Шинджу

Двадесет и първа глава

Беше жена c широко отворени от страх очи. Тя отвори уста, за да изпищи. Инстинктът взе връх над разума — без да разсъждава, Сано я сграбчи и я завлече в гората, далеч от къщата. Притискаше я здраво до себе си и с една ръка запушваше устата й, а с другата държеше кинжала пред лицето й. Тя скимтеше и риташе. Той усети как бясно бие сърцето й, докато се опитваше да се изтръгне от хватката му.

— Няма да ти сторя нищо лошо — прошепна той в ухото й. — Моля те, недей да крещиш!

Милостиви Буда, не искаше да я убива, но не можеше да й позволи да вдигне тревога. Със закъснение я позна — слугинята на Ниу.

— Охиса, аз съм йорики Сано. Дойдох в яшики и после на погребението на госпожица Юкико. Ще мълчиш ли, ако те пусна?

Тя кимна и изхлипа. Престана да се съпротивява и Сано я пусна предпазливо, готов всеки миг да я сграбчи отново. Охиса се обърна към него и кимна към къщата:

— Пак го прави, нали? — попита шепнешком.

Лицето й се сгърчи, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Пак? Значи го прави често… убива деца за собствено удоволствие? — Сано изживя отново шока от сцената, в която младият господар преряза гърлото на момчето. — Юкико знаеше ли за това?

— Не, не! — размаха ръце слугинята и Сано се изненада, че Юкико не е знаела. После Охиса поясни: — Господарят не ги убива. Само ги порязва малко и после ги пуска да си ходят.

Сано не й повярва. Изтича обратно до къщата и надникна през дупката. Господарят Ниу седеше на колене в средата на стаята с гръб към Сано, наметнат с бяло долно кимоно. До него двама пазачи увиваха момъка в одеяло. Очите на момчето бяха все така затворени, но той тихо стенеше. Повърхностният разрез, изчистен от кръвта, обрамчваше гърлото му като червена нишка.

Облекчението изтръгна от Сано дълбока пресеклива въздишка. Той прибра кинжала в ножницата си и се върна при Охиса.

— И аз първо не бях разбрала — изхлипа тя. — Затова вината, че госпожица Юкико е мъртва, е моя.

— Какво искаш да кажеш? Не си я убила ти… нали?

Сано я погледна изпитателно.

Охиса отново избухна в сълзи. Сано я хвана за раменете и я разтърси здраво.

— Кажи ми какво имаш предвид!

Риданията й секнаха изведнъж и тя се втренчи в него слисана и възмутена. После избухна.

— Госпожица Юкико умря, защото аз мислех, че младият господар убива момчетата — тя отметна глава назад. — Честта изисква сама да си отнема живота, но аз съм страхливка. Затова арестувайте ме, моля ви!

Сано я пусна и хвърли напрегнат поглед към къщата.

— Защо не ми обясниш всичко подред?

Изгаряща от нетърпение да сподели тайните си, Охиса избликна в порой от думи:

— Дойдох да работя за господарката миналата есен — каза тя. — След като прекарах три седмици в яшики, икономът ме прати тук да прислужвам на младия господар. Времето беше топло. Прозорецът на къщата беше отворен и аз случайно надникнах вътре. Видях… каквото и вие. Две вечери по-късно… същата работа, само че с друго момче. Реших, че ги убива. Цялата тая кръв, пък и те лежаха тъй неподвижни. По-късно слугите идваха и отнасяха момчетата. Първо не казвах на никого. Не е редно да издавам собствения си господар. Но след третия път вече не можех да мълча и казах на госпожица Юкико, която беше много мила с мен… — гласът на Охиса секна.

— И какво направи тя? — нетърпеливо попита Сано.

— Не ми повярва. Обичаше брат си и не можеше да допусне нищо лошо за него. Но сигурно е искала лично да се увери. Следващия път, когато младият господар дойде тук, тя го проследи. Аз бях там… — тя посочи към прозореца — и наблюдавах, когато тя пристигна. Отвори вратата, без да чука и влезе в стаята — Охиса преглътна.

Сано се сети, че Мидори бе споменала за една нощ, в която Юкико била излязла съвсем сама. Тогава това му се бе сторило несъществено. Сега вече знаеше, че е дошла тук. Възхити се на смелостта на Юкико.

— А младият господар пак е бил с момче — предположи той.

Охиса енергично кимна.

— Момчето имаше срязвания на гърлото и гърдите. Младият господар точно се обличаше. Когато видя госпожица Юкико, много се вбеси. Скара й се, че влиза в стаята му без позволение, и я зашлеви през лицето. Юкико се разплака. Попита го как смее да убива невинни момчета и го умоляваше да престане. Аз също се разплаках, толкова ме беше страх. Младият господар се разкрещя, че момчетата са само упоени, а не мъртви, и че не им правел нищо лошо. Точно в този миг момчето се окопити и седна. Видя госпожица Юкико и младия господар, видя раните по тялото си и се разкрещя: «Какво сте ми сторили? Кои сте вие? Къде съм?» Госпожица Юкико също изпищя. Господарят им нареди да млъкнат. О, беше бесен. И понеже момчето не преставаше да крещи, той… той… — гласът на Охиса стана толкова тих, че Сано трябваше да се приведе към нея, за да чува. — … грабна меча си и му отсече главата — тя зарови лице в шепите си и избухна в ридания.

Сано поклати глава и мислено довърши историята. Оплисканата с кръв стая. Ужасът, залял Юкико. Охиса, свита от страх пред прозореца отвън. Господарят Ниу, угасил гнева си с този внезапен изблик на насилие и изправен пред задачата да прикрие убийството. Защо тогава предпочита момчета от собствената си класа вместо ета или други от простолюдието, които би могъл да убива безнаказано?

— Госпожица Юкико припадна — продължи през плач Охиса. — Младият господар повика хората си да изнесат госпожица Юкико от стаята. После дойдоха слугите и отнесоха тялото на момчето. Когато си тръгнаха, чух госпожица Юкико да плаче в коридора. А младият господар изкрещя: «Ако кажеш някому, ще те убия!»

Ето добър мотив, защо младият Ниу е отнел живота на собствената си сестра. Вероятно Норийоши също е разбрал за убийството — като е шпионирал или когато Ниу не е върнал доставеното му момче.

— Той знаеше, че тя ще каже на някого, и затова я уби — прошепна Охиса, потвърждавайки предположението на Сано. — А ако бях проговорила аз, сега тя щеше да е жива. Мой дълг бе да се жертвам за нея, а аз не намерих сили. Духът й ме преследва в сънищата ми. За да му дам покой, трябва да умра. Затова моля, арестувайте ме!

Сано я хвана.

— Не е твоя вината, Охиса — успокои я той. — Ако това, което казваш, е истина, младият господар е единственият виновник за смъртта на госпожица Юкико. Ще ми помогнеш ли да го разобличим и да го накараме да си плати?

Охиса зяпна слисана.

— Аз ли? — прошепна тя. — О, не!

— Само така можеш да успокоиш духа на госпожица Юкико — настоя Сано. — Моля те.

— Но какво мога да сторя аз?

— Ела утре с мен пред съвета на старейшините — каза Сано. — Разкажи им какво си видяла. Те ще осъдят справедливо младия господар Ниу.

Очите на Охиса потъмняха. Сано я наблюдаваше как премисля предложението. Накрая тя поклати глава:

— Не, не мога да предам господаря си. Той ще си отмъсти на семейството ми, а аз не мога да допусна такова нещо — тя отстъпи няколко крачки. — Вече трябва да тръгвам… Отсъствах твърде дълго… ще ме търсят.

Сано си даваше сметка, какъв риск я кара да поеме, но реши да опита още веднъж:

— Господарят Ниу сигурно подозира, че ти знаеш за убийството — предположи той. — Наясно е кой е бил тук онази нощ. Засега те е оставил жива, защото колкото по-малко слуги знаят за странните му привички, толкова по-добре. Дори и да продължиш да мълчиш, той може да реши, че все пак е по-сигурно да те убие, точно както е постъпил с госпожица Юкико. Единственият начин да защитиш и себе си, и семейството си е да го предадеш на властите, преди да е пристъпил към действие. Не разбираш ли?

Охиса стоеше безмълвна. Местеше поглед отчаяно, сякаш се опитваше да съзре друга възможност, освен току-що описания сценарий. Накрая каза:

— Добре. Младият господар се връща в Едо утре сутрин. Ще дойда с вас пред съвета на старейшините.

— Благодаря ти, Охиса — Сано скри облекчението си зад деловия тон. — Искаш ли да се видим някъде по пладне? Пред магазина на Мусаши, майстора на мечове?

— Да. Добре. Довиждане — Охиса се поклони припряно, обърна се и пое забързана към постройките за прислугата.

Сано я изпрати с поглед. Дали щеше да промени решението си до утре? Сега нямаше време да се тревожи за това. До този момент късметът бе на негова страна, но трябваше да се махне, преди да го открият. И все пак се поколеба. Пазачите говореха за нещо по-различно, господарят Ниу беше явно нетърпелив, пък и подготовката за пиршеството… Какво ли всъщност предстоеше?

Сано запълзя през гората към фасадата на къщата. Приклекна зад няколко дебели ствола и продължи да наблюдава. Скоро от външната страна на зида се разнесе конски тропот. Портите се отвориха и пропуснаха двама самураи на коне. След малко пристигна друга двойка, а след тях — самотен ездач. Последваха други, все по двойки или поединично. Много скоро пред вратите вече имаше двайсетина коне. Сано изгаряше от желание да надзърне в къщата. Това събиране вероятно криеше някаква цел — иначе защо господарят Ниу ще го организира тук, след като имаше далеч по-големи удобства в имението в Едо.

Внезапно отляво се появиха две светли петна — двама стражи с фенери се приближаваха към мястото, където бе срещнал Охиса. След миг долови гласовете им:

— Икономката каза, че е чула непознат глас някъде оттук.

— Вероятно си въобразява, дъртата глупачка.

— Не можем да поемаме този риск. Пронизително изсвирване разцепи тишината. Единият от стражите при портата напусна поста си и избърза към другите двама. Сано изтръпна — насочваха се към него. Вече се намираха на по-малко от стотина крачки. Той се обърна и хукна навътре в тъмната гора. Помъчи се да се движи безшумно, но не виждаше къде стъпва. Невидими клони издайнически шумоляха, а краката му неволно шляпаха в скрити от тъмнината локви.

— Струва ми се, че чувам нещо там.

Стражите се спуснаха след него. Покрай ухото му пропищя стрела и падна на земята с тих пукот. Друга се заби в дървото, което току-що бе подминал. Сано се просна по очи на земята и остана да лежи неподвижно. Стъпките на стражите също спряха. После започнаха да се приближават предпазливо и крадешком. Сано продължи напред пълзешком и едвам успя да сподави вика си, когато внезапно се търкулна надолу по някакъв стръмен наклон. Удари се в каменистата земя. Наблизо проблесна малък поток, а на брега му Сано успя да различи огромен дънер. Корените му образуваха хралупа при самата вода. Той се сгуши вътре.

Тихи стъпки спряха над него — тримата стражи. Лампите им хвърляха жълта светлина над потока. Сано затаи дъх от страх, че могат да видят тънката струйка пара от издишания въздух. После някой каза:

— Май че дойде насам.

— Не — рече друг глас. — Сигурно е прескочил оградата.

Трети глас:

— Ще продължим да търсим, докато се уверим, че няма никой. Нали помните какво нареди младият господар… никакви натрапници.

Гласовете постепенно се отдалечиха и заглъхнаха. Сано изпълзя от скривалището си и надникна отвъд баира — светлините подскачаха между дърветата. Той си отдъхна. Тогава му хрумна нещо. Без тримата, които бяха хукнали да го търсят, къщата оставаше не чак толкова строго охранявана. Освен това всички щяха да очакват «натрапникът» да се отдалечава, а не да се приближава към нея. Можеше да мине под постройките и да се отправи към стената от другата страна на портата.

Сано започна бавно да се придвижва към къщата. Пристъпваше предпазливо, за да не вдига шум. Стигна до края на сечището. Залегна там и внимателно огледа къщата.

Стражникът при входната врата бе останал на поста си и се взираше след другарите си. Друг пазач охраняваше страничната стена на вилата. Сано го изчака да направи две обиколки, за да схване модела на движение. Вървене към предната част на къщата, спиране, оглеждане, завой, вървене покрай страничната стена, покрай закрития коридор до павилиона, завой и обратно. Изчака, докато пазачът стигна мястото за завой при павилиона, притича приведен през откритото пространство и се шмугна между подпорите на къщата. Мина под страничната къща и покрития коридор и стигна до шинден. Чу приглушени гласове и скърцане на дърво над главата си. Господарят Ниу и гостите му. Допълзя до задния ъгъл на шинден и надзърна изпод къщата. Не видя никого нито на задната веранда, нито в градината. Измъкна се изпод дъските. Гласовете, долитащи през хартиените прозорци между решетките, се усилиха. Мъжете говореха развълнувано, не се изслушваха и думите им не се разбираха. Окуражен от шума в къщата, Сано проби дупка в прозореца и предпазливо долепи око.

Газени лампи и мангали с дървени въглища изпълваха просторната стая с трепкаща светлина и приятен дим. В средата седяха в полукръг двайсетина мъже и спореха, забравили напълно за всичко около себе си. Сано разпозна в тях някои от мъжете, с които господарят Ниу се бе срещнал в работилницата за мечове и в школата за бойни изкуства. Значи чрез тези «случайни» срещи е целял да събере мъжете на това съвещание. Сега те стояха срещу него, а той бе коленичил пред тях с гръб към богато изрисуван параван. Настъпи тишина. Сериозното изражение по всички лица и осезаемото напрежение в стаята сочеха, че това не е събиране по обикновен повод. Освен това мъжете бяха въоръжени, което противоречеше на обичая за пребиваване в частен дом. Сано едва не подсвирна от изненада, когато разпозна гербовете на кимоната им — на клановете Маеда, Дате, Хосокава и въобще на всички по-важни владетели, с изключение на рода Токугава.

— Мисля, че планът е твърде рискован — заговори мъжът от фамилията Маеда. — Едва ли ще успее. Предлагам да обсъдим отново другите възможности.

Останалите тутакси го подкрепиха с гневни възгласи.

— Той е прав!… Не! Няма да стане!… Няма време за губене, трябва да действаме!… И аз съм против!…

— Достатъчно! — младият господар Ниу, който наблюдаваше с тънка усмивка как другарите му спорят, сега ги накара да млъкнат с една-единствена безапелационна заповед.

Те се подчиниха със смес от страх, уважение и възхита. Сано мислено се удиви какво магнетично въздействие упражняваше синът на владетеля Ниу над събралите се мъже. Дребното му тяло изглеждаше внушително, очите му искряха, дори кожата му, все още румена от скорошното сексуално изживяване, издаваше вътрешен огън, който се предаваше на присъстващите. За какъв ли заговор ги бе събрал? Сано се запита дали всичко това имаше някаква връзка с убийствата или той ненужно рискуваше живота си да подслушва.

— Край на дискусиите! — отсече господарят Ниу и се изправи с лека несигурност. — В случай че сте забравили, нека ви напомня защо е наложително да действаме и какво трябва да спечелим.

Гласът му се повиши — и като височина, и като сила. Той бе господар на положението в стаята и докато крачеше по подиума, останалите седяха като приковани към местата си.

— Омръзнало ни е до смърт от репресиите на нашите потисници. Бащите и дедите ни са лишени от собствените им феодални владения, от наследството на предците им и принудително са изтикани в по-малки и по-неплодородни земи. Страдат от униженията на наложеното временно пребиваване в Едо и от арестите по именията им. Нямат право да идват и да си отиват, когато пожелаят…

Сред мъжете премина гневен ропот. Гърбовете се изправиха, юмруците се свиха.

— Нима трябва все така да позволяваме на Токугава да източва богатствата ни, нима трябва да плащаме за поддръжката на неговите замъци, пътища, водопроводи? — господарят Ниу извиси глас. — Защо да финансираме правителството? За да може шогунът да пилее парите ни за харема си от млади самураи и актьори? Защо позволяваме да ни диктува как да обзавеждаме домовете си и дори как да се обличаме? Трябва ли да понасяме да ни шпионира? И да търпим отвратителния тормоз на инспекторите му, когато пътуваме по Токайдо?

Ропотът премина в яростна гълчава.

— Няма да търпим повече! — изкрещя някой.

Другите мъже подеха вика му и млъкнаха едва когато господарят Ниу отново извиси глас.

— Токугава Цунайоши е безпомощен глупак, който оставя дворцовия управител Янагисава да се разпорежда с държавата и войската, докато той се забавлява с жените и дъщерите на министрите си. Насилственият му мир, рано или късно, ще ни принизи до моралната му поквара. Ще му позволим ли да ни лиши от законното ни право — да служим на честта си, като воюваме?

— Не! Не! Долу Токугава!

Сано с усилие успя да потисне изненадата си. Усети, че трепери от възбуда. Срещата, проведена в такова уединение, тайното пристигане на участниците и подстрекателската реч на господаря Ниу означаваха само едно — заговор срещу управлението на Токугава, държавна измяна! Ето за какво, ако бъде хванат, господарят Ниу ще бъде екзекутиран и опозорен. И цялото му семейство ще сподели наказанието му. Значи Юкико бе умряла, защото бе разкрила заговора. А Норийоши? Как бе узнал за конспирацията?

— Ще оставим ли Цунайоши да ни лиши и от самурайските ни ценности и наследство, като ни превърне в жалки бюрократи и в сбирщина най-обикновени безделници, които се бият по улиците от нямане какво да правят? — попита господарят Ниу.

— Не! — извикаха в отговор двайсетимата.

— Тогава трябва да действаме незабавно. Да се сражаваме, каквото е призванието ни по рождение. Да върнем на родовете си честта и славата, от която са били лишавани толкова дълго!

След като се съвзе от първоначалния шок, Сано усети скрит фалш в изпълнението на господаря Ниу. Краченето напред-назад, жестовете, гневът в гласа и честолюбивото изражение изглеждаха прекалено театрални. Той играеше пред своята публика като актьор, възползвайки се от техния основателен гняв към клана Токугава. Дали наистина го беше грижа за несправедливото отношение на шогуна към другите даймио и техните кланове?

Но мъжете откликваха с бурен ентусиазъм на сценичното му изкуство.

— Да! Да! — подът се разтресе, когато всички скочиха на крака. Наизвадиха мечовете си, размахаха ги над главите си и въздухът засвистя.

Господарят Ниу се пресегна зад цветния параван. Взе от там два предмета — изписан наполовина свитък и четка.

— Тогава е време да положим клетва! — обяви той.

Коленичи на подиума и остави до себе си свитъка и четката. Извади кинжала си. Стаята потъна в тишина. Той прокара острието по дланта си. Потопи четката в избилата кръв и положи инициалите си под текста. Лицето му по никакъв начин не издаваше болката, която вероятно бе изпитал, но някои от мъжете трепнаха. Един по един те се качваха на подиума, срязваха дланта си, подписваха се върху свитъка и се връщаха на местата си.

Когато свършиха, господарят Ниу се изправи:

— Едно стихотворение, с което ознаменуваме този случай — обяви той и лукава усмивка повдигна крайчеца на устните му. Той размаха навития свитък и изрецитира:

Сано не бе чувал това стихотворение. Стори му се нескопосано и смисълът му убягна. Но заговорниците го посрещнаха с възторжени викове и смях. Господарят Ниу продължи да крещи обидни епитети срещу клана Токугава и възпламени у хората си още по-голям гняв. Къщата ехтеше от виковете им.

После внезапно шумът вътре стихна. Сано надникна отново през дупката. Видя, че в стаята бе влязъл единият от стражите.

— Какво има? — попита господарят Ниу.

Пазачът се поклони.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господарю, но трябва да ви предупредя, че в района е проникнал нарушител. За малко да го хванем в гората, но успя да се измъкне.

Сано замръзна.

— Шпионин? — ахна един младеж от клана Хосокава.

Последва порой от тревожни въпроси и окайвания:

— О, не! Нима сме разкрити? Кой ни е предал? Какво ще правим сега? — изглеждаха толкова млади, толкова лесно се въодушевяваха и поддаваха на страха, че Сано се запита как ли биха осъществили какъвто и да било план.

Господарят Ниу пристъпи към предната част на подиума. Не проявяваше никакви признаци на страх.

— Глупци! — възкликна той с подигравателен смях. — Защо си губите времето да се вайкате? Просто излезте, убийте го и той няма повече да ни създава неприятности.

— Точно така! Хайде!

И мъжете се втурнаха навън с извадени мечове.

— И не търсете само в западния край на гората… огледайте целия район — извика след тях господарят Ниу.

Сано не изчака кръвожадната орда да се изсипе от къщата. Обърна се и хукна обратно през гората право към зида. Изкатери се по оградата и скочи от другата страна — в мрака на сигурността, която се простираше извън вилата на Ниу.