Шинджу

Шестнадесета глава

Фуджисава, Хирацука, Ойсо, Одавара. Имената на проверочните постове се нижеха едно след друго, редяха се градове, гори, хълмове, равнини, реки и храмове. Два дни след смъртта на Цунехико Сано наближи Хаконе.

Тук теренът ставаше планински, пътят се стесняваше до стръмна неравна пътека, криволичеща през вековни кедри. Сано слезе от коня и продължи пеша, като го водеше за юздите. Скоро се задъха от усилията да се катери и плувна в пот въпреки пронизващия студ. От височината му се зави свят. Всяка глътка въздух сякаш бе пропита с тръпчивия аромат на кедрова смола.

Рядко срещаше жива душа по пътя. Поклонниците се стичаха към Хаконе само през лятото заради лечебните свойства на чистия въздух и на горещите извори. През зимата районът опустяваше и из него кръстосваха само разбойници и обирджии.

Сано вече не усещаше присъствието на преследвача, но непрестанно се оглеждаше и вървеше с изваден меч.

Най-накрая забеляза Хаконе в далечината пред себе си — състоеше се от стотина къщи, струпани около югоизточния бряг на езерото Аши. Сано почувства неимоверно облекчение. Бе стигнал до своята цел. Скоро щеше да си почине в уютна странноприемница с храна и гореща вода. На пропускателния пост се натъкна на нова пречка — специалните стражи на шогуна. Хаконе представляваше стратегическа точка по Токайдо и Токугава бе разпоредил да се охранява изключително строго.

— Елате с мен — каза му един от пазачите.

В малка гола стая в стражницата Сано прекара час, отговаряйки на всякакви въпроси: как се казва, от коя фамилия е, откъде е, накъде е тръгнал и каква е целта на пътуването му, с какво се занимава, кой е господарят му и кой е прекият му началник?

— Сано Ичиро… Син на Сано Шотаро — преди на служба при владетеля Кии в провинция Такамацу, а сега инструктор по бойни изкуства… От Едо… Тръгнал съм на поклонение в Мишима… йорики под надзора на Огиу Банзан, северния магистрат на Едо… — отговаряше Сано.

— Йорики Сано Ичиро от Едо? — попита началникът. — Нали вие бяхте замесен с убийствата в Тоцука онзи ден?

Сано се удиви колко бързо шпионската мрежа предаваше новините по Токайдо. След повече от два часа изнурителни разпити най-после се добра до една странноприемница. Остави там коня и багажа си и пое към храма пеша. Стръмната пътека криволичеше между дърветата, на места беше хлъзгава и заледена.

Храмът се издигаше величествен и древен. Входът представляваше огромна порта с двоен керемиден покрив, крепен от осем здрави колони. Сано мина през нея, после през още една и се озова в малък двор с каменни фенери. Вдясно се издигаше главната постройка, вляво оставаше пагодата с камбаните на храма. Няколко каменни плочи представляваха гробището. Храмът изглеждаше безлюден, сякаш потънал в безвремие.

Сано се изкачи по стълбите към главното помещение. Бутна масивната врата и тя се отвори със скърцане. Спря в преддверието, събу обувките си и влезе в залата. Отсреща върху трон от лотосов цвят седеше огромен Буда. Сано пусна монета в кутията за приношения до олтара. Затвори очи и сведе глава над сключените си ръце, изричайки безмълвни молитви за здравето на баща си, за духа на Цунехико, за безутешната Глициния и за успеха на мисията си.

Тихо шумолене го изтръгна от молитвите му. Той се обърна и видя висока слаба монахиня в дълго черно расо. Би могла да бъде на всяка възраст между трийсет и шейсет години. Имаше бледи строги черти и високо чело. Дългите й пръсти премятаха молитвена броеница.

— Добре дошъл, поклоннико — рече тя, свеждайки глава. — Аз съм игуменката на храма Канон и с радост ще ви разкажа за историята на този храм. Построен през периода Хеян[47], преди около осемстотин години. Сега е обител на двайсетина монахини, отрекли се от светския живот в търсене на духовно просветление. Ако ме придружите, ще ви разкажа за изображенията, които виждате…

Сано се поклони.

— Простете, но аз не съм дошъл на поклонение. Бих искал да видя една от вашите монахини, госпожица Ниу Мидори — той се представи и продължи: — Наистина е наложително.

— Опасявам се, че желанието ви е неизпълнимо — тонът на игуменката стана хладен. — Както вече ви казах, нашите монахини са се отрекли от света и от неговите грижи. Отбягват контакт с външния свят. Особено новодошлите. Те живеят в най-строго уединение. Не можете да се срещнете с Мидори нито сега, нито когато и да било. Съжалявам, че напразно сте били целия този път.

Това бе отпращане, и то окончателно. Сано бе на ръба на отчаянието.

— Моля ви! — простена той. — Няма да оставам дълго с нея или да разколебавам вярата.

Дали бе получила нареждане от господарката Ниу да крие Мидори от всички посетители или само от него?

— Просто искам да разговарям с нея насаме за няколко минути. Нищо повече… Готов съм да направя малко дарение за храма… — надяваше се, че така ще я омилостиви.

Вместо да отговори, игуменката се обърна и плесна два пъти с ръце. Тутакси се отвори една врата и се появиха двама високи мускулести мъже с дълги извити копия.

— Приятен ден — каза игуменката. — Дано Буда ви отреди безопасно пътуване до дома.

Сано нямаше друг избор, освен да остави монасите да го изведат навън. Опита се да ги подкупи, за да го пуснат при Мидори, но те останаха с каменни лица, безмълвни и глухи за молбите му. Проводиха го до портата, а после проследиха с поглед как се спуска надолу по пътеката.

Веднъж излязъл от полезрението им, Сано седна под едно дърво да събере мислите си. Пътуването се бе оказало ненужно. Цунехико бе умрял напразно. Откакто бе напуснал Едо, не бе направил и крачка към разкриване на убийствата. Как щеше да живее с мисълта за провала? Как щеше да компенсира трагичните последици от действията си?

Звук от тичащи нозе откъм храма го принуди рязко да извърне глава.

— Йорики, чакайте!

Сано видя дребна женска фигурка, която се препъваше надолу по пътеката към него. Втренчи се в нея слисан. Беше Мидори, макар че едва я позна. Вместо ярко копринено кимоно тя носеше груба конопена роба. Изпод полите се подаваха боси нозе. Изглеждаше отслабнала, лицето й бе бледо, с напукани устни, главата й бе обръсната. Едва си поемаше дъх:

— Видях ви от спалнята на монахините… прескочих през прозореца… не можех да ви оставя да си… идете, без да ви разкажа…

— Успокойте се, всичко е наред — каза Сано. Дръпна я встрани от пътеката и я настани на един дънер. Смъкна наметалото си и я загърна с него. После я изчака с нарастващо напрежение да си поеме дъх.

Тя заговори, но не за сестра си или за Норийоши:

— Мразя това място! — възкликна тя. — Мразя го! Готвене, търкане на пода и молитви от зори до здрач. Кратък сън, докато онази ужасна камбана ме събуди, и целият кошмар започва отначало — в очите й блеснаха сълзи. — Ако остана тук, ще умра. Моля ви, отведете ме със себе си!

Сано поклати глава:

— Не мога…

Мидори въздъхна.

— Зная, че не можете — каза тъжно. — Хората на баща ми ще ни издирят. Вас ще обезглавят, а мен ще ме върнат тук. Не трябваше да ви моля. Простете ми.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи, та ви изпратиха чак тук? — попита Сано. Не искаше да причинява нов изблик, като заговори веднага за смъртта на сестра й.

— Доведената ми майка ме наказа — сега очите на Мидори заискриха от гняв. — Мразя я! Само да я видя отново, ще я убия! Ще намеря меч и ще я посека. Ето така! — и стиснала въображаемото оръжие, тя замахна с него във въздуха. — Не желая да бъда монахиня! Искам да живея в Едо, да ходя на празненства, на театър. Искам си сестрите, красивите дрехи, куклите… — тя избухна в отчаяни ридания, заровила лице в шепите си.

— Баща ви няма ли думата по въпроса? — попита Сано. Знаеше, че мъжете не се интересуват от дъщерите си, но все пак владетелят Ниу би спечелил повече, ако омъжеше Мидори за сина на някой друг изтъкнат клан, вместо да плаща издръжка на храма.

Мидори вдигна глава и избърса очи с опакото на ръката си.

— Рядко виждам баща си. Оставил е доведената ми майка да води домакинството, както намери за добре, а по-големите ми братя — да управляват владенията. Слугите шушукат, че не бил с всичкия си. И от ден на ден ставало все по-зле.

Сано внезапно си спомни какво бе чувал за «дребосъка даймио» — че устройвал разюздани веселби, след които го хващали бесовете, препускал с коня си из замъка и околностите му и посичал с меча си всеки, който имал нещастието да му се изпречи на пътя. Сано се запита дали някой друг в семейството не притежава същата склонност към буйства. Може би младият Масахито? Но убийствата на Юкико, Норийоши и Цунехико издаваха друга нагласа на мисълта — разумна и пресметлива.

— И за какво ви наказа? — подтикна той Мидори.

— Не се подчиних на заповедите на мащехата си и си позволих да вляза в стаята на Юкико. Също и защото говорих с вас… и за да е сигурно, че повече няма да го сторя…

Значи предположенията му се бяха оказали верни.

— Тя не иска да казвам на никого какво съм прочела в дневника на Юкико — продължи Мидори.

Сано се приведе към нея нетърпеливо.

— И какво пишеше там? — попита с умишлено безразличен тон, за да не изплаши Мидори.

Момичето се загърна по-плътно с плаща му.

— Ами… пишеше как ловяхме светулки. И за церемонията по възмъжаването на брат ни Масахито… — тя се впусна да разказва с безкрайни подробности, очевидно наслаждавайки се на вниманието, с което я слушаше Сано. Той я остави да говори, макар да си даваше сметка, че все повече застудява и денят бързо гасне. Знаеше, че тези, които умеят да слушат, най-неочаквано може да се сдобият с безценна информация. — Не видях никъде в дневника името на онзи мъж… Норийоши — каза Мидори. — Нито веднъж! А и знам, че Юкико изобщо не бързаше да се омъжва; вярваше, че едно момиче трябва да умее да чака, докато й намерят най-подходящата партия. Пък и как би могла и да се запознае с онзи човек? Тя никога не излизаше без придружител, още по-малко през нощта — внезапно свъси чело. — Освен…

Сега Сано се зарадва, че я бе оставил да говори.

— Излязла е в нощта на смъртта си? В дневника споменаваше ли се къде е отишла и защо?

Отговорът на Мидори го разочарова.

— Не, не тогава. Беше миналия месец, когато имаше пълнолуние. Не я видях да тръгва, а да се прибира, призори. Но нямах време да прочета тази част от дневника… мащехата ми ме спря. Тъй че не знам къде е ходила.

Миналия месец. Съвсем друго време. Сано загуби интерес, но все пак опита за последно:

— Когато разговаряхме в Едо, споменахте, че разполагате с доказателство за убийството на Юкико. Ще ми го покажете ли?

Мидори го изгледа втренчено.

— Не мога — отвърна тя. — Мащехата ми го накъса. Целия дневник. А и защо ви е? Току-що ви казах, че Юкико не е познавала онзи мъж, личеше си от написаното. Значи не може да е извършила шинджу заедно с него. Това е достатъчно. Сега нали ще откриете убиеца й?

Сано отстъпи назад, за да не види Мидори колко е съкрушен. Какво безсмислено пътуване! Научи единствено, че Юкико не е споменавала Норийоши в дневника си, който вече не съществуваше.

— В дневника пишеше ли нещо друго? — тихо попита той.

За пръв път Мидори излъга. Сви рамене, сведе поглед и измърмори:

— Не. Нищо.

Значи имаше и друго. Щеше му се да възкликне: «Какво си спомни? Кажи ми!», но само коленичи до нея.

— Дори нещо, което изглежда маловажно, може да се окаже полезно. Ако искате да открия убиеца, трябва да ми кажете…

Никакъв отговор.

— Погледнете ме, Мидори.

Тя въздъхна и го погледна предизвикателно.

— Но то… нямаше нищо общо със смъртта на Юкико. Отнасяше се за нашето семейство.

Очевидно не й беше хрумнало, че някой от собствените й роднини може да е отнел живота на Юкико. Сега Сано видя как на лицето й се изписа разбиране. Тя се сви и се отдръпна назад.

— Не е изключено някой от близките ви да е виновен за смъртта на Юкико — рече той колкото се може по-внимателно.

Мидори прехапа напуканите си устни. Накрая заговори глухо:

— В деня, преди да умре, Юкико бе написала, че не може да реши дали да каже нещо, което знае за някого. «Проговоря ли, е предателство. Замълча ли — грях.» След като го прочетох, се върнах назад, за да разбера за кого се отнася — Мидори направи пауза. — Беше за брат ни Масахито.

Младият господар Ниу. И той ли беше жертва на изнудвачеството на Норийоши? И дали неговата високоморална сестра — единствената, способна да му се опре — го бе притискала да си признае някакво деяние, както бе постъпила с момиченцата, счупили къщурката за светулки? Той бе достатъчно хитър да планира привидно шинджу, разполагаше с предостатъчно верни помощници. Но дали би имал търпението да го реализира?

— Какво е знаела Юкико за Масахито, Мидори?

Девойката поклати глава:

— Не зная. Беше написала, само че… — тя се смръщи в усилие да си спомни. — Масахито бил сторил нещо, което се наказва с екзекуция… Не само за него, а и за цялото семейство… такъв бил законът. Юкико пишеше, че мисълта за смъртта изпълва сърцето й с ужас, но предпочита да умре, вместо да живее в срам и безчестие, защото това е дългът на всяка жена от семейство на самурай. А според нея дългът е по-важен, отколкото верността към семейството… Дори и да ни обрече на най-жестока съдба заедно с Масахито, ако го издаде… Точно тогава мащехата ми влезе и не успях да прочета по-нататък — завърши Мидори. — Не зная какво е сторил Масахито, но трябва да е нещо много лошо.

Сано прехвърли наум вариантите какво може да е извършил младият господар, та да заслужи такова сурово наказание. Самураите обикновено имаха привилегията да си направят сепуку, вместо да бъдат екзекутирани. Само за много сериозни нарушения на закона, като опозоряване на честта, палеж, държавна измяна или тежко убийство, ги лишаваха от тази привилегия и ги третираха като простолюдието.

— Той я е убил, нали? — прекъсна мислите му Мидори. — За да не го издаде?

В желанието си да й спести болката Сано рече:

— Може и да не е така. В края на краищата това са само думи на Юкико. Може да не е разбрала добре или да не е написала истината в дневника си…

В очите на Мидори блесна надежда. После поклати глава:

— Не, Юкико не би излъгала. Била е сигурна. Знам, че беше много разстроена, преди да умре.

Мидори обгърна коленете си с ръце и ги опря в гърдите си.

— Съжалявам — рече Сано.

Мидори не отговори. Внезапният звън на камбаната в храма разкъса тишината и накара двамата да подскочат. Момичето хвърли напрегнат поглед нагоре към хълма.

— По-добре да се връщам, преди някой да ме е потърсил — каза тя. — Когато ме уловят в неподчинение, ме лишават от вечеря — с неохота се надигна и подаде на Сано плаща, с който се бе загърнала. — Сбогом, йорики сан — направи няколко крачки, обърна се и каза с глас, някак си поновому зрял и сериозен: — Искам отмъщение за смъртта на Юкико. Искам наказание за нейния убиец. Ако е Масахито… — Мидори преглътна с мъка, но продължи смело, — значи така е било писано.

Сано проследи с поглед дребната самотна фигурка, която се заизкачва по пътеката към храма. После пое надолу по склона. Тази вечер ще си почине, но утре отново го чака дълъг път. Обратно към Едо, където му предстои тежката задача да уведоми родителите на Цунехико за смъртта на сина им и да докаже, че младият господар Ниу е виновен за три убийства.