Шинджу

Двадесета глава

Следващото утро завари Сано край портите на великия даймио Ниу. Нахлузил дрипава сламена пелерина и широкопола сламена шапка, той кръстосваше нагоре-надолу просторната улица пред имението, като се правеше, че събира смет, а всъщност скришом наблюдаваше вратите към имението. От време на време набучваше по някой боклук на заострената си пръчка и го слагаше в коша досущ като уличен чистач. Надяваше се да заблуди пазачите пред богаташкото яшики, за да не познаят, че бившият йорики Сано Ичиро, комуто бе забранено да се мярка край имението на владетеля Ниу, сега извършва тайно наблюдение над младия господар. Ако някой разкриеше какво върши, Сано щеше да бъде арестуван или убит на място.

Знаеше, че няма друг шанс, освен да чака и да се надява, че младият господар ще се появи и сам ще му предостави доказателства, че е извършил убийствата. Сано не разполагаше с власт или с подкрепа, нито с достатъчно пари, за да плати за сведения, а нямаше и друг начин да избегне вездесъщите шпиони в Едо. Трябваше на всяка цена да намери потвърждение за онова, което Мидори му бе казала в Хаконе; да научи, и то бързо, какво е извършил господарят Ниу, че е готов да убива, само и само да го запази в тайна.

Трийсет и седем крачки до главната порта на имението. Никой не влизаше, нито излизаше. Петдесет и девет — до края на улицата. Сано се обърна и тръгна обратно. Трима самураи с герба на Ниу влязоха в яшики и почти веднага излязоха отново. Младият господар все така не се появяваше. Сано чувстваше, че започва да привлича вниманието. Задържа се още малко пред къщата и после пое на поредната обиколка.

— Ей, ти!

В първия миг Сано не реагира. Хората не се обръщат така непочтително към самураите. После си спомни, че е предрешен, и извърна глава по посока на гласа.

— Улицата вече е чиста — викаше единият от стражниците пред къщата на Ниу. — Писна ми да те гледам. Разкарай се, мръсно животно!

Мръсно животно! Самурайският му дух въстана срещу обидата. Сано впи гневен поглед в пазача и посегна към меча, който липсваше.

— Хайде, какво чакаш? — пазачът тръгна към него, стиснал запалена клечка. През смях извика към другарите си: — Да го подпаля ли? Да го накарам ли да затанцува? — и после към Сано: — Хайде, изчезвай!

— Да, господарю!

Сано се поклони дълбоко в съответствие с мизерното си социално положение. Стисна пръчката си и бързо се скри зад ъгъла. Наложи си да овладее гнева и обидата. После сви по страничната уличка между каменните зидове на имението и съседския имот. През по-малките странични порти, охранявани от по двама стражи, непрестанно се точеше поток от носачи и слуги. Сано се питаше как да продължи разследването. Можеше да потърси свидетели, видели някой да хвърля в реката голям вързоп. Или да се върне в Йошивара, за да разпита останалите познати на Норийоши. Рано или късно, все някой щеше да го разпознае и да съобщи на Огиу?

Докато се чудеше, една от страничните порти се отвори и от там излязоха четирима самураи и черен паланкин без отличителни белези. Кой ли от семейството излизаше така инкогнито? Сано се опита да надникне през капаците на паланкина, но завесите бяха плътно спуснати.

Внезапно една от тях се раздвижи. Някой отвътре бързо каза нещо на носачите и после отново се скри. Лицето му бе скрито под сламена шапка, но Сано веднага го разпозна.

Беше младият господар.

Макар и озадачен от тайнствения начин, по който Масахито Ниу излизаше от собствения си дом, Сано не се поколеба и пое след него. Оживените улици на Нихонбаши улесняваха преследването и не позволяваха на носачите да ускорят крачка.

Младият Ниу посети магазина на един майстор на мечове, размени няколко думи с другите клиенти и излезе, без да купи нищо. После отиде в доста неугледна школа за бойни изкуства, посещавана главно от ронини, и проведе тренировка по бой с мечове. Сано се повъртя пред отворената врата да наблюдава. Господарят Ниу се биеше със стоманен меч вместо с дървен и независимо от недъгавия си ляв крак изпълняваше блестящо всички удари и притежаваше светкавични рефлекси. Уменията му предизвикаха искреното възхищение на Сано. Дано никога не му се наложеше да се изправи в истински бой срещу съперник като владетеля Ниу!

След това младият господар и още трима от трениращите отидоха в една гостилница недалеч от школата. Сано последва примера им и използва времето да си купи нещо за ядене от уличните търговци. Най-накрая господарят Ниу излезе от гостилницата и се качи в паланкина. За жалост носачите се отправиха обратно към къщата на Ниу. Сано бе ужасно разочарован. Както вървеше, можеше и да не дочака убиецът да се разкрие сам. Но ето че носачите подминаха имението на даймио и продължиха нататък по криволичещи улички към моста Нихонбаши, после покрай каналите, през богати и бедни махали и от там свиха на север. Постепенно напуснаха очертанията на града и продължиха през откритата местност.

Скоро носачите изоставиха главния път към Уено и свърнаха по тясна гориста пътека. Сано изостана малко по-назад, за да не го видят. Случайна стрела, която се заби в дървото до него, му подсказа, че се намира в ловния район на някой владетел. Избърза напред, за да не изпусне от поглед носилката и внезапно да не се озове сред група ловджии. За негово облекчение пътеката свършваше малко по-нататък пред порта с керемиден покрив и герба на фамилията Ниу.

От своето прикритие зад дърветата Сано проследи с поглед как портата се отвори, пропусна паланкина и после отново се затвори. Вероятно това бе лятната вила на младия господар. Сано се надяваше, че вилата не се охранява особено строго. Приближи се отстрани, придвижвайки се далеч от пътеката и портите. Точно когато доближи дворната стена, чу шум от стъпки. Бързо приклекна зад един храст и оттам видя патрул от двама въоръжени с лъкове и стрели самураи. Когато го подминаваха, той долови част от разговора им:

— С радост ще се върна в Едо. Тук е прекалено спокойно.

— Не и тази нощ — изсмя се другият.

Какво означаваше това? Пристигането на владетеля Ниу в лятната вила извън сезона, при това в паланкин без отличителни белези, предполагаше някаква зловеща цел. Сано изчака да се отдалечат и пое в посоката, от която бяха дошли. Движеше се покрай стената, докато изгуби от погледа си пътя и вратите. Спря и се ослуша. Наблюдателните кули, разположени през равни разстояния покрай стената, бяха празни. Гората изглеждаше безлюдна, а мракът все повече се сгъстяваше. Само дъждът монотонно се сипеше между клоните на дърветата. Сано започна да се катери по стената, търсейки случайни пролуки между камъните, за да се задържи. Сламената му наметка изшумоля. Добра се догоре и се просна задъхан върху зида. После плахо погледна от другата страна. Гората продължаваше и в двора. Изчака още миг. Не видя никого и се прехвърли от другата страна. Докато се спускаше по стената, сламената му наметка се разкъса и той я зарови под купчина сухи листа. Тъмното му кимоно и панталони щяха да бъдат по-добро прикритие в падащия здрач. Тръгна към портата и скоро видя пред себе си широка, покрита с чакъл пътека, която отвеждаше към къщата далеч вляво. Главната постройка, шинден[52], представляваше издигната на подпори дървена къща в старинен стил с изглед на юг. Пред входа й бе оставен паланкинът на господаря Ниу. Двама стражи вардеха широката веранда. От двете страни на главната къща излизаха закрити коридори към две подобни, но по-малки постройки. Зад дървените решетки по прозорците трепкаха светлинки. Отзад вероятно бяха разположени стаите за гости, жилищата за слугите и за васалите, кухните и конюшните.

Сано се придвижваше предпазливо от дърво на дърво, докато стигна до задната част на къщата. В градината имаше малко езеро с островче по средата, свързано с брега с красиви извити мостчета. Сано сниши глава, защото забеляза още двама пазачи — на задната веранда. Любопитството му се разгоря — нима всички даймио поддържаха такава охрана извън сезона в летните си имения? Или тези мъже бяха тук със специална цел? Имаше ли в къщата и други? Как да доближи господаря Ниу при подобно обкръжение?

Отчаян и изтощен, Сано клекна под павилиона, за да обмисли какво да прави оттук насетне. Докосна нещо твърдо и инстинктивно се отдръпна да види какво е. С изненада откри, че е лодка — стабилна плоскодънна лодка с яки дървени гребла. Защо не е в езерото? Кой ли я е набутал тук, под дървените подпори на къщата? Сано я огледа отвътре. Пръстите му напипаха навита на руло рогозка. Стисна я и усети нещо в средата. Започна да я развива, ослушвайки се за стъпки. Надяваше се, че от такова разстояние стражите няма да доловят лекото шумолене на татами. Последно отгръщане. На земята до него изпаднаха два меки предмета. Той ги вдигна. В душата му лумна триумф.

В едната си ръка държеше сламен сандал, силно износен от вътрешната страна на петата. В другата стискаше кълбо намотано въже. Беше виждал еша на този сандал при д-р Ито, в залата за аутопсии — сандала на Норийоши. Колкото до въжето — готов бе да заложи живота си, че с него е бил пристегнат вързопът с двата трупа, докато са ги пренасяли от тук до реката. На младия господар не му е било особено трудно да привлече жертвите си тук, във вилата — съблазнил е Норийоши с обещание за пари, а за Юкико е било достатъчно да я покани. После ги е убил, отнесъл е тежкия вързоп с телата им на кон до реката, а от там е продължил с тази лодка. Сано мушна придобивките под наметалото си. За първи път от два дни в ъгълчетата на устата му трепна усмивка — най-после разполагаше с някакви улики. Но вместо да се отправи обратно към града и да ги предаде на властите, той се поколеба. Все още не знаеше защо Норийоши и Юкико е трябвало да умрат. Отсъствието на мотив обезсилваше обвинението му срещу младия владетел Ниу. Трябваше да разбере причината, дори и да се наложеше да дебне цяла нощ.

Огледа се и забеляза, че двата коридора от шинден към страничните къщи също са повдигнати. По тесния тунел лесно можеше да се добере до отсрещния павилион, където светлината бе най-ярка и се чуваха гласове. Предпазливо запълзя натам, но някъде по средата чу гласовете на стражите от верандата и приближаващи стъпки откъм входа. Притисна се към земята, с ръце върху главата. Дъсченият под над него заскърца — някой минаваше по него. Стъпките продължиха по застланата с чакъл пътека. Някакъв мъж извика:

— Привет! Какво ви забави толкова? Господарят ви очаква.

Сано не чу отговора. Стражите бяха отишли да посрещнат новодошлите. Той се промъкна към предната част на къщата. Сега вече долавяше откъслечни фрази:

— …значи това?

— …настояваше да дойде… иначе няма да достави стоката… знае, че няма да му хареса, но…

Сано надникна между подпорите на къщата и видя осем мъже — двамата пазачи, четирима самураи на коне и двама носачи с паланкин. В мрака Сано не можеше да различи добре лицата на новодошлите или да разпознае някакъв герб по облеклото им. Стражите ги бяха поздравили като приятели, значи също бяха хора на младия господар.

Внезапно от паланкина се разнесе отчаяно блъскане. Носачите го оставиха на земята. Вратата се отвори рязко и навън гневно се втурна дребен приведен мъж.

— Веднага ме отведете при господаря Масахито! — изкрещя той.

Сано веднага разпозна устата и брадичката с моравото петно — Любителя на вишни, работодателя на Норийоши. Каквато и работа да бе довела търговеца на шунга тук, някога тя бе включвала и Норийоши. Само ако можеше да разбере!

Стражите блъснаха Любителя на вишни обратно към носилката. Той се строполи в безформена купчина на земята до нея.

— Разтоварете стоката и отведете тази напаст обратно в Йошивара — нареди на носачите един от стражите.

— Няма да тръгна преди да съм разговарял с господаря Ниу! — разкрещя се Любителя на вишни и започна да блъска и да рита по паланкина.

Сано чу отваряне на врата и после се разнесе резкият глас на младия господар:

— Какво става тук?

— Господарю, колко ми е приятно да ви видя — търговецът се приведе в поклон. — Истинска чест е за мен, че ме посрещате с такова гостоприемство — Любителя на вишни направи няколко крачки към къщата и падна на колене пред Ниу Масахито. — Простете нахалството, но трябва да обсъдя нещо с вас, господарю.

— Какво е то?

Сано си представи раздразнението, изписано по лицето на Ниу.

— Опасявам се, че цената на услугите ми се е повишила — заяви търговецът. — Може би ще предпочетете да обсъдим въпроса вътре… насаме?

— Имахме уговорка — отвърна младият господар. — Не виждам причина да я променяме.

Любителя на вишни потърка ръце, а червеното петно се разля в подкупваща усмивка.

— За съжаление поради смъртта на Норийоши промяната е наложителна…

Сано очакваше господарят Ниу да възрази. Но синът на даймио, изглежда, загуби интерес към разговора.

— Добре — каза той с раздразнение. — Колко?

Любителя на вишни назова сума, която за Сано прозвуча възмутително. Нима търговецът се опитваше да заеме мястото на Норийоши като изнудвач? Господарят Ниу каза само:

— Ела утре в семейното имение в Едо. Парите ти ще са там — после нареди на носачите: — Махнете го от тук и ми донесете стоката му. По-бързо. Няма време.

Вратата се затръшна.

Сано проследи с поглед носачите, които се наведоха да извадят нещо от паланкина. Замръзна слисан, когато видя как измъкват неподвижно тяло, увито в одеяло, и го понасят като чувал с картофи към къщата. Беше тяло на млад мъж — главата му се полюшваше, очите бяха затворени, а лицето — бледо и безкръвно.

— Мъртъв ли е? — попита стъписан един от самураите.

Търговецът махна с ръка.

— Не, не. Само е упоен, както заръча господарят. Няма да се свести поне още два часа.

Търговецът на шунга влезе в паланкина. После показа глава и извика:

— Според мен предостатъчно дълго, ха-ха-ха!

Сано изостави своя наблюдателен пункт и се втурна нататък под коридора, който свързваше страничната постройка с шинден. Трябваше да установи какво възнамерява да прави господарят Ниу с този човек. Може би сега ще узнае с какво Норийоши бе изнудвал младия Ниу и защо бе намерил смъртта си? Коридорът над главата му заскърца — носачите минаха с товара си. Сано пропълзя обратно при страничната къща. Дори оттам отчетливо чу тупването, когато оставиха тялото на пода. Дали да не се изкатери горе и да надникне в стаята? Не, не още — чифт крака в панталони приближаваха към къщата. Сано се скри дълбоко в сянката. Мъжът спираше на равни интервали да забива запалени факли в земята. Скоро искряща ивица танцуващи пламъци заобиколи скривалището на Сано и освети пътеката към портата. Откъм жилищата на слугите се разнесоха забързани стъпки. Отвориха се и се затвориха врати. Сано изпълзя, за да погледне към градината, и видя слугини с отрупани подноси. Каква бе тази суматоха? Какво предстоеше? Пиршество? Сано осъзна колко е гладен. Бръкна под наметалото си и извади една питка мочи. Отхапваше малки парчета и ги дъвчеше продължително, за да успокои бунта на стомаха си.

Постепенно суматохата утихна. С настъпването на нощта вилата потъна в тишина. Въздухът стана по-студен, но и по-свеж. Сано въздъхна с облекчение. Предпазливо се придвижи покрай страничната стена на къщата, приведен под равнището на прозореца. При ъгловата стая постепенно се изправи в цял ръст, но прозорците бяха плътно затворени и в осветената стая се виждаха само неясни тъмни силуети. Опря ухо до дървената плоскост. Долови някакви неясни звуци, подобни на стенание. Трябваше да види какво става!

Огледа стената за дупки или пукнатини, но не намери нито една. Прокара ръка по гладката дървена повърхност. Опипвайки внимателно, пръстите му попаднаха на леко издаден чеп. Сано извади кинжала си, заби го в средата на чепа и го завъртя. Нищо. Опита отново. Този път усети някакво помръдване и дръпна леко. Чепът излезе с едва чуто изскърцване и Сано се шмугна обратно под къщата. Дали господарят Ниу беше чул? Замръзна неподвижен, стиснал кинжала си, в очакване на викове и суматоха. Не последва нищо подобно. Вилата все така тънеше в тишина. Той отново изпълзя навън, огледа си и после долепи око до дупката от чепа.

Кръг от запалени свещи осветяваше положеното на пода тяло. Беше мъж, по-точно — юноша самурай, с бръснато теме и оставен отпред дълъг кичур, който показваше, че младежът все още не е преминал тържествената церемония за посвещаване в мъжественост. Лежеше неподвижен, със затворени очи. Над него се бе надвесил господарят Ниу — гол и възбуден. Мускулите му лъщяха от пот. Покритият с белези десен крак изглеждаше като уродлив придатък към иначе безупречното му тяло. Очите горяха трескаво, устните проблясваха влажно, дишаше учестено. Коленичи до момчето, хвана с ръка собствения си орган и започна да го гали.

Гледката извика у Сано едновременно отвращение и разочарование — проституцията с деца бе законна, обичайна и социално приемлива. Младият господар Ниу не можеше да бъде обвинен в нищо друго, освен че задоволява сексуалните си прищевки извън определения от закона район Йошивара. Едва ли е плащал на Норийоши и го е убил, за да не издаде подобна тайна.

После господарят Ниу се пресегна със свободната си ръка някъде зад себе си и взе един нож. Вдигна го високо над себе си и острието проблесна на светлината на свещта. Застина за миг като хипнотизиран. Езикът му се плъзна по полуотворените му устни. Ръката върху органа му се задвижи по-бързо. С бавен жест той свали ножа и го задържа над шията на упоеното момче. Пак така бавно го прокара по розовата плът. Изпод острието изби тънка кървава нишка.

Изтръпнал от ужас, Сано твърде късно усети, че зад него стои някой.