Шинджу

Четвърта глава

Мидори прекоси тичешком вътрешната градина, качи се по стълбите и се озова пред вратата на женското крило. Но вместо да тръгне към своята стая, спря, събу обувките си, вдигна ги за каишките и хукна по верандата покрай редицата врати. Една от тях беше отворена и отвътре долиташе бъбренето на слугините. Когато зави зад ъгъла, през тънките хартиени прозорци долови още женски гласове — наложниците на баща й разговаряха с прислугата си. Изплака бебе. Някой засвири на шамисен[29], но тутакси рязко спря.

— Не, не! — прозвуча гласът на учителя по музика на по-малките й сестри. Твърде бързо е!

Мелодията зазвуча отново, този път по-бавно. Мидори се промъкна покрай стаята по музика, благодарна, че децата бяха заети и нямаше да ходят по петите й.

Накрая стигна до целта си — вратата в северния край на женското крило. Плъзна я встрани и се огледа. Вмъкна се вътре, прекоси тичешком едно помещение, мина през друга врата точно отсреща и се озова в спалнята на Юкико. Господарката Ниу изрично бе забранила да се влиза тук.

Мидори затвори вратата зад себе си и се огледа. Прозорците бяха затъмнени и единствената светлина идеше откъм коридора. Мангалите не бяха разпалени и в спалнята бе леденостудено. Момичето усети, че го побиват тръпки, но не само от студ. Личните вещи на Юкико — завивките, възглавничките, писалището, калиграфските пособия, тоалетните принадлежности, — всичко бе изнесено. Рогозките бяха събрани, а шкафовете с дрехите — затворени. Нищо в голата стая не подсказваше, че Юкико някога бе живяла там. В гърлото на Мидори се надигна ридание. Безличната пустота наоколо я накара болезнено да осъзнае, че Юкико наистина вече я няма. Дори увитото в покров тяло на девойката, положено в семейния параклис сред дима на кадилниците, нямаше такова въздействие. Сълзи рукнаха по страните й, когато си даде сметка, че смъртта на Юкико е истинска, а не кошмар, от който скоро ще се събуди.

Мидори пусна обувките си и избърса сълзите си с ръкав. По-късно ще оплаква сестра си, сега я чака нещо по-важно. Бързо отиде до шкафовете и започна да отваря вратичките. Тласкана от страха да не я завари някой, започна трескаво да рови по рафтовете. Още първият допир до дрехите на Юкико бе достатъчен, за да рухне цялата й решимост. Очите на Мидори се замъглиха и върху кимоната се отрони една сълза. Трябваше обаче да продължи. На пода между рафтовете имаше голям скрин и там под летните кимона девойката намери онова, което търсеше — няколко свитъка кремава черничева хартия, завързани с черен копринен ширит.

Дневниците на Юкико.

Мидори грабна горния свитък. Вдигна го към светлината и го отвори с туптящо сърце. Сега щеше… или поне се надяваше, че ще разбере защо бе умряла Юкико. Въпреки дръзкото и изявление пред хубавия йорики тя съвсем не беше толкова сигурна, че сестра й не се е самоубила. През последните дни от живота си лъчезарната и спокойна Юкико много се бе променила — бе станала мрачна и затворена в себе си. Мидори знаеше със сигурност, че си има дневник и старателно записва в него мислите и заниманията си през деня. Този дневник можеше да разкрие дали Юкико наистина е имала любовник и дали заради него е посегнала на живота си… или нещо друго я е тласнало към смъртта. Мидори нетърпеливо прехвърли меките листи в търсене на последните записки. Някъде по средата на свитъка един пасаж привлече погледа й:

Въпреки скръбта си Мидори се усмихна. Думите на Юкико възродиха очарованието на онази вечер. Докато четеше, имаше чувството, че сестра й е тук и седи до нея.

Никой не беше способен да се сърди на Юкико, помисли си Мидори. Като най-голяма от всички дъщери тя бе възпитавала Мидори и останалите седем момичета строго, но с такава любов и нежност, че те доброволно й се подчиняваха само за да й доставят удоволствие.

В коридора се чуха тихи стъпки — стъпки на нозе по чорапи, под които дървеният под леко проскърца. Мидори стреснато вдигна глава. Бързо затвори дневника и се огледа къде да го скрие. Не трябваше да я сварват тук, чакаше я сурово наказание. Стъпките отминаха. Мидори отвори дневника на друга страница, близо до края. Зачете се пак, този път, без да се поддава на емоциите, твърдо решена да намери някаква следа. Попадна на пасаж, който я разочарова — описваше събития преди шест години и значи не можеше да има връзка със смъртта на Юкико. Тонът беше тревожен, а разказът — разпокъсан, сякаш писан с неохота или несигурност:

Мидори бе озадачена. Юкико и Масахито бяха доста близки за брат и сестра само по баща, но напоследък тя бе забелязала известна студенина в отношенията им. Обърна страницата с надеждата да научи причината за отчуждаването им. Но пасажът не продължаваше. Вместо това попадна на списък за покупки: конци за бродиране, фиби за коса, пудра… Няма време за губене, рече си Мидори, и бързо прелисти останалите страници, търсейки специално името на Норийоши. Изсмя се тържествуващо. Точно както си мислеше — Юкико изобщо не познаваше този мъж. После прелисти страниците до последния текст, писан точно преди смъртта на Юкико.

Мидори прочете пасажа отново. Прокара пръст по йероглифите, изписани с несигурен и неравен почерк, за разлика от калиграфската изящност на предишните текстове. Съсипване… предателство… грях. Мидори вече бе сигурна, че в тези думи се крие доказателство за убийство — някой бе отнел живота на сестра й заради нещо, което е знаела. Но какво? Беше ли взела някакво решение в крайна сметка? Мидори се върна на предишната страница. Зачете с растящо недоумение и интерес. Толкова бе погълната, че не усети как вратата зад нея се плъзна встрани. Стресна се едва когато чу изщракването. Тя извика и изпусна дневника. Обърна се. Стъписването й премина в ужас, защото на прага видя силуета на мащехата си. Светлината откъм коридора падаше така, че лицето на господарката Ниу тънеше в сянка. Зад нея се очертаваше огромният Еиичан. Мидори би го разпознала навсякъде — мълчанието и грозотата му винаги я плашеха до смърт.

Огледа стаята с трескав поглед, търсейки скривалище. Шкафът? Скринът? Но вече беше твърде късно. Господарката Ниу пристъпи към нея. Мидори застина. Очакваше мащехата й да избухне в крясъци, да се нахвърли върху й с неизбежните си парещи плесници… Но господарката Ниу спря на няколко крачки от момичето. Строгият й поглед се задържа върху Мидори, после се премести върху дневника на пода и от там към разхвърляните шкафове.

— Влязла си тук въпреки забраната ми? — макар че не викаше както в градината, приглушеният й тон звучеше още по-заплашително. — Разговаряла си със служител на полицията без мое разрешение и без съмнение си му надрънкала куп глупави лъжи за семейството ни. А сега си се погаврила с паметта на сестра си и си осквернила вещите й.

Мидори се разтрепери. Устните й помръднаха в беззвучна молба:

— Умолявам ви… не…

Тя почувства, че предстои нещо много по-страшно от бой. Отстъпи назад и усети как лакътят й пробива хартиения прозорец.

— Трябва да си получиш наказанието за всичко това — продължи господарката Ниу и прекрасните й очи се присвиха.

Мидори знаеше, че мислено прехвърля възможностите: да я лиши от игра, от компания, от храна или любими вещи в продължение на няколко дни? Но всичко вече бе прилагано. Накрая господарката кимна, очевидно достигнала до решение:

— Прибери се в стаята си, докато се разпоредя! — после се обърна към Еиичан и рече: — Погрижи се госпожица Мидори да се озове в стаята си… и да не мърда от там.

Мидори безпомощно тръгна пред Еиичан. Страхът от това, което я очакваше, бе заличил от съзнанието й мисълта за прочетеното в дневника на Юкико. В този миг рязък звук от раздиране на нещо я накара да хвърли поглед през рамо към мащехата си. Гледката изтръгна от гърдите й вик на отчаяние. Господарката Ниу бе вдигнала дневника на Юкико — късаше листовете на малки парченца и ги пускаше в мангала с дървени въглища.