Шинджу

Двадесет и седма глава

Жестокият триумф в очите на господарката Ниу уби и последната искрица надежда у Сано. Край! Няма спасение! Господарката се обърна рязко и влезе в къщата. Еиичан се надвеси над Сано, сграбчи го, изправи го на крака толкова рязко, че ръката му за малко да излезе от рамото, и грубо го тласна към къщата. После го вдигна за яката, така че краката му почти се отделиха от земята. Сано направи опит да се съпротивява, но после застина, защото усети хладно стоманено острие опряно във врата му. Еиичан го повлече нагоре по стълбите и Сано усети вкуса на собствената си смърт. Прониза го див, животински страх. Долови тежкия мирис на застояло, който лъхаше от слугата — особен, но странно познат. В съзнанието му се мярна неясен спомен, но изчезна тутакси, когато Еиичан го блъсна в стаята и го принуди да коленичи.

— Завържи го! — заповяда господарката Ниу и се настани върху една копринена възглавница.

Еиичан хвана китките и глезените на Сано и ги върза толкова здраво, че почти веднага краката и ръцете му почнаха да изтръпват. После взе дългия му меч и го хвърли на пода като боклук. През цялото това време Сано не откъсваше очи от господарката Ниу. Забеляза, че лицето й е бяло, но не от грим, както бе помислил в началото, а от болезнена болка. На малка масичка до нея имаше димяща чаша с ароматна билкова отвара — същата, която баща му пиеше против главоболие.

След едно последно затягане на въжетата слугата отстъпи назад. Прекоси стаята и застана на почетно разстояние. Посегна към гърдите си, хвана кожената кесийка, провесена на врата му, и за момент я поднесе към носа си. После скръсти ръце и впери безизразен поглед право пред себе си, готов за мигновено действие.

— Вие ме заинтригувахте, Сано сан — подхвана господарката Ниу така любезно, сякаш се бяха събрали на светско общуване. Отпи от отварата и продължи: — Преди Еиичан да се разправи с вас, бих искала да разбера защо продължихте своето абсурдно разследване, щом то бе причината да загубите работата си, а сега ще ви коства и живота. Защо увеличавате неприятностите си, нахлувайки в моя дом като най-долен крадец? Знам, че сте интелигентен човек. Моля ви, обяснете поведението си.

Времето, което му оставаше да живее, зависеше от този отговор. Сано реши да се включи в играта с надеждата, че ще открие вратичка, през която да се измъкне.

— Дойдох тук, за да събера доказателства, че синът ви е виновен за престъпленията, които знам, че е извършил — каза той с безизразен глас.

— Нима? — господарката Ниу повдигна вежди в любезна изненада. — И какви са тези престъпления?

Докъде стигаше информацията, с която тя разполагаше? Можеше ли да я свари неподготвена и да спечели преднина?

— Убийствата на сестра му Юкико и на художника Норийоши, на моя секретар Хамада Цунехико, когото е сбъркал с мен, убийството на един млад самурай, когото е използвал за плътски наслади и на прислужницата ви Охиса… — Сано млъкна, когато видя, че господарката Ниу го наблюдава със самодоволна усмивка. Не изглеждаше нито стъписана, нито дори изненадана. — Всичко това, разбира се, вече ви е известно — продължи той с гневен тон. — Знаете какво е извършил синът ви и не ви е грижа!

Тя поклати глава и се усмихна по-широко:

— Сано сан, разочарована съм от вас. Вероятно съм надценила интелигентността ви.

И тогава Сано прозря. Всички онези незначителни на пръв поглед подробности, които бе пренебрегнал, се навързаха и оформиха в главата му цялостната картина — съвсем различна от онази, която си бе изградил, отчитайки само най-важните факти.

Сляп ли е бил досега? Господарката Ниу се бе оплакала от него на съдията Огиу. Не братът, а мащехата на Мидори я бе пратила в Хаконе. И тази странна смрад на слугата й, идеща от кесията на врата му — най-вероятно пълна с някакви лековити билки. Да, това бе особената миризма в стаята в нощта на убийството на Цунехико. И пресните драскотини по ръцете на Еиичан — без съмнение и Охиса, и нощният пазач в Тоцука са се съпротивявали на своя удушвач. Сано смяташе, че младият Ниу бе извършил престъпленията, за да се защити. Сега си даде сметка, че господарката Ниу е използвала слугата си Еиичан, за да защити своя син. Бе открил верния мотив, но го бе приписал на погрешен човек. Сано поклати глава — най-накрая бе открил истината, която толкова търсеше, и тя се оказа много разочароваща.

— Виждам, че разбрахте грешката си — засмя се господарката Ниу. — Макар и твърде късно, за да ви е от полза.

Сано знаеше, че трябва да я подтиква да говори — само така можеше да отложи неизбежното.

— Вие сте изпратили Юкико във вилата в Уено — привидно се възмути той. — Пак вие сте примамили Норийоши там с щедри обещания за пари, с които да си отвори собствен магазин. Докато сте гостували у господаря Курода, Еиичан ги е убил и ги е хвърлил в реката, нали?

Господарката Ниу отново се засмя:

— Да. Сега вече доволен ли сте? — после се обърна към слугата: — Убий този натрапник и предай тялото му на дошините.

Еиичан го изправи на крака. Сано направи последен отчаян опит:

— Няма защо да извършвате поредното убийство заради сина си. Не можете да го опазите от самия него. Няма как да скриете държавната измяна, нали? Освен това ще го убият, преди да успее да извърши покушението…

Господарката Ниу не промени нито изражението си, нито позата, но видимо се напрегна.

— Държавна измяна? — повтори тя. — Сано сан, боя се, че подобни обиди и безпочвени обвинения ще превърнат смъртта ви в едно безкрайно мъчение.

Гласът й остана невъзмутим, но скритият трепет му подсказа, че бе успял да я разтърси. Значи не знаеше за заговора, замислен от сина й! Излизаше, че бе организирала четири убийства само за да потули далеч по-невинните му престъпления. Сано наблюдаваше очите й, които издаваха вътрешната й борба — от една страна, не искаше да повярва, че синът й е изменник, но, от друга, прекрасно си даваше сметка, на какво бе способен.

В този миг Еиичан го повлече към вратата и Сано продължи припряно:

— Вашият син заедно със синовете на други даймио планират да убият шогуна и да сложат край на управлението на Токугава!

Вече бяха прекрачили прага, когато господарката Ниу извика:

— Чакай, Еиичан, върни го обратно! Откъде знаете, Сано сан?

Той й разказа всичко. Когато свърши, тя не проговори. Смръщи лице, дълбоко замислена.

Той чакаше напрегнат. Как ли щеше да постъпи? Имаше ли шанс да спаси живота си?

Най-после лицето на господарката Ниу се проясни:

— Имате впечатляващо въображение, Сано сан, щом сте съчинили подобна история — заяви тя. — Само не разбирам: нима наистина вярвате в съществуването на този свитък, че рискувате живота си да дойдете тук, за да го откраднете?

— А вие можете ли да заявите със сигурност, че свитъкът не съществува? — контрира я той. — Не е ли възможно например да се намира сред вещите на сина ви и вие изобщо да не подозирате? Какво мислите, че прави Масахито, когато ходи в лятната ви вила през зимата? Защо просто не идем в жилището на младия господар и да се уверим сами? Какво по-красноречиво доказателство, че греша, ако не го намерим?

Сано заложи живота си на убеждението, че господарката Ниу не би могла да устои на такова открито предизвикателство. И не се разочарова.

— Много добре — отвърна тя, презрителна и високомерна. — Отиваме веднага. А после верният Еиичан ще се погрижи да страдате двойно повече заради това, че ми пилеете времето — тя стана и взе една лампа.

Жилищните помещения на младия господар се намираха в самостоятелна постройка в противоположния край на градината. Най-отпред вървеше господарката, а подире й — Сано, следван плътно от Еиичан. Тя отвори вратата и влезе. Сано се изуми колко малко и голо е жилището на младия Ниу — съвсем различно от всичко, което бе видял до този момент в къщата. Приличаше по-скоро на монашеска килия. Очакваше синът на един даймио да живее в разточителство и разкош, а не в строга, сурова воинска аскетичност.

— Сега ще ви покажа, че грешите по отношение на сина ми — заяви господарката Ниу. Гласът й бе прекалено звънък, сякаш се опитваше да убеди не него, а себе си. Остави лампата на пода и започна да отваря един подир друг стенните шкафове.

Сано я наблюдаваше мълчаливо. Ами ако свитъка го нямаше? А и да го намереше, какво? Сигурно веднага щеше да го унищожи. И в двата случая Сано щеше да умре. По кожата му изби студена пот. Господарката Ниу се приведе, за да претърси последното отделение от шкафа — един рафт с бельо. Накрая се изправи и разпери ръце.

— Виждате ли? — каза тя с явно облекчение и искрена усмивка. — Свитъкът, който описахте, не съществува. Няма никакво доказателство за какъвто и да било заговор — усмивката й изчезна и тя скръсти ръце на гърдите си. — Ще платите скъпо за тази обида. Еиичан, действай.

Точно когато Еиичан грабна въжето и го дръпна към вратата, Сано хвърли последен отчаян поглед към шкафа. Видя нещо, което не бе забелязал досега, и извика:

— Погледнете! Там… в шкафа. Под онзи рафт… Виждате ли? Точно под рафта с бельото, голата правоъгълна дъска. Зад нея има тайник! Сигурен съм!

Господарката Ниу се приближи отново към рафта и почука по дъската. Прокънтя на кухо и тя бързо отдръпна ръка.

— Нищо… Просто дефект в изработката… — гласът й секна и тя вдигна тревожен поглед към Сано.

Той с изненада откри, че те двамата с господарката Ниу си приличат в едно: също като него тя не намираше покой, преди да е разбрала истината. Това прозрение му вдъхна смелост, защото вече знаеше какво щеше да бъде решението й. Остави я да се бори сама със себе си, докато го достигне.

— Еиичан, махни тази дъска! — нареди господарката Ниу.

Слугата отиде до шкафа, извади късия си меч и го мушна в процепа. Господарката Ниу доближи лампата. С единствено рязко движение Еиичан натисна дръжката надолу, прозвуча остро изщракване, дъската изскочи и падна на пода. Откри се малка ниша, колкото човек да пъхне две ръце. Господарката Ниу бръкна вътре. Стъписаното й изражение подсказа на Сано какво бе намерила, още преди да измъкне ръцете си.

Бавно, като в транс тя подаде лампата на Еиичан и извади свитъка. После развърза копринения ширит, с който бе завързан. Лицето й пребледня още повече. Очите й трескаво пробягаха по колоните от йероглифи върху листа. Безкръвните й устни помръдваха безмълвно. После се свлече на колене и сведе глава.

Сано пристъпи към нея и прочете в разгънатия лист:

Сано откъсна поглед от свитъка и видя, че господарката Ниу е вдигнала глава. Тъжните й очи се взираха нейде в пространството. Той разбра, че вече бе приела истината за измяната на своя син и сега си представя последствията от делата му. Със сигурност синът й щеше да загине — предаден от някой слуга или довчерашен съзаклятник и убит от телохранителите на Токугава или от палачите… Дори и да успееше да убие шогуна, чакаше го безмилостно преследване, при което нямаше да има кътче в страната, където можеше да е в безопасност. Щеше да умре безславно, рано или късно, успял или не, от ръката на враг или от собствената си ръка, за да избегне плен или позор.

Сано виждаше всички тези мисли изписани по сгърченото й от мъка лице. После тя заговори с необичайно тих и глух глас:

— Не може да успее. Само ще се погуби.

Сано осъзна, че сега вече има шанс да отърве кожата, затова внимателно подбра думите си:

— Можете да спасите Масахито, като му попречите да убие шогуна.

Господарката Ниу поклати глава. В очите й блестяха сълзи.

— Вие не разбирате… От дете синът ми не се подчинява никому. Никой не може да сломи своенравния му дух. А аз, която съм го обичала безкрайно и съм му дала всичко, имам най-малко влияние върху него. Не мога да го спра — гласът й се прекърши в мъчително ридание.

— Трябва да опитате — настоя Сано тихо. — Иначе… — той млъкна със съзнанието, че не е необходимо да довършва изречението. Тя знаеше не по-зле от него, че наказанието за държавна измяна е смърт не само за предателя, но и за цялото му семейство. — Поне говорете с него — опита се да я убеди. — Идете при него. Незабавно, докато все още не е късно.

— Не, той няма да ме чуе. Освен това не знам къде е. Каза, че ще се среща с някого, който щял да се маскира като дама от «Приказка за Генджи»[53], и заедно щели да празнуват Сецубун. Изглеждаше много въодушевен…

— Ами баща му? — попита Сано. — Ако му кажете, той сигурно ще…

— Не! — избухна господарката Ниу. Сведе глава и зарида безмълвно.

— В такъв случай трябва да съобщите на властите за заговора — продължи Сано. — Заради вас самата, както и в името на съпруга ви и на цялата фамилия. Знаете, че не можете да прикриете едно покушение срещу шогуна, както скрихте убийствата на Норийоши и Юкико. Истината ще излезе наяве. А разчуе ли се, нищо няма да спаси сина ви от последствията на собствените му дела… Сега заедно ще отидем в съвета на старейшините и ще им покажем свитъка. Те ще… — канеше се да каже «арестуват сина ви», но реши да се изрази другояче: — Те ще се погрижат младият господар да не навреди никому. Елате. Знаете, че нямате друга възможност.

Тя продължи да плаче. Сано чакаше. Щеше ли да се съгласи? Колко много неща зависеха от решението й! Заедно с нея и въоръжения й ескорт безпрепятствено щяха да стигнат до замъка Едо, а веднъж стъпеха ли там, лесно щеше да я убеди да си признае за убийствата и така щеше да докаже собствената си невинност…

Господарката Ниу вдигна глава и изтри сълзите от очите си. Изпъна рамене и отново заприлича на гордата съпруга на даймио, каквато бе доскоро.

— Прав сте — каза с хладен и решителен глас. — Нямам друг избор. Еиичан отвържи нашия гост и му върни оръжието. После ела в покоите ми. Сано сан, извинете ме, докато се приготвя.

— Разбира се — Сано въздъхна дълбоко и с облекчение, когато слугата сряза въжетата около китките му. — Може ли да получа свитъка? — попита той. Вярно, че сега съдействието на господарката Ниу бе по-важно от самия документ, но все пак бе рискувал живота си за този къс хартия и не искаше да го губи от поглед.

Господарката Ниу нави свитъка и отново завърза копринения шнур. Стана и го подаде на Сано с поклон. Стори му се, че поведението й е прекалено официално за случая, но въпреки това отвърна на поклона й с подходящия респект. После тя излезе, следвана от Еиичан, а Сано остана сам в стаята на младия господар.

Прибра свитъка под наметалото си, където все още носеше сандала и въжето, и препаса меча. Слугата му бе върнал и маската и докато крачеше из стаята, той разсеяно я въртеше из ръцете си. Времето минаваше, а господарката Ниу не се връщаше. Какво толкова се приготвяше? Нима бе променила решението си да тръгне с него? Да, осъждаше деянията на сина си, но все пак той бе нейна плът и кръв и тя го обичаше. В състояние ли бе да го предаде дори ако противното означаваше позор за цялото й семейство? Какво ли бе намислила? Изглеждаше толкова примирена, сякаш достигнала най-правилното решение…

Внезапно замръзна насред крачката си, зашеметен от внезапно предчувствие.

— Не! — възкликна, когато прозря истинския й избор.

Втурна се през вратата нататък по коридора. Бързо прекоси тъмната градина и връхлетя в покоите на господарката Ниу. Чу висок, изпълнен с болка стон.

Беше закъснял. Замръзна на прага при вида на онова, от което толкова се страхуваше.

— Не! — изтръгна се от гърдите му отчаян вик. — Не!

Господарката Ниу бе коленичила върху специална рогозка. Ръцете й стискаха стърчащата от гърлото й дръжка на ритуален кинжал. От бледата плът бликаше кръв и се стичаше върху кимоното й. До нея стоеше Еиичан с меч в протегнатите си напред ръце.

— Не! — изкрещя Сано отново и се втурна напред. Мечът на Еиичан проблесна, описвайки рязка дъга, и се стовари върху шията на господарката. Глухо тупване, кратко търкулване и отсечената глава се спря с лицето нагоре точно пред Сано. Огромен фонтан кръв бликна от обезглавеното тяло и обагри стените и тавана в червено. Топли капки пръскаха лицето на Сано, но той стоеше като вкаменен. Гледаше към слугата, който току-що бе помогнал на господарката си да извърши джигай, женския вариант на ритуалното самоубийство.

После премести поглед към осакатения труп на господарката Ниу. Ръцете й все още стискаха кинжала. Сано забеляза, че бе завързала глезените си, за да я намерят в благопристойна поза, независимо от предсмъртната агония. Не почувства никакво удовлетворение от това, че видя смъртта на човек, отнел живота на четирима невинни. Напротив, обзе го мъка заради тази жена, доведена до гибел от безкрайната си майчина любов. Жаждата му за отмъщение изчезна и го остави опустошен и потресен. Изобщо не бе допускал, че ще изпита жалост към убиеца на Юкико, Норийоши, Цунехико и Охиса, но сега от все сърце му се искаше господарката Ниу да се съживи. За седмица, за ден, за час дори.

Иначе как щеше да спре младия Ниу и как щеше да докаже собствената си невинност?