрита. Той знае какъв съм.

— Тейт? — Той бе единственият, когото Боунс беше видял преди време в Охайо, когато се появи Дон с изнудването си в стил „стани част от нас или умри“. — Мислиш ли, че майка ми му се е обадила?

Боунс ме избута вътре.

— Съдейки по скоростта, с която бие сърцето му, той е шокиран. Нямал е никаква представа. Навярно е възнамерявал да ти предложи компанията си, надявайки се, че ще му пуснеш. Кучи син.

Закрачих нервно наоколо. Боунс подреди покупките, сякаш всичко беше наред. Практичността бе негова силна страна. Така ми се пада, задето тренирах момчетата да разпознават и най-малките разлики във външния вид и в движенията на вампирите от тези на останалите хора, помислих си. Явно добре си бях свършила работата, защото Тейт бе познал какъв е Боунс чак от долния край на улицата. Заслушах се напрегнато. След секунда и аз долових забързаното дишане и сърцебиенето на Тейт. Да, беше потресен, определено можеше и така да се каже.

В следващия миг той форсира колата. Подкара в посока, противоположна на дома му, и беше близко до ума да се досетя накъде се е запътил.

— Имах нужда от още време — казах с известно отчаяние в гласа.

Боунс просто ми направи джин с тоник и ми го подаде. Изпих го, преди още ледът да успее да го охлади.

— По-добре ли си, сладурче? — Устните му се извиха в усмивка. — Това май ти действа успокояващо.

— Харесва ми на вкус. Това казват всички алкохолици, нали? — Въздъхнах заради внезапно налегналата ме умора.

— Искаш ли да си вървя, или да изчакам да видим какво ще предприемат? Казах ти, ако дойдат с подкрепление, ще ги чуем много преди да са пристигнали. Ти решаваш.

Измина минута на тих размисъл, после вдигнах поглед към Боунс.

— Е, рано или късно щяха да разберат. На Тейт ще му е нужен половин час, за да стигне до централата, после ще минат поне още трийсет минути докато Дон вземе решение какво да правят, а после ще изминат още трийсет минути, докато пристигне отряд тук, ако се реши на такива действия. Тейт не знае, че сме го видели, затова и няма да се чувства притиснат от времето. Можеш да останеш. Щом можах да кажа на майка ми, с Дон ще е като детска игра.

Опитах да се пошегувам, за да прикрия свиването в стомаха си, ала Боунс знаеше, че изобщо не се чувствам толкова самоуверена, колкото звучах.

Точно след час мобилният ми иззвъня. Едва не го счупих в бързината да го вдигна.

— Ало.

Правеше ми чест, че гласът ми изобщо не звучеше притеснено. От другата страна на линията Дон не създаваше впечатление да е толкова спокоен.

— Кат? Ти ли си?

— Това е моят телефон, кой друг би могъл да е?

Последва миг тишина, после той предпазливо попита:

— Всичко наред ли е при теб?

О, значи си беше помислил, че съм подмамила вампир у дома, за да го убия. Е, едно на нула за него, че веднага не си помисли най-лошото. Тейт не беше постъпил като него.

— Наред е. Защо? Какво става?

Отново последва кратко мълчание и след това Дон каза:

— Има спешен случай. Колко скоро можеш да дойдеш тук?

Погледнах към Боунс. Той сви рамене.

— Дай ми час.

— Един час. Ще те чакам.

О, не се и съмнявам, че ще ме чакаш. Затворих и избухнах.

— Няма да се откажа от теб!

Още щом думите излязоха от устата ми, осъзнах, че точно това имам предвид. Последните няколко дни ми бяха дали да разбера точно колко нещастна се бях чувствала без Боунс. Да се върна към празното си съществуване, само за да може всички около мен да се чувстват по-добре? Не, благодаря.

Боунс се изсмя мрачно.

— Правилно, мамка му. Няма да се махна, само защото те може и да не ни дадат благословията си.

— Обаче няма да напусна работата си. — Подсъзнателно бях взела решението си, но досега не го бях казвала на глас. — Това е повече от работа за мен. Имам възможност да променя живота на хора, които нямат към кого другиго да се обърнат, Боунс. Знам, че ще трябва да се справя с Дон и момчетата, но няма да напусна, докато те не ме принудят.

— По дяволите — въздъхна Боунс. — Щом искаш да продължиш с кръстоносния си поход и да отървеш света от неживите убийци, можеш да го правиш заедно с мен. Те не са ти нужни.

— Но аз съм им нужна. Ако не ми оставят друг избор, ще си тръгна, но ще се боря да ги накарам да размислят.

Той ме загледа със смесица от раздразнение и примирение. Най-накрая вдигна ръце.

— Добре. Ще трябва да помисля какво мога да направя по въпроса, както и за Иън, макар че за него имаме още малко време. Може би около месец, ако късметът не ни изневери. Все още не казвай на шефа си кой съм в действителност, в случай че той вече не се е досетил. Има някои подробности, които искам първо да изясня, преди да осъзнаят, че не си ме убила в Охайо.

— Какви подробности? Нещо свързано с Иън ли?

— Не с Иън, а с Дон. Интересен човек. През последните няколко месеца го проучвам. Чакам една информация да ми бъде потвърдена и ще ти кажа, когато това стане.

За Дон?

— Каква информация?

— Ще ти кажа, когато разполагам с нея — повтори той. После смени темата. — Знаеш, че ще те последвам дотам. Колко добре е обезопасена базата ви? Ако се опитат да те принудят да заминеш, къде ще те отведат? На пистата ли?

— Да, ако се решат на по-крайни мерки ще се опитат да ме отведат по най-бързия начин. Но обикновено от пистата не излитат самолети, така че ако видиш някой, значи съм на борда му.

— Не е нужно да ходиш там, но виждам, че вече твърдо си решила. Обаче първо премисли. Ако не успеят да те убедят да ме зарежеш и се досетят, че ще се опиташ да избягаш, какво ще ги спре да те убият? Мога да ти гарантирам, че нито един самолет с теб на борда няма да излети, но не ми харесва, че отиваш на място, където може би ти готвят капан. Доколко вярваш на тези мъже?

Наистина размислих, хладнокръвно и дистанцирано. После поклатих глава.

— Ако не са изчерпали всички други възможности, няма да натиснат спусъка. Първо ще се опитат отново да ме привлекат на тяхна страна. Ако започна да убивам хора, тогава ще ме елиминират, но иначе… не. Това не е в стила на Дон. — Срещнах погледа му, защото исках да види очите ми, докато изричах следващите си думи: — Когато те напуснах, си мислех, че това е единственият начин да спася теб и майка ми. Наистина. Ала през годините опознах Дон. Може и да е коравосърдечен кучи син, но не е студенокръвното същество, за което го взех в началото. Ако замина с теб, Дон не би оставил майка ми беззащитна, въпреки че заплаши да направи точно това, когато се срещнахме за пръв път. Да, би ме убил, ако реши, че ще унищожа организацията му, но това ще се случи, само ако няма друг изход. Не се страхувам да отида там, но, както казах, няма да се откажа от теб, само защото на Дон няма да му се хареса, че ти си вампир и че имаме връзка.

Боунс се приближи до мен. Погали лицето ми много нежно. После ръката му се плъзна в косата ми и той се приведе напред. Когато устните му се сключиха върху моите, простенах тихичко.

Тръпката, която моментално премина през тялото ми, можеше да е породена и от силата му, защото почувствах приятно боцкане по устните си щом се докоснаха до неговите. Но според мен тя бе пробудена от нещо друго, тъй като изпитах по-силно желание, щом езикът му погали моя. Придърпах го по-близо, докато телата ни не се притиснаха едно до друго като устните ни. Внезапно нуждата, която бях потискала в продължение на години, се завърна крещейки. Ръцете ми затегнаха прегръдката си около раменете му и после се втурнаха в трескава надпревара да докосват повече и повече от него.

Боунс положи ръце на гърба ми и ме притисна толкова силно към себе си, че почти ме заболя. Устата му покори моята с глад, заради който пулсът ми се изстреля в небесата, а ниско в тялото ми изригна ненаситно туптене. Той го усети, очевидно долови аромата, защото силно потърка слабините си в моите и това за малко да ме накара да свърша още там и на момента.

Откъснах се от него. Трябваше да го направя веднага, или никога нямаше да успея. Боунс задържа ръцете ми, когато яркозеленият блясък на очите му се срещна с моя. Ръцете му стискаха и отпускаха моите, сякаш се мъчеше да реши дали да ме дръпне отново към себе си, или да ме пусне.

— Ако те целуна отново, няма да спра — рече грубо.

Предупреждението беше като ехо на собствените ми мисли. Задъханото ми дишане като че ли ми се подиграваше с развълнувания си ритъм. Остани, нашепваше ми то. На Дон ще му е нужен поне час, за да дойде тук с подкрепление…

— Не можем, не сега — изстенах. — Иначе за момчетата ще бъде прекалено лесно да те убият, понеже вече ще си прикован под мен.

Боунс се засмя, но на мен смехът му ми прозвуча повече като дрезгаво ръмжене.

— С удоволствие ще рискувам.

Отстъпих, буквално откопчвайки пръстите му от ръцете си.

— Не сега — повторих, въпреки че всъщност исках да изкрещя: „Да, сега, и побързай!“ — Трябва да приключа с това. Отдавна трябваше да съм го направила, не мислиш ли?

Той раздразнено погледна подутината в панталоните си.

— Наистина отдавна.

Засмях се.

— Не с това, знаеш за какво говоря.

Боунс прокара пръсти през косата си и ме изгледа с поглед, който издаваше вътрешния му спор дали все пак да не ме хвърли на килима. Наложи се да се извърна, уплашена, че онова, което ще види в очите ми, само ще го окуражи.

— Добре — най-сетне рече. — Работата ти. Да обсъдим какви са вариантите, ако не приемат новината добре. Искам да си подготвена за бягство, ако се наложи.

— О, не се тревожи за това — отвърнах с прикрита измъчена усмивка. — Още преди години планирах маршрута си за бягство.