Шинджу

Втора глава

Затворът на Едо бе място зловещо и скверно и никой не отиваше там доброволно. На Сано не му се нравеше перспективата за подобно посещение, но разследването го налагаше, тъй като телата на Норийоши и Юкико бяха отнесени в затворническата морга. Сега, когато пристигна тук, заоглежда сградата със смесица от любопитство и безпокойство.

Мрачното здание бе опасано от тесен канал със застояла вода. Над страховитите каменни зидове се извисяваха стражевите кули. През специални отвори в основата на стените изтичаха и се вливаха в канала отходните води от килиите. Крещящите признаци на мизерия и запуснатост безмълвно доказваха отвращението на градската управа към затвора и към обитателите му — между камъните свободно се стелеха плевели и мъх, от покрива липсваха керемиди, а мазилката се лющеше на едри късове. Паянтов дървен мост прехвърляше канала и свършваше пред входната стражница с масивни, обковани с желязо порти. Покрай затвора криволичеха потъналите в мръсотия улички на Кодемачо. Достатъчно отдалечено от замъка и от представителните административни райони, в най-северната част на Нихонбаши, бедняшкото предградие Кодемачо представляваше идеалното място за затвор.

Пронизителните крясъци на дрипавите деца, които играеха пред затвора, и вонята на гранясала запръжка откъм задните дворове на копторите изглеждаха приятно примамливи на фона на звуците и миризмите, идващи от затвора. Сано бе чувал толкова ужасяващи истории за онова, което ставаше вътре, че сега, като си спомни за тях, тръпки го побиха.

Пристигането му предизвика суматоха сред стражите. Когато слезе от коня си и го завърза за един кол, трима пазачи се втурнаха един през друг да го посрещнат. Той усети смутените им погледи.

— На вашите услуги, господарю — нисък поклон съпроводи угодническия им тон.

Неугледната им външност, късо подстриганите коси, многократно кърпените кожени одежди и гамаши и единственият меч, който всеки от тях носеше, издаваха потеклото им — хора от простолюдието, вероятно бивши дребни престъпници, на които бе позволено да носят оръжие само за да не се налага самураи да изпълняват такава унизителна служба.

— Аз съм йорики Сано Ичиро — рече той. — Искам да разговарям с тези, които са докарали тази сутрин труповете от двойното самоубийство.

Стражите го гледаха втренчено. Сигурно не са и сънували, че ще видят жив йорики, осъзна Сано, какво остава да им дойде на крака. Можеше да се обзаложи, че на колегите му не им е и хрумвало да стъпят на такова място. Единият от стражите неволно се изкиска, а здравенякът до него, очевидно главният сред тях, го зашлеви с опакото на ръката си:

— Какво чакаш? — изръмжа той. — Веднага го заведи при управителя.

Пазачът избута назад тежките дървени греди, които препречваха входа. Сано пристъпи напред, готов за най-лошото.

Първото му впечатление бе успокоително. В малък двор, застлан с пръст, стояха на пост още петима стражи. Въздухът тежеше от миризмата на урина. Трийсетина крачки по-нататък се издигаше паянтова барака с дебели решетки на прозорците. Когато мина през дъсчената врата, попадна в една стая, която спокойно можеше да бъде канцелария в административния район, ако не беше охлузеният вид на мебелите. Пазачът го поведе нататък по външния коридор и почука на една врата.

— Влез!

Ниско приведен в поклон, стражникът каза:

— Почитаеми управителю, водя ви личен гост — и пристъпи напред, за да освободи място за Сано.

Управителят, седнал зад отрупано с документи писалище, посрещна молбата на Сано с явно недоумение. После сви рамене и нареди на пазача:

— Доведи ета[16] — след което поясни на Сано с извинителен тон: — Трябва да ви помоля да изчакате навън, йорики. На ета е забранено да влизат в тази сграда[17].

Сано последва пазача обратно в малкия двор, като разсъждаваше над тази част от затворническия протокол. Ета бяха най-низшите окаяници, дъното на обществото. Хората ги смятаха за духовно скверни, защото по наследство вършеха всякакви свързани със смъртта дейности. Всички ги отбягваха и ета живееха изолирани от останалото население в покрайнините на града. Не можеха да сключват брак извън рамките на собствената си прослойка, нито пък по какъвто и да било начин да избягат от нея. Възлагаха им най-мръсната и презряна работа — изпразваха помийни ями, събираха отпадъци, отнасяха труповете след наводнения, пожари или земетресения и служеха като персонал в затвора и моргата. Сано знаеше, че тук с труповете се занимават точно ета, но нямаше представа, че дори и в затвора достъпът до определени места им е забранен.

— Моля, изчакайте тук, господарю.

Пазачът изчезна зад ъгъла на постройката. След малко се върна, придружен от трима ета в еднакви къси кимона от неизбелено платно. Единият от тях беше прехвърлил петдесетте, а другите едва ли имаха и двайсет години. В очите им се четеше страх, а по лицата им беше изписан ужасът на хванати в капан животни. И тримата едновременно паднаха на колене с прострени напред ръце и опрени в земята чела. Двамата младежи трепереха и Сано знаеше защо: стига да поискаше, един самурай можеше да ги убие заради случайна своя приумица — да изпробва нов меч например, при това без да го заплашва каквото и да било законово наказание. Но веднага в съзнанието му изплуваха всички ужасяващи истории за изтезания на затворници, които бе чувал. Мъчителите, тъмничарите и палачите винаги бяха ета. В този миг Сано изпитваше към тримата ета едновременно съчувствие и погнуса.

— Вие ли сте обработили двата трупа от шинджу, докарани тези сутрин?

Последва мълчание. По-възрастният се престраши и отвърна:

— Да, господарю.

Другите двама само кимнаха в знак на потвърждение.

— Да сте видели някакви белези, които да подсказват, че не е самоубийство? Някакви рани? Синини?

— Не, господарю — едва чуто промълви по-възрастният.

Другите, които вече трепереха неудържимо, този път останаха безмълвни.

— Не се страхувайте. Мислете. Спомнете си как изглеждаха телата.

— Съжалявам, господарю. Не знам.

След още няколко опита Сано си даде сметка, че едва ли ще получи полезна информация от стъписаните и онемели от страх ета.

— Добре, свободни сте — каза той разочаровано.

Двамата младежи припряно се отдръпнаха, все така на колене, после станаха и тичешком изчезнаха. Но възрастният не помръдна от мястото си:

— Простете нахалството, почитаеми господарю. Позволете ми да се опитам да ви помогна — каза той.

Надеждата на Сано се възроди.

— Стани — нареди той в желанието си да огледа по-добре този ета, който имаше самочувствието да отстоява себе си. — Какво имаш да ми кажеш?

Мъжът стана. Беше сивокос, с интелигентни очи и широко сурово лице с благородно излъчване.

— Аз самият не мога да ви кажа нищо, господарю — каза той, като гледаше Сано право в очите. — Но мога да ви отведа при човек, който знае всичко.

Заинтригуван, Сано отвърна:

— Добре.

Той последва ета по една пътека, която зави зад постройката и ги отведе в друг двор. Там видя огромна, измазана с хоросан сграда със солидни каменни основи — самият затвор. Малките прозорци високо над земята му придаваха вид на крепост. Петима други пазачи ги посрещнаха пред масивната и здрава врата и ги въведоха вътре.

Страховити шумове и миризми връхлетяха изтънчените сетива на Сано. Иззад вратите от двете страни на коридора долитаха ужасяващи стонове и сърцераздирателни хлипове. Подминаха ги двама тъмничари. Единият от тях блъскаше по всяка врата, усилвайки врявата:

— Всичко виждаме, вонливи копелета! — викаше той. — Внимавайте как се държите!

Другият буташе през процепите в долния край на всяка врата по един поднос с прогнили зеленчуци и вкиснал ориз. Наоколо бръмчаха мухи и се стелеше тежката миризма на пикоч, изпражнения и повръщано. Мръсни вади се точеха от килиите и криволичеха по каменния под. Сано се слиса, когато огромен тлъст плъх пресече пътя му. Ета бързо го преведе зад ъгъла и нататък по друг коридор. Тук шумът намаля, но не и вонята, която го блъскаше в ноздрите при всяко вдишване. В този момент една врата се отвори рязко. Двама тъмничари бързо извлякоха в коридора гол, изпаднал в несвяст мъж. От носа му течеше кръв; тялото му бе покрито с току-що нанесени рани. Тъмничарите отвориха една килия и захвърлиха тялото вътре. Докато минаваше покрай вратата й, Сано мярна в тясното пространство петима мършави затворници, потънали в мръсотия. Той отмести поглед ужасен. Възможно ли бе някой да се е провинил толкова, че да е заслужил подобно отношение? Не можеше ли управляващите да държат в подчинение народа, без да налагат изтезания и глад дори за най-дребните нарушения на закона? Пък и това бяха сравнително леки присъди, като се има предвид, че повечето затворници се екзекутираха веднага след съда. Съзнанието, че служи на същата тази власт, го ужасяваше. Опита се да не мисли за това.

Сякаш отгатнал мислите му, ета го изведе навън — в друг двор, заобиколен с висока бамбукова ограда. Сано въздъхна с благодарност.

— Моргата, господарю — ета отвори вратата на една постройка със сламен покрив и с жест го прикани да влезе.

Сано се поколеба. Страхуваше се, че онова, което предстоеше да види в моргата, ще е по-ужасно от всичко видяно до този момент. Плахо пристъпи в чисто помещение с дъсчен под и прясно измазани стени, покрай които бяха наредени сандъци и каменни корита. В средата на стаята бяха разположени две маси с леко извити нагоре краища. При отворения прозорец стоеше човек и четеше книга на гаснещата следобедна светлина. Носеше дълга тъмносиня роба — обичайното за лекаря облекло, — а раменете му бяха загърнати в сиво одеяло, за да се предпази от просмукващата влага. Обърна се. Беше около седемдесетте, с високо изпъкнало чело и издадени скули. Дълбоки бръчки се спускаха отвесно от двете страни на дългия му аскетичен нос и стигаха до тънките очертания на устните му. Имаше късо подстригани бели коси, малко оредели при слепоочията, но иначе все още буйни. Проницателните му очи се впиха в Сано за миг, после мъжът сведе поглед към книгата си, сякаш раздразнен, че му прекъсват четенето. Сано също се взря в книгата. Приближи се и видя рисунка на човешко тяло, върху която бяха изписани думи с непознати букви на чужд език.

Лекарската униформа, книгата, чертите на това лице… Сано си спомни как преди десетина години този човек бе публично опозорен — стражите го влачеха по улиците на Едо, подлагаха го на всякакви унижения, разлепяха лика му по табелите в града и крещяха името му.

— Д-р Ито! Ито Генбоку! — възкликна слисан Сано. — Но аз смятах, че… — той млъкна, защото се страхуваше да не обиди лекаря.

Преди петдесет години властта бе наложила политика на строга изолация от външния свят. Йемицу, третият шогун от клана Токугава, трябваше да укрепи страната след дълги години гражданска война. Поради страха, че чуждо оръжие и военна помощ ще позволят на някои даймиота да съборят режима му, той бе прогонил от Япония португалските търговци и мисионери, както и всички останали чужденци, за да прочисти страната от чуждо влияние. Единствено холандците получиха височайшето позволение за търговия, и то само на остров Дешима в залива Нагасаки. Там те бяха под денонощна охрана, а да контактуват с тях, имаха право само най-доверените васали на шогуна. И до ден-днешен чуждестранните книги бяха забранени — всеки, заловен да практикува чужда наука, се наказваше жестоко.

Сано знаеше, че сред интелектуалците бе възникнало нелегално движение. Рангакуша — японски учени от холандската школа — си осигуряваха по нелегални канали чуждестранна литература — книги по медицина, астрономия, математика, физика, ботаника, география и военни науки. Те скришом се домогваха до забраненото познание. Ето че сега новоназначеният йорики стоеше пред най-известния рангакуша[18]. В юношеството си Сано тайно се бе възхищавал от смелостта на този мъж. Д-р Ито Генбоку, някогашен лекар на императорското семейство, бе заточен на остров Еношима заради практикуването на холандска медицина и провеждането на чуждоземски научни експерименти. Какво правеше сега тук?

— Да, аз съм Ито Генбоку, но не съм и стъпвал в Еношима — каза д-р Ито, сякаш в отговор на мислите на Сано. Имаше дрезгав, но приятен глас. В тона му прозвуча горчива самоирония, когато добави: — Всъщност доста хора смятат, че да си управител на моргата в Едо, е много по-лошо, отколкото изгнание и Еношима. Или поне поддръжниците на Токугава смятаха така, когато смениха наказанието ми. Само че това предлага своите предимства — той вдигна книгата. — Тук мога спокойно да си чета. Никой не го е грижа, щом в моргата цари ред — после запита рязко. — Кой сте вие и какво искате?

Когато се представи и обясни защо е дошъл, Сано си даде сметка, че не бе поздравил подобаващо д-р Ито. Нещо в него правеше формалностите излишни. Може би прямостта му или пък фактът, че като лекар стои извън строгата класова система, която налагаше определен тип поведение при взаимоотношенията между хората.

— Ета не можаха да ми кажат това, което ме интересува, затова този ме доведе при вас — обясни Сано. — Исках да узная дали по дрехите или телата на шинсу — самоубийците е имало нещо, което да навежда на мисълта за насилствена смърт?

— Не съм виждал телата. За съжаление бях зает със загиналите от пожара предната нощ — д-р Ито отправи предизвикателен поглед към Сано. — Не съм убеден, че ще предпочетете да споделите моите методи за определяне характера на смъртта, вместо да разчитате на собствените си умения за наблюдение, още повече че Ниу Юкико вече е изпратена на семейството да я погребе.

Значи в крайна сметка съдията Огиу не му се бе доверил напълно, помисли си Сано. Бе дал лично нареждане за връщане на трупа, без да оставя възможност за грешка или небрежност.

— Затова пък тялото на Норийоши все още е тук — продължи Ито. — Ако искате, можем да го огледаме заедно?

Сано се почувства хванат в капан. Шинтоистката традиция, в която бе възпитан, учеше, че всякакъв допир със смъртта е причина за духовно оскверняване. Но щеше да умре от срам, ако трябваше да признае страха си пред този човек.

— Да, Ито сан — отвърна глухо.

Д-р Ито се обърна към ета.

— Мура сан — каза той, използвайки почтителната форма на обръщение, както би постъпил с всеки друг човек, — донесете тялото на Норийоши.

Мура излезе. Не след дълго се върна, придружен от двама ета. Мура носеше безформен платнен вързоп, а другите двама мъкнеха нещо дълго, загърнато в бяло платно. Оставиха го на една от масите и започнаха да го развиват. Д-р Ито посочи към вързопа в ръцете на Мура и кимна на Сано:

— Вещите на Норийоши. Можете да ги разгледате.

Сано бавно подреди съдържанието на другата маса, само и само да отложи мига, в който щеше да се наложи да погледне към голото тяло, което вече се показа изпод покрова. Намери сламен сандал, увит в сини панталони, и кимоно.

— Бил е беден — отбеляза Сано, заблуден от евтиния плат на кимоното. Сандалът, доста износен от вътрешната страна на петата, би могъл да принадлежи на когото и да било от простолюдието. Семейство Ниу би се противопоставило на брак между него и Юкико дори само по тази причина. Нима съвсем напразно бе рискувал да си навлече гнева на Огиу и бе предизвикал ужас в затвора? Той въздъхна: — Може пък наистина да е самоубийство поради нещастна любов и нищо повече.

— Да видим какво ще ни каже по този въпрос самият Норийоши — д-р Ито остави настрана книгата си и пристъпи към трупа. Макар че позата му бе гордо изправена и властна, той се движеше предпазливо. Лицето му се сгърчи от болка. — Сега можете да си тръгвате — каза той на двамата ета, които бяха донесли трупа. — Мура сан, бих искал да останете.

Лишен от възможността да отлага повече, Сано предпазливо надзърна към масата. Първото му чувство бе облекчение. Вдървеността, която бе сковала крайниците на Норийоши и от която палците му бяха щръкнали към тавана, а устата зееше, му придаваше вид на гротескна кукла, а не на човек, който доскоро бе живял и дишал. По нищо не приличаше на малтретираните при публична екзекуция, нито на подпухналите трупове, които вадеха от каналите след наводнение. По голата му плът и по слабините бяха полепнали водорасли и мръсотия, но нямаше кръв или признаци на разлагане. Заинтригуван, Сано се приближи до масата за по-подробен оглед. Вниманието му бе привлечено от моравите петна около китките и глезените на Норийоши.

— Ожулено от въжетата, с които е бил вързан към Юкико — поясни д-р Ито.

Иначе по тялото му нямаше други подозрителни белези. Стомахът му бе подут, а лицето — подпухнало, но крайниците му бяха тънки и повечето от зъбите му си бяха на място. Преди кончината си очевидно се е радвал поне на прилично здраве за мъж около четирийсетте. В случай че смъртта му бе причинена не от удавяне, а от нещо друго, видими признаци за това липсваха.

— Видях достатъчно — рече Сано. — Благодаря за…

Но д-р Ито не го чу. Гледайки навъсено трупа на Норийоши, той каза:

— Мура сан, обърнете го.

Ета покорно претърколи тялото на една страна. Д-р Ито се надвеси над него и внимателно огледа главата и врата.

Сано се приближи още и тогава долови миризмата на трупа — сладникава, неприятна, като в месарски магазин, примесена с едва доловим мирис на риба от реката. Той отстъпи към отворения прозорец. Ито махна на ета да обърне Норийоши по очи.

— Какво е причинило това? — попита Сано, сочейки огромна червеникава синина, която покриваше гърба, задните части и крайниците на Норийоши.

— Отлагането на кръвта след настъпването на смъртта.

Ито извади парче плат от джоба на престилката си и уви ръката си с него. После заопипва главата на Норийоши. Явно въпреки прогресивните си схващания все още не бе преодолял собственото си отвращение от трупове.

— Мура сан, нож и бръснач — нареди Ито. После се обърна към Сано. — Тук в основата на черепа има хлътване. Сега ще го огледаме по-внимателно.

Сано се взря, но не видя нищо. Нямаше никакво желание лично да опипа главата. Изчака, докато Мура отряза част от косите и обръсна скалпа там, където му бе посочил лекарят. После забеляза моравото петно, вдигна очи и впери настоятелен поглед в Ито.

— От какво е? От удар, който го е убил, преди да е бил хвърлен във водата? — попита с едвам сдържано вълнение в гласа.

— Може да е от камък или издатина, в която се е блъснал, падайки в реката — д-р Ито наблегна на последните думи. — Или пък е получено през първия час след настъпването на смъртта, когато един удар все още може да причини синина. Не знам точно. Но има сигурен начин да разберем дали се е удавил.

Пулсът на Сано заби учестено. Интуицията му подсказваше, че раната на Норийоши е нанесена от убиец. Трябваше непременно да разбере.

— Как? — попита нетърпеливо.

— Ако се е удавил, във вътрешностите му ще има вода — отвърна Ито. — А за да проверим, трябва да го срежем.

Сано погледна Ито с нескрита погнуса. Дисекцията на човешко тяло, както и всяка друга процедура, макар и косвено свързана с чуждоземска наука, бяха също толкова незаконни днес, колкото и по времето, когато бяха арестували доктора. Може би властите вече не се интересуваха дали Ито нарушава закона, но пък дали щяха да нехаят така и за Сано? Ако за станалото узнаеха неподходящи хора, той щеше не само да загуби поста си, но и да бъде прокуден и опозорен, без право да види отново нито дома, нито семейството си.

Сано понечи да възрази, но д-р Ито вплете поглед в неговия и го накара да замръзне. Аз рискувах всичко в търсене на забранени истини, сякаш казваха проницателните очи. А ти самият докъде си готов да стигнеш? Съзнанието на Сано се сгърчи от неизказаното предизвикателство. Той отчаяно се опита да извика образа на баща си и на съдията Огиу. Повтори си, че има задължения към тях. Но вместо това пред очите му изникнаха помощниците на дошина, които ритаха нещастния умопомрачен просяк. Отново почувства възторга от момента, в който бе предотвратил една несправедливост и бе върнал разследването на пътя към истината.

— Добре — отвърна накрая. Бе направил първата стъпка и нямаше право на отстъпление.

Д-р Ито кимна и Мура отиде до шкафа. От там извади дървен поднос със стоманени триони, дълги бръсначи, набор от ножове и куп други инструменти, които Сано не беше виждал никога през живота си.

Вероятно бяха холандски. Мура остави подноса на масата до трупа, отново се върна при шкафа и извади парче бяло платно, което завърза като маска върху долната част на лицето си.

Отработените му движения подсказаха на Сано, че това не е първата аутопсия, която се извършваше тук. Както и бамбуковата тръба, която тръгваше от една дупка в масата и стигаше до канала на пода. Помещението бе специално пригодено за експериментите на д-р Ито.

Мура обърна трупа на Норийоши по гръб. После избра един тънък нож и го поднесе към гърдите му. Очевидно той, а не Ито щеше да извърши фактическото срязване. Въпреки своите оригинални възгледи според установената традиция Ито щеше да остави ета да извърши манипулациите с трупа.

Сано наблюдаваше с ужас и възхита как острието чисто се вряза в плътта на Норийоши и се плъзна от основата на гръдната кост на долу към пъпа.

— Никаква кръв? — изненада се той и вътрешно изпита облекчение.

— Мъртъвците не кървят — отвърна кратко д-р Ито.

Сега Мура направи няколко среза, перпендикулярни на първия. После нагласи в един от тях инструмент с плоско острие.

Изпръхналите розови ръбове на срязаната плът представляваха ужасна гледка. Сърцето на Сано заблъска в гърдите му. Ръцете му изстинаха и плувнаха в лепкава пот. Той се взря в искрящата червена тъкан, която се появи, след като Мура свали кожата от гръдния кош на Норийоши. Преглътна с мъка. Стомахът му се преобърна. Пот се стичаше по лицето му въпреки студения въздух, който влизаше през прозореца. Целият настръхна. Усещаше, че му призлява, но се мъчеше да го превъзмогне, като се съсредоточи върху нещо различно. Не можеше да изложи публично трупа на Норийоши. Следите от аутопсията щяха да личат. Щом се върнеше в кабинета си, щеше да издаде заповед за кремация. Но усилията му се оказаха напразни. Без да желае да става свидетел на нещо подобно и въпреки това неспособен да откъсне поглед от масата, той наблюдаваше как една по една се показаха вътрешностите. Бледите ребра с техните еднакви розово-сиви порести лобове и червеният месест орган отдолу. Завитите тръби на червата, които се появиха при долния ръб на разреза. Като заклано животно, помисли си той замаяно. А миризмата, която се разнасяше от зейналата кухина, бе същата — сладникава, натрапчива и противна.

Както повечето свои връстници, Сано не бе ходил на война. Знаеше за жестокостите на бойното поле — обезглавяване с единствен замах на меча или разстрел с оръжия, купени от варвари, откъснати крайници, насечени на парчета тела. Чел бе описания в исторически текстове и бе слушал разкази, предавани от поколение на поколение. Но сеч в битка е нещо благородно и необходимо — част от съдбата на самурая. А това тук е хладнокръвно и безчестно осакатяване на човешко тяло! Оскверняване в най-потресаващата му форма. Сано чувстваше как мръсотията полепва по кожата му, прониква в ноздрите му, обгръща очните му ябълки. Стомахът му се сви на топка. Дори потта му бе омърсена и се гнусеше да я избърше. Стисна здраво устни, за да й попречи да нахлуе в устата му.

— Мура сан, двете последни ребра вдясно — безстрастно посочи Ито.

Сано наблюдаваше как Мура хваща едното ребро с клещите. Стисна очи при противния звук от счупване на кост — веднъж, два пъти. Когато ги отвори отново, разбра защо Мура бе покрил лицето си. Парченца розова тъкан бяха полепнали по белия плат точно над устата му.

— Добре — кимна Ито. — Сега срежи… там — той дръпна черта във въздуха точно над мястото, където допреди малко се намираха ребрата, над откритата вече пореста заобленост. После се обърна към Сано и поясни: — Ако има вода, тя ще е в дихателните органи.

Сано кимна бързо от страх, че може да повърне, ако се опита да каже нещо. Той наблюдаваше как тънкият нож сряза тъканта, и се напрегна в очакване отвътре да избие течност.

Вода обаче нямаше. Мехът просто се сви леко, като пукнат плавателен мехур на риба и нищо повече.

— Никаква вода! — мрачно задоволство се изписа по лицето на д-р Ито. — Този човек не се е удавил. Умрял е преди да се озове във водата. Бил е убит и хвърлен в реката.

Сано усети, че му причернява. Коленете му омекнаха. После не можа да се сдържи и повърна.

— Йорики Сано сан, призля ли ви?

Сано понечи да отговори, но жлъчка опърли гърлото му. Без да се сбогува, изхвърча от стаята. По-бързо. Да излезе навън. Веднага.

Коридорите на затвора сякаш не свършваха демоничните си криволици; виковете на затворниците кънтяха като от ада. Някак си успя да се добере до вратата. С последни сили се метна на коня и препусна по моста. Едва достигнал средата, усети нов спазъм в стомаха. Скочи и повърна в канала. Чак тогава усети облекчение. Чувстваше се ужасно омърсен от преживяното. Бе обзет единствено от желанието да се махне колкото се може по-надалеч. Затова пришпори коня и го остави да се носи без посока в бесен галоп.

После, като божия благодат, пред него изникна сграда със спусната отпред тъмносиня завеса и огромен красив йероглиф «ю» — гореща вода. Баня! Сано дръпна юздите и се свлече от коня. Втурна се вътре и хвърли няколко монети на гишето.

— Господарю, цената е само осем зени[19]! — извика обслужващият и се пресегна да му върне рестото.

Сано го подмина. Грабна от пазача торбичка оризов сапун и хвърли меча си в ръцете му да го пази. Миг по-късно, залитайки, се озова в къпалнята. В замъгленото, изпълнено с пара помещение мъже с препаски върху слабините и жени с тънки роби се киснеха, плакнеха или сапунисваха в дълбокото корито. Без да обръща внимание на любопитните им погледи, съблече дрехите си и ги захвърли на пода в безразборна купчина. Търка кожата си със сапун, докато усети болка. Плисна кофа вода отгоре си. После се гмурна в басейна, като няколко пъти се потопи целият. Водата беше гореща и лепкава от сапунената утайка, но Сано задържа очите и устата си няколко мига отворени, за да може да се измие както отвън, така и отвътре.

Накрая се успокои. Вече не се чувстваше мръсен. Задъхан, излезе от басейна и отиде да седне на пейка в сауната. Затвори очи и изстена, когато съзнанието му се изясни.

Норийоши бе убит. Логиката му подсказваше, че такава е съдбата и на Юкико. Само че не можеше да спомене пред никого за незаконната аутопсия и затова трябваше да намери друг начин да докаже онова, което бе открил.