Шинджу

Двадесет и осма глава

Еиичан стоеше загледан в бликащата от обезглавеното тяло кръв на любимата господарка. В съзнанието му изплува спомен — един ден преди много години в имението на баща й, когато той беше едва на десет, но вече ужасяващо грозен и отблъскващ, младите самураи — синовете на васалите на баща й, се нахвърлиха върху него с дървените си мечове и с викове:

— Убийте грозния демон! Смърт на уродливото чудовище!

Въпреки внушителния за годините си ръст и сила Еиичан бе слуга и нямаше право да се съпротивява. Вече виждаше собствената си смърт, когато се появи тя — прекрасната седемгодишна дъщеря на господаря. Един жест на малката й ръчичка и нападателите се оттеглиха. Тогава тя се приближи до него, погали го по главата, усмихна се и каза:

— От днес нататък ще бъдеш мой слуга.

Той мълчеше, неспособен да изрази благодарността си, и мълчанието му явно й харесваше. Оттогава единственото му желание бе да изпълнява заповедите й. И не бе допускал, че някоя от тях може да му причини такава болка и страдание…

— Еиичан, чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам? — викаше Сано с нарастващо отчаяние. Смъртта на господарката Ниу значително намаляваше шансовете му да спаси собствения си живот и чест. Но може би все още имаше шанс да спаси шогуна. От тайното съвещание в лятната вила на младия Ниу Сано бе разбрал, че покушението ще бъде скоро. Може би мълчаливият Еиичан знаеше нещо или разполагаше с информацията, която му бе необходима. — Знаеш ли къде е младият господар и кога възнамерява да убие шогуна? — искаше му се да хване слугата и да го разтърси, но се боеше достатъчно, за да стои на почтително разстояние. — Ако знаеш, кажи ми. Моля те!

Слугата не даваше никакви признаци, че го е чул или разбрал. Вместо това положи меча си до тялото на мъртвата си господарка. После отиде при писалището до прозореца и посочи листа хартия, който лежеше там.

Прощално писмо на господарката Ниу!

Сано го грабна нетърпеливо с надеждата, че нейното послание по някакъв начин ще му помогне. Погледът му пробяга по страницата. Усети, че го обзема отчаяние.

Сано се облегна отмалял на стената. Най-после разполагаше с доказателство за убийствата и за собствената си невинност — предсмъртната изповед на господарката Ниу. Едва ли щеше да му е от особена полза, ако преследвачите го убият, преди да се добере до съвета на старейшините. А и няма да спаси шогуна…

— Чети. Писмо. На мен — гласът на Еиичан прекъсна размислите му и Сано рязко вдигна глава. Никога не бе чувал слугата да говори и смяташе, че е ням.

— Чети! — повтори Еиичан, събрал ръце като за молитва.

Сано нямаше защо да губи повече време в яшики. Трябваше да предостави на властите свитъка и писмото на господарката Ниу, за да могат да арестуват младия Ниу и да предотвратят убийството на шогуна. Трябваше да докаже невинността си, преди някой да го е убил. Но може би ако изпълни желанието на слугата, това ще го накара да му каже каквото знае за плановете на господаря Ниу. Сано прочете писмото на глас. Когато свърши, Еиичан изръмжа:

— Това. Всичко? — лицето му изразяваше изненада.

— Да — отвърна Сано. — Еиичан, чуй ме! Твоята господарка иска да спра сина й, но аз не знам къде е. Тъй че, ако знаеш, моля те, кажи ми. Заради нея!

Поклащане на глава, свиване на рамене и нищо повече.

— Знаеш ли кога и къде възнамерява да нападне шогуна?

Но Еиичан само го бутна встрани с мощната си ръка. Прекоси стаята и коленичи до тялото на господарката Ниу. Кръвта й попи в дрехите му, но той, изглежда, нито забеляза, нито го беше грижа. Взря се скръбно в отсечената глава, сякаш всичко останало вече не съществуваше.

Отчаян, Сано прехвърли наум фактите, които бе научил за младия Ниу. Но нито един от тях не подсказваше поне с нещо къде и кога ще бъде извършено покушението. Разгърна отново свитъка с надеждата да разчете някакво скрито съобщение между редовете. Вече се канеше да го прибере под наметалото си, когато се вцепени. Както се взираше в него, погледът му се замъгли и в съзнанието му изплува една забравена подробност. Спомни си как на тайното съвещание в лятната вила младият Ниу размахваше свитъка и рецитираше онези стихове: «Над равнината слънцето захожда. Щастието с Новата година приближава…» Сега със закъснение разчете смисъла на стиховете.

— Залез и настъпваща Нова година… Сецубун! — произнесе той с разтреперан от внезапното прозрение глас. — «Щастие» и «равнина»… Йошивара, «Равнината на щастието», както наричат квартала на удоволствията — Сано въздъхна шумно.

Доскоро незначителният факт сега допълни картината. Господарката Ниу бе казала, че синът й бил много въодушевен, тъй като щял да се среща с някой, маскиран като дама от «Приказка за Генджи».

Шогунът, празнуващ Сецубун, предрешен като жена. В Йошивара. Тази нощ.

Сано се обърна и се втурна навън. Тревогата вля свежи сили в изтощеното му, сковано от болка тяло. Отдавна минаваше полунощ, а той се намираше далеч от Йошивара. Не знаеше точното време и място на покушението, нито как щеше да бъде извършено. И въпреки това може би щеше да успее да предупреди шогуна за опасността. Все пак оскъдната информация бе по-добра от пълната липса на информация. Дали щеше да се окаже достатъчна?