Шинджу

Девета глава

Вперил поглед право пред себе си, Сано крачеше бързо по улицата към полицейското управление. Само че подмина канцеларията си, не се отби и в жилището си, а потърси усамотение в задната градина. Нужно му бе спокойствие, за да обмисли следващия си ход.

Разбираше добре, че Огиу не може да оправдае, а още по-малко да поощри едно разследване, когато всички факти сочат самоубийство. Да, беше грешка, че се обърна към началника си с толкова неубедителни доказателства. Трябваше бързо да открие безспорни доказателства за убийствата, доказателства, които нито Огиу, нито Ниу ще могат да отхвърлят.

Сано въздъхна печално. За да се сдобие с подобни доказателства, трябваше отново да пренебрегне нарежданията на Огиу. Дори и да попадне на някакви улики, перспективите са доста отчайващи предвид на опасностите, които грозят него и семейството му. Но по някакъв начин синовният и йерархичният дълг в съзнанието му бяха заглушени от дълга към Глициния и д-р Ито. Ако сега се откажеше, щеше да обезсмисли стореното от тях. Слисан, си даде сметка, че е готов да рискува всичко, за да удовлетвори желанието си да разкрие истината.

Стана и се отправи към конюшните. Разговорът с Кикуноджо няма как да стигне до ушите на съдията или на господарката Ниу. Значи нищо не го заплашва.

Скоро Сано стигна в театралния район «Сарууакачо» в квартал «Гинза». Ярки надписи по стените на четирите главни театъра обявяваха програмата и пиесите, които се играеха на сцените им. Хора от всички прослойки и възрасти изпълваха широките улици и се редяха на опашки пред касите. Сано знаеше, че някои от тях бяха чакали цяла нощ, за да си купят хубаво място, откъдето да гледат любимите си актьори.

— Къде играе Кикуноджо? — попита той най-близкия минувач.

Мъжът посочи към най-големия театър и рече:

— В «Накамура».

Сано се промъкна през блъсканицата. На фасадата на театър «Накамура» висеше красив надпис: «Днес представяме „Наруками“ с великия Кикуноджо в главната роля!» Пред касата нямаше опашка, значи представлението беше започнало.

— Може ли все още да вляза? — обърна се той към продавача на билети без особена надежда. «Наруками»[42] — пиеса за принцесата, която спасява Япония от лудия монах, спрял дъждовете с магия — винаги привличаше многобройна публика, а Кикуноджо неизменно пълнеше залите, каквото и да играеше.

Но продавачът кимна и му подаде билет с думите:

— Има свободни места отляво, господине. Пиесата се върти от два месеца и почти всички са я гледали.

Сано влезе в театъра и спря за момент да се ориентира. Залата тънеше в плътен мрак, тъй като противопожарните наредби забраняваха използването на вътрешно осветление. Само на сцената горяха фенери и Сано видя, че пиесата е към края си. Пред декор от изрисувани планини актьорът, който играеше лудия монах Наруками, пееше за опустошението, което ще докара на страната, като спре дъждовете. Удебелените черни вежди и бакенбарди му придаваха демоничен вид. Произнасяше думите си с дълбок, резониращ глас, като в същото време крачеше напред-назад и жестикулираше усилено. Музикантите в левия край на сцената какофонично съпровождаха заканите му. Арията свърши и в настъпилата тишина се чу шепот:

— Ето го! Идва!

Сано почувства как през публиката премина вълна от напрежение и очакване.

Една жена вървеше бавно и тържествено по пътеката от дъното на театъра до сцената. Принцеса Таема — в изящно кимоно от лилав сатен на бели хризантеми — пристигаше да освободи дъждовете и да спаси Япония. Лицето й бе поразително красиво с призрачно бял грим и алени устни. Дългите й черни коси се спускаха чак до кръста.

— Кикуноджо! Кикуноджо! — името отекна из залата и публиката избухна в аплодисменти.

Принцеса Таема стигна до сцената. Зрителите утихнаха и тя започна да пее. Сано седеше вкаменен. Знаеше, че Кикуноджо е най-изтъкнатият онагата[43] в Едо — специалист в изпълнението на женски роли, — и въпреки това не можеше да повярва, че фигурата на сцената всъщност е мъж. Гласът, походката, стойката, изражението и движенията му бяха въплъщение на женствеността. Сано наблюдаваше очарован как принцеса Таема започна да прелъстява Наруками. Всеки мъж може да се облече в женски дрехи, но геният на Кикуноджо се изразяваше в умението му да внушава чувства. Сано почти физически усещаше сексуалното излъчване на принцеса Таема и бе сигурен, че публиката също му е подвластна. Нима Наруками ще устои? Не. С много пеене и жестикулираме накрая той се предаде. Принцеса Таема сряза вълшебното въже, което задържаше дъжда. Музикантите имитираха звуци от падаща вода. Япония бе спасена сред възторжени възгласи и аплодисменти.

Сано остана на мястото си, докато зрителите напуснаха театъра. После се отправи зад сцената, където Кикуноджо важничеше сред група страстни почитателки.

Онагата бе по-едър, отколкото изглеждаше на сцената. Когато се приближи, Сано забеляза и други белези на истинския му пол — дългите грациозни ръце бяха с масивни кокалчета и китки, чертите му, макар и фини, не притежаваха мекотата на женското лице. Хитрините, които използваше, за да прикрива мъжките си черти, бяха очевидни — дългите увиснали краища на специалния пояс го правеха по-нисък и фин, а сведената към гърдите брадичка прикриваше адамовата ябълка. Но всичко това изобщо не смущаваше почитателките му. Те се кикотеха поруменели, докато се приближаваха една по една, за да му поднесат своите почитания — красиво увито пакетче или неумело изречен комплимент. Кикуноджо се усмихваше с грациозен поклон и оставяше подаръците на малка масичка встрани.

Сано изчака и последната почитателка и после се представи.

— Кикуноджо сан, може ли да поговоря с вас насаме?

Кикуноджо извади копринено ветрило от диплите на кимоното си. Закри долната част на лицето си и рече приглушено:

— Уважаеми… моите ангажименти са толкова много… Предстои ми още едно представление днес… Хиляди извинения, но не разполагам с никакво време… Може би друг ден…

Жестовете, тънкият тих глас и провлачената реч имитираха безупречно говора на благородните дами. Изпълнението бе впечатляващо, но Сано не възнамеряваше да го остави да се измъкне.

— Отнася се за Норийоши — каза той. — Ако искате, ще говорим тук, пред хората. Или предпочитате друго място?

За миг очите на Кикуноджо се разшириха. Той кимна смирено и рече иззад ветрилото:

— Елате с мен.

Сано последва величествената му фигура по сумрачния коридор към гримьорната. Събуха се пред завесата на входа и Сано забеляза развеселен, че обувките на Кикуноджо са по-големи от неговите. В стаичката имаше няколко закачалки с ярки кимона, перуки на дървени глави, ветрила, украшения за коса, обувки и сгънато бельо. Тоалетката бе отрупана с четки, пухчета за пудра и бурканчета с грим. На една маса имаше пакетчета, подобни на онези, които Сано току-що видя да му поднасят — подаръци от други обожателки. Дали Юкико е била една от тях? Предсмъртното й писмо предполагаше връзка с театъра Кабуки, а господарката Ниу бе отбелязала лошото влияние на театъра върху младите момичета.

Кикуноджо коленичи пред тоалетката. Сано също, но с известно притеснение — истинските онагата никога не се разделяха с изпълнявания женски персонаж, дори и извън сцената. Твърдяха, че така успяват по-убедително да представят ролите си. Трябваше ли сега Сано да се включи в маскарада и да се обръща към Кикуноджо като към жена? Как да забрави, че актьорът е мъж? За негово облекчение онагата изостави ролята си — явно не виждаше смисъл да хаби усилията си за един обикновен йорики.

— Казвайте, каквото ще ми казвате, и моля, побързайте — подкани го актьорът и хвърли настрана ветрилото си. Изпъна по мъжки раменете си, но гласът му остана тънък като на момиче. — Чака ме важна среща преди следващото представление.

— Да платите на някого като Норийоши, за да пази тайните ви? — попита Сано с надеждата да хване актьора неподготвен.

— Не отричам, че ме изнудваше — спокойно отвърна Кикуноджо. — Надявам се, няма да възразите, ако се преобличам? Нямам много време.

— Ни най-малко — Сано наблюдаваше заинтригуван как Кикуноджо махна перуката и откри бръснатото си теме. После взе парче плат, топна го в бурканче с масло и изтърка грима от лицето си. В слисваща метаморфоза ослепителната принцеса Таема се превърна в прехвърлил трийсетте мъж с доста невзрачни черти.

— Норийоши вече няма да ме тормози — заговори Кикуноджо. — Нито мен, нито когото и да било. И ще ви кажа, че смъртта му изобщо не ме трогва. Жалък хитрец!

Човек не би изразил така открито чувствата си, ако знае, че е заподозрян в убийство, помисли си Сано.

— За какво ви изнудваше? — попита.

Кикуноджо развърза пояса си и съблече две кимона — връхното и другото, под него. Тялото му беше слабо, но добре поддържано. Беше си сложил подплънки на гърдите и ханша. Сано реши, че притежава достатъчно сила, за да убие Норийоши и Юкико и да ги хвърли в реката.

— Носят се странни слухове — каза Кикуноджо, за да избегне отговора. — Разправят, че Норийоши не се е самоубил, а някой му е помогнал. Вие чухте ли за това?

— Може и да съм — отвърна Сано и тайно се възхити на хитрината му. Актьорът явно бе достатъчно интелигентен, за да планира и да извърши сложно убийство. — Та за какво ви изнудваше?

Кикуноджо се облече в семпло мъжко кимоно от черна коприна и се препаса с най-обикновен черен пояс.

— Това не е ваша работа.

— Моя е, защото Норийоши наистина е бил убит.

Кикуноджо въздъхна с раздразнение:

— Не съм го убил аз, ако затова сте тук — понеже Сано не отговори, продължи: — Е, добре. Норийоши знаеше, че се срещам с омъжена жена. Съпругът й би ни убил, ако знаеше.

Онагата имаха лоша слава, защото привличаха както жени, които намираха превъплъщенията им за безумно възбуждащи, така и мъже, които просто харесваха мъже.

— Шогунът може да прави каквото си иска… даже с дъщерите или синовете на министрите си — продължи Кикуноджо. — Но обикновените прелюбодейци жестоко се наказват — или от гневните съпрузи, или от властите. Правилно ли е това, йорики?

Сано прозря, че Кикуноджо отново се опитва да отклони разговора:

— Рангът определя привилегиите, Кикуноджо сан. Кажете сега за Норийоши.

Кикуноджо го погледна с неволно уважение:

— Норийоши искаше все повече и повече пари. Изстиска ме до капка. Накрая, преди около месец, започнах да си мисля: «Какво толкова? Ако проговори, кой ще му повярва? Моята дума срещу неговата. Аз съм известен и уважаван, а той е никой.» И реших да рискувам. Казах му, че няма да плащам повече — Кикуноджо взе бяло дамско кимоно, сложи го върху квадратна червена кърпа заедно с чисти чорапи, перука и набор грим. — Трябваше да постъпя така много отдавна. Защото Норийоши изобщо не проговори, нито ми поиска повече пари.

Ако Кикуноджо наистина бе престанал да плаща, откъде бяха парите в стаята на художника, запита се Сано.

— Имате ли алиби за нощта на убийството?

Кикуноджо се засмя, докато връзваше краищата на кърпата:

— Дори и да исках да убия Норийоши, нямаше да разполагам с нужното време. Вечерта, когато е умрял, имах репетиция до късно след полунощ. От утре започваме нова пиеса. А след това… — усмивката му по странен начин възроди принцеса Таема. — След това бях при дамата на сърцето си.

— Тя ще потвърди ли?

Онагата сведе съжалителен поглед към Сано:

— Разбира се, че не. Нали ви казах, че е омъжена? И не си правете труда да ме питате за името й, няма да ви го кажа.

Сано стисна зъби раздразнен. Получаването на сведения в неофициално разследване наистина се оказваше трудна работа.

— Други въпроси? — попита Кикуноджо.

— Само един. Познавате ли Юкико, дъщерята на владетеля Ниу? — Сано впи поглед в лицето на Кикуноджо, за да открие поне сянка на смут, но видя само недоумение от този страничен и несъществен въпрос.

— Юкико… — актьорът присви очи, напрягайки мисълта си. — Да, сещам се. Виждал съм я. Цялото семейство често идва на театър.

Ако Кикуноджо е убиецът на Норийоши и Юкико, признанието му можеше да е находчив начин да покаже, че няма какво да крие. Пък и Сано лесно би открил, че семейство Ниу са почитатели на Кабуки, и една лъжа би събудила подозрението му. Може би Кикуноджо е убил Юкико, защото е видяла насилствената смърт на изнудвача Норийоши?

— Извинете ме, но трябва да тръгвам — прекъсна мислите му Кикуноджо. — Вече съвсем закъснях. Всъщност, ако търсите убиеца на Норийоши сред жертвите му, по-добре поговорете с Райден, бореца по сумо.

За пореден път Сано се възхити на Кикуноджо — все пак най-добрият начин да отклониш подозрението от себе си е като го насочиш към някого другиго!

— А защо го е изнудвал?

Кикуноджо сви рамене:

— Питайте самия Райден — той плъзна встрани вратата на гримьорната.

— Смятах, че навън също се движите в женски дрехи.

— Понякога ми се налага да жертвам изкуството в името на дискретността — поясни Кикуноджо. — Хората ще ме познаят в сценичния ми костюм, някои от тях даже ще си позволят да ме последват. Не мога да допусна това, защото… трябва да се погрижа за един много личен въпрос. Ще се наложи да се преоблека, когато стигна там — и той метна вързопа на рамо.

Значи Кикуноджо отиваше при «дамата на сърцето си», осъзна Сано, но не пожела да си отговори защо актьорът трябва да си взима и женското кимоно.

Онагата се усмихна, сякаш прочел мислите му:

— Сайонара[44], йорики — и се поклони ниско за сбогуване. После великият Кикуноджо се обърна и пое по улицата — един безличен човек сред многоликата тълпа.

Сано го последва. Кикуноджо имаше мотив да убие Норийоши. Познаваше семейство Ниу. Освен това притежаваше интелигентността да планира и силата да осъществи убийствата. В мъжки одежди се придвижваше свободно, без да привлича вниманието. Присъствието му на репетицията сигурно щеше да бъде потвърдено от другите актьори, но дали наистина бе прекарал нощта с жена? Трябваше да открие коя е. Сега онагата може да го отведе право там.