Шинджу

Двадесет и пета глава

Светът се завъртя пред очите му, докато се опитваше да проумее ужасяващата си находка. Кой беше убил Охиса и защо? Вината и омерзението, които почувства след убийството на Цунехико, го връхлетяха отново с пълна сила. Охиса бе умряла заради него. Сега на съвестта му тежеше още една смърт, този път дори по-страшна, защото той беше наясно с рисковете. Но какво е правила тук? Не е възможно да е идвала на среща с него, та той не й е казвал къде живее. Сано бързо се огледа. До трупа имаше съвсем малко кръв и никакви следи от отсечени крайници или разкъсани дрехи. Значи е била убита другаде. Тогава кой е хвърлил тялото й тук, на стотина крачки от дома му? И защо?

По дървения мост горе отекнаха бързи стъпки. Сано се обърна. Отговорите на всички въпроси изведнъж нахлуха в главата му и той се вцепени. Към него бързаха трима мъже — един дошин и двамата му помощници. Носеха тояги с шипове и навито въже.

Дошинът стигна до края на моста и се спусна по брега на канала с викове:

— Убиец! Ще те осъдим като най-обикновен престъпник, Сано Ичиро! До утре главата ти ще стърчи край реката, набучена на кол!

Капан! Бяха му скроили обвинение в убийството на Охиса. Нямаше значение, че по меча му нямаше кръв, че липсваха свидетел, мотив, доказателства. Богатството и влиянието на клана Ниу вече бяха предопределили съдбата му. Съдията Огиу щеше да подпечата присъдата, въпреки че самураите обикновено не се третираха като обикновени престъпници. Чудовищно обезобразеният труп на Охиса превръщаше това убийство в перверзия, наказуема с позорна смърт. Нищо не можеше да го спаси от екзекуция.

Съзнанието за всичко това прониза Сано като светкавица. Знаеше, че не бива да им позволи да го хванат. Също като Райден и безброй други след мъчителни изтезания в затвора вероятно ще признае каквото поискат от него. Единственият му шанс за оцеляване бе да остане на свобода и да докаже, че владетелят Ниу е убиец и изменник.

— Няма смисъл да се биеш — извика дошинът, когато го наближи. — Ние сме трима, а ти си сам. Приеми съдбата си като истински самурай.

Сано отстъпи, панически оглеждайки се за път за бягство. Познаваше идеално родната си махала. На няколко стъпки зад него бреговете на канала ставаха стръмни, почти отвесни. Като дете много пъти бе опитвал да ги изкачи, но все не успяваше и падаше във водата. По това време на годината и самата вода беше плитка, но дъното беше тинесто и краката затъваха. Да се бяга през нея, нямаше смисъл. Попаднал в капан, той направи единственото, на което беше способен — извади меча си.

Помощникът, който пръв пристигна, твърде късно видя меча и не успя да спре и да подложи тоягата си. Острието го посече диагонално от врата до кръста. Той изпищя и се строполи на земята, притиснал с ръце срязаната предница на кимоното си, тутакси потъмняла от кръв.

Другият помощник и дошинът се препънаха в него и паднаха с викове на изненада и гняв. Сано се възползва от объркването им и побягна. Докато ги заобикаляше, разпозна дошина, чието разследване на пожара бе инспектирал в деня, когато му възложиха разследването на шинджу. Колко отдавна му се струваше!

Втурна се нагоре по стръмнината към моста. Надяваше се, че мъжът, когото посече, е само леко ранен, както го беше замислил, а не мъртъв. Дошинът и помощникът му се бяха окопитили и вече бяха по петите му.

— Спри! Заповядвам ти да спреш! — помощникът бързо го настигна и го удари с тоягата си.

Шиповете се забиха в плътта на Сано, но той продължи да тича. Не искаше да влиза в схватка и да убива, но и не искаше да умре заради престъпление, което не бе извършил. Арестуването, присъдата и екзекуцията му щяха да ускорят смъртта на баща му, но убийствата на Норийоши, Юкико, Цунехико и Охиса изискваха възмездие. Имаше и още една, даже по-важна причина да живее — Сано знаеше, че владетелят Ниу е замислил покушение над шогуна и трябваше на всяка цена да го осуети.

Побягна по моста. Минувачите се отдръпваха с викове на ужас.

— Това е синът на Сано Шотаро!

— Какво е сторил?

— Изглежда, е убил някого!

Това, че хората мислеха, че е убиец, изпълни сърцето му със срам. Искаше да спре и да обясни, че са му устроили капан, но трябваше да бяга, за да спаси живота си.

— Спрете го! — изкрещя помощникът.

— Ти си мъртъв, Ичиро Сано! Не можеш да бягаш вечно! — викаше дошинът някъде по-назад.

Сано размаха окървавения си меч. Тълпата се разпръсна. Хората се притиснаха в перилата, за да се отстранят от пътя му. Някой прескочи парапета и цопна в канала. Сано профуча през моста. Отчаянието му вдъхваше нови сили и той бягаше все по-бързо. Успя да се откъсне от преследвачите си. Когато приближи портите, видя, че там го чака нова беда — двамата стражи.

— Хванете го! Убиец! — извика към тях помощникът. — Хванете го!

Сано едвам бе подминал портите, когато двамата пазачи се включиха в преследването. Сега сърцето му биеше бясно. Гърдите му хриптяха при всяко поемане на дъх. Долови и други викове. Чу свистене на мечове, трополене на четири вместо на два чифта тичащи след него нозе. Гмурна се в лабиринта от тесни улички, но нещо го преряза отляво. Не можеше да тича по-бързо. Хвърли трескав поглед през рамо и видя, че преследвачите бързо го догонват. Вече усещаше тежкото им дишане във врата си. Побиха го тръпки, очакваше всеки миг над главата му да изсвисти меч и да се забие в гърба му. И тогава зърна своето спасение. Един от съседите му — възрастен самурай, тъкмо възсядаше коня си.

— Съжалявам, Уада сан — извика Сано и го смъкна от седлото. — Простете, но трябва да взема на заем коня ви. Обещавам да го върна.

Яхна животното и го пришпори в галоп.

Рискува да погледне назад. Видя, че преследвачите му бързо изостават. Дошинът размаха меча си, изкрещя нещо, после спря и притисна с ръка корема си.

Най-после свободен! Може би не за дълго. Дошинът щеше да вдигне на крак другарите си от целия град и скоро всички щяха да издирват под дърво и камък убиеца Сано Ичиро.

Сано сви в тъмна неприветлива уличка покрай ред порутени къщи с общи тоалетни, които пръскаха зловоние и мръсна вода. Слезе от коня на Уада и се опита да събере мислите си.

Засега бе успял да избегне ареста. Следобедът преваляше и улиците постепенно се изпълваха с гуляйджии, празнуващи Сецубун. Но повишената бдителност на полицията беше явно осезаема — пазителите на реда оглеждаха всеки, сякаш търсеха някого. Него.

Сано прокара трепереща ръка по лицето си. Трябваше внимателно да планира следващия си ход. Не биваше да пилее нито миг от скъпоценната си свобода. Преди да намери трупа на Охиса, имаше избор, дали да се върне към стария си живот, или да продължи преследването на владетеля Ниу. Сега вече не можеше да загърби събитията от последните две седмици и мирно да се прибере вкъщи. Вече не можеше да потъне в удобна неизвестност, като избяга в някоя затънтена провинция. Доказването на истината вече означаваше начин да оцелее.

Шум от стъпки го изтръгна от мрачните му размишления. Предпазливо надникна и с облекчение видя, че приближава не някой дошин, а мъж в пищно лилаво наметало и странна плоска шапка на главата. Очевидно пиян, той вървеше на зигзаг по улицата в посока към тоалетните. Сано забеляза, че всъщност това на главата му не е шапка, а маска, повдигната, за да не му пречи. Когато мина край него, с две резки движения Сано грабна маската от главата му и дръпна наметалото от раменете му.

— Ей, ти какво… — мъжът се завъртя и се строполи по задник.

Сано мушна наметалото под мишница и пришпори коня, надявайки маската на собственото си лице. Каква ирония — в своя кръстоносен поход срещу един престъпник самият той се бе превърнал в такъв. Първо задигна коня на Уада, а сега открадна дрехите на пияния. Обърна се, извади няколко монети от кесията си и ги хвърли към мъжа.

— Вземи ги като плата — извика.

Не искаше, ако сега го заловяха, последното му действие като свободен човек да е кражба, пък била тя и необходима. Освен това вече нямаше защо да пести тези пари. Ако оцелееше тази нощ, ако планът му успееше, все щеше да намери начин да спечели и други. Ако ли не, монетите, с които разполагаше, нямаше да стигнат дори за погребението му. Сега съжали, че не беше платил на Уада за коня, който може би никога нямаше да върне.

Сано се насочи на югозапад, излезе от Нихонбаши и се отправи към жилищния район на даймио. Спря при портата на един шинтоистки храм, влезе и коленичи пред малкия олтар. После пусна монета в кутията за дарения, удари гонга и плесна два пъти с ръце в молитва. Чувстваше се безкрайно сам, знаеше, че няма кой да му помогне в това изпитание. Помоли свещеника за една малка услуга:

— Може ли да получа четка, туш и лист хартия?

Свещеникът му направи знак да го последва навън до една колиба в дъното на двора. Там, в малка стаичка — едновременно хранилище, кухня и кабинет, той подреди исканите неща на писалището, кимна и го остави сам.

Сано стри туша, смеси го с вода и топна в него четчицата.

написа, съжалявайки че няма време за подходящите изрази на уважение, с които иначе би започнал писмо до своите родители.

Сано прочете отново набързо съчиненото послание. Молеше се то да успокои родителите му и поне отчасти да им обясни постъпките му. Попи туша, после сгъна и запечата писмото. Написа пълните имена на родителите си, както и указания, как да се стигне до къщата им. После надяна отново маската и излезе навън при свещеника. Старецът кимна и прие писмото с мрачно изражение:

— Няма ли връщане назад от опасния път, по който си решил да поемеш?

Сано сведе поглед.

— Не — отвърна глухо.

Съдбата му бе предопределена. Нямаше връщане назад.